Даниел Стийл
Жажда (39)

39.

Потрябваха им три часа, за да стигнат от Кайро до Порт Саид. Обещаната рибарска лодка ги чакаше там. Чарли беше откъснал от всичките си дрехи британските отличителни знаци и беше казал на Одри да се погрижи да направи видимо всичко, което или носеше маркировката USA, или изглеждаше от пръв поглед американско. Тя беше обута с чифт много стари гуменки, които беше взела със себе си, въпреки че не бяха много удобни, и беше радостна, че повечето от дрехите й бяха стари. Имаше множество пуловери, които беше донесла от Сан Франциско. Всички те бяха видели и по-добри дни, но, ако някой искаше много да проверява, тяхната версия щеше да бъде по-приемлива. Той беше американски журналист, а тя фотограф на свободна практика, не че това много възбуждаше любопитството на собственика на лодката. Той се интересуваше само от парите, които щеше да получи от превозването им до Триполи.

По пътя спряха в Бейда, Бенгази, Ал-Агейла и Sirte, така че пътуването във вмирисаната малка лодка продължи два дни. Според лодкаря напредваха добре. Одри трябваше да прави, каквото може, за да не й стане лошо, страхуваше се, че Чарли трудно би й го простил. Когато се почувства по-добре, направи няколко снимки и общо взето двамата бяха много спокойни, докато мислеха за това, което им предстои.

Действителността им напомни за себе си, когато се плъзнаха безшумно в пристанището между италиански и немски бойни кораби и униформите, които се виждаха навсякъде. Намираха се на вражеска територия с един фалшив паспорт и ако някой от двамата извършеше някаква глупост, ги очакваше смърт.

Собственикът на лодката би могъл да ги издаде, но през последната година беше работил за британците и никак не искаше да загуби такъв добър източник на печалба. Той ги свали на пристана, след което се отправи бързо обратно по пътя, по който бяха дошли. Сега трябваше да се справят сами с обратния път и Одри се надяваше, че това ще стане по суша, докато следваше Чарли из силно оживеното пристанище.

Намериха човек, който имаше желание да ги откара с кола до хотел „Минерва“, където Чарли я отведе в бара, поръчаха си питиета, а след това взеха две стаи на един и същ етаж. Известно време прекараха в разговор, като през това време не можеха да решат дали да си дадат труда да разгледат няколкото забележителности на града.

— Какво трябва да направим? — Тя го погледна спокойно, много признателна за това, че е отново на твърда земя.

— Мисля, че ще разберем какво трябва да направим, когато то се случи. Тук всички са много развълнувани относно това, което предстои.

Тя се съгласи с него, но нито тя, нито той очакваха да научат за това чак толкова скоро. Немският генерал беше пристигнал през тази нощ, както те научиха на следващия ден от двама италианци, които разговаряха оживено в бара, и беше отседнал в хотел, който се намираше само на два блока разстояние. Не знаеха името му, но той беше един от най-добрите. Двамата се хилеха щастливо на Одри и Чарлз. Беше им много интересно, когато познаха, че те представляват американската преса и че сега новините ще стигнат до всички.

— Сега англичаните ще се разтреперят в обувките си! — казаха те и Чарли им се усмихна подкупващо, а когато по-късно напуснаха бара, той погледна Одри победоносно.

— Казах ти, че ще научим.

Но те все още не знаеха името му. Трябваше да го научат сега, когато храбро се отправиха към хотела и влязоха с безгрижен вид в бара. Тук всичко вреше и кипеше, виждаха се немски и италиански униформи, във фоайето стоеше есесовец, който разговаряше оживено. Забелязаха Одри почти в същия момент, когато тя се появи с Чарли, и двама от мъжете й се усмихнаха с алчни погледи. Чарли я избута пред себе си към бара с незаинтересован вид, а след малко опитваше много пестеливо питието си. Сега не искаше да се напива и предупреди Одри също да бъде предпазлива, докато видимо показваше добро настроение и говореше с нея непринудено.

— Както изглежда, центърът на действието е тук, старо момиче.

Той й се усмихна. Сега вече щеше да бъде лесно, стига само да не ги подушат. И двамата чувстваха гърбовете си мокри от пот, пот се стичаше и по ръцете им, докато се мъчеха да запазят спокойствие и да си дават вид, че са безгрижни и отпуснати като всички други в бара.

След един час, когато обсъждаха къде да хапнат, внезапно нахълтаха една дузина немски офицери, а в центъра на тази група се намираше набит мускулест, с много сини очи мъж, който при влизането си огледа всички присъстващи. Всичко във вида му говореше за строгата дисциплина на военния. Заинтересованият му поглед обхвана буквално всички, включително Одри и Чарлз. Като че ли присъстващите бяха част от новата му команда и не можеше да има съмнение, че това беше човекът, за когото бяха дошли. Прозвуча истинска канонада от тракащи токове, безкрайни поздрави и даже италианците изглеждаха впечатлени от това, че адютантите му непрекъснато се обръщаха към него с Mein General, но той съвсем не изглеждаше да е човек с претенции, а по-късно Одри каза, че има интелигентни очи. Човек можеше едва ли не да чуе щракането на ума му, докато оглеждаше всички наоколо, и тя също почти изпита желание да му отдаде чест. Одри почувства, че дъхът й спира, докато го оглеждаше, и можеше да чуе как и дъхът на Чарли замира, като се надяваше, че никой, освен нея, не е забелязал това.

Генералът бързо напусна бара и очите на Одри се задържаха в продължение на един дълъг момент върху тези на Чарли, чудейки се дали той го е разпознал.

— Знаеш ли кой е? — попита го тя тихо.

Чарли бавно поклати глава. В този човек имаше нещо познато и му се стори, че е виждал негови снимки, но не беше сигурен.

— Искам да разпитам наоколо. Сигурен съм, че всички знаят кой е.

Но докато поговориха с този-онзи известно време в бара след това, се оказа, че никой не може да каже нищо, с изключение на един млад немски офицер, който направо им се изсмя.

— Американци! Длъжни сте да знаете името на най-великия генерал на Германия! — Той поклати глава, очевидно ги вземаше за глупаци. Всички немци знаеха името му, въпреки че това не важеше за италианците. — Генерал Ромел, разбира се!

Мисията им беше успешна и Одри трябваше да направи усилие, за да не извика от удоволствие и да не плесне с ръце, когато малко по-късно напускаха бара. Даже Чарли изглеждаше доволен от себе си, той силно стисна ръката й, докато спираха едно такси, за да се върнат в хотела. Можеха да вечерят там. И можеха незабавно да се върнат в Кайро. Беше много лесно. Но за Одри не беше достатъчно само това, че знаеха името му.

— Защо не го интервюирахме? — попита тя по време на вечерята и Чарли я погледна ужасен.

— Да не си полудяла? Ами ако ни открият?

— Какво ще откриват? Ние сме американци. Ти си журналист, а аз фотограф. Нашата работа е да задаваме въпроси, това можем… — Погледът й грейна. — Нямаше ли да бъде знаменито, Чарли? — Сега тя се забавляваше и при тази мисъл вечерята на Чарли натежа като камък в стомаха му. Тя очевидно си беше загубила ума.

— Слушай, много се увличаш… — Но като помисли малко повече, той разбра, че тя имаше право. Докато се намираха там… а може би по този начин щяха да открият още нещо…

Разговорът им продължи по време на кафето, съставяха планове. На следващия ден щяха да отидат в неговия хотел и да оставят бележка с молба за интервю. После щяха да чакат.

Одри чувстваше неспокойните удари на сърцето си, когато на следващата сутрин отидоха в хотела и оставиха предварително композираното съобщение. Знаеха, че това писмо ще премине през ръцете на няколко от адютантите му, преди да стигне до него самия. Не се споменаваше нищо повече от това, че двамата са американски журналисти в Триполи и че за тях ще бъде голяма чест, ако вземат интервю от генерал Ромел.

Човекът, на когото връчиха писмото, ги помоли да наминат в четири часа същия ден за отговор, а когато бяха отново там, бяха посрещнати от разпитващите сини очи на един немец. Той беше един от младите адютанти, който ги попита дали са се срещали с генерала и преди.

— Не, не сме. — Одри му се усмихна невинно. — Но много бихме се радвали, ако това стане. Ние публикуваме в няколко американски вестника и списания и аз съм сигурна, че американската публика ще бъде очарована от шефа на новия африкански корпус. — Тя му се усмихна сладко и беше очевидно, че той я помисли за ужасно глупава.

— Ще имате отговор утре в десет часа, frauiein.

Удостои Чарли с кратко кимване. Двамата се отдалечиха с безгрижен вид, като си бъбреха явно за незначителни неща, докато излязоха. Тогава Одри се обърна към него и каза тихо:

— Мислиш, че ни подозират?

Той поклати глава.

— Съмнявам се. — Неговият глас също беше много тих.

По пътя за хотела те почти не говориха. Остатъкът от следобеда прекараха в скитане по улиците на Триполи. Италианците през цялото време й подсвиркваха. Самото им присъствие ги уморяваше, след като чувстваха тежестта на това, че се представят не за това, което са, а Чарли се страхуваше, че се бяха показали нереалистично амбициозни с нейния план да интервюират Ромел. Всичко, което беше необходимо, вече го знаеха. Не беше нужно да се връщат с повече и той не искаше да се бави, защото информацията, която интересуваше британците, щеше да загуби от стойността си.

— Какво искаш да правиш довечера? — попита я той, като й отправи бърз поглед.

Тя му се усмихна.

— Ще се моля.

Той й се усмихна на свой ред. Върнаха се в своя хотел, където вечеряха, легнаха си рано и точно в десет на следващата сутрин бяха на мястото на срещата. Същият адютант ги огледа подозрително при приближаването им към рецепцията и Одри отново почувства силните удари на сърцето си, когато той подаде на Чарли плик с печат, който Чарли разкъса, докато прекосяваха фоайето. Съдържанието посочваше само името на хотела, в който току-що бяха дошли, и цифрата 13:00.

Той погледна Одри силно учуден.

— Боже мой, ние успяхме! — Не допусна лицето му да издаде възбудата, която чувстваше, и й прошепна думите, докато я водеше към бара, въпреки че беше само малко след десет сутринта. Поръча две бири и й подаде листчето. Не му беше ясно какво щяха да правят по-нататък. Той носеше бележник за интервюто, а Одри винаги беше с камерите си, за да е сигурна, че е винаги готова, а също и за да не й ги откраднат.

— Какво ще правим до един? — Одри беше неспокойна като младоженка в деня на сватбата. Следващите три часа отлетяха, докато двамата се разхождаха и обсъждаха това, което искаха да питат генерал Ромел.

Но когато най-после се срещнаха с генерала, нямаха никаква подготовка. Стаите, които беше превърнал в своя главна квартира, бяха луксозни, както и всички други в хотела, но той се беше разпоредил да бъдат отстранени поне някои от ненужните украшения и когато влезе в стаята, където го очакваха Чарли и Одри, те веднага бяха поразени от изключително важния му вид. Даже ако се беше появил където и да е по света чисто гол, щеше да бъде ясно само от стойката му, че не е от обикновените хора. Имаше живи светлосини очи и изненадващо топла усмивка и, както изглежда, беше много радостен, че се вижда с тях. Изрази високото си мнение за техния президент и каза, че е бил в Америка преди войната и че сега е прекалено зает, за да ходи където и да е. Тази малка шега му достави леко удоволствие. Одри забеляза върху близкото бюро снимка на една доста обикновена жена и той веднага видя, че погледът й се насочва натам.

— Това е жена ми Люси. — По начина, по който го каза, беше ясно, че я боготвореше.

Беше изумително, че бяха получили аудиенция при този човек. Беше им дадено интервю, до което стигнаха с една обикновена молба, като се бяха представили за американски журналисти. Чарли все още не можеше да повярва колко лесно се беше оказало всичко, а Одри беше шокирана от това, колко лесно беше да се води разговор с него. Той им разправяше за Германия преди войната, за фюрера с много добро чувство, което почти не отстъпваше на чувството, с което описваше жена си. Докато той говореше, а Чарли водеше бързи бележки, беше очевидно колко дълбоко беше окопан във военщината. Каза, че обича да лети и че много го интересува малкото, което е видял в Африка. Много държеше да обясни на Чарли, че африканският корпус щеше да бъде в изключителна помощ на армията. И тогава, почти в същото време, докато изговори тези думи, той протегна ръка към камерата на Одри. Тя се сепна от движението му и му я подаде, като се надяваше, че тя не съдържа нещо неподходящо, което би могло да я постави в опасност. Всичко беше проверено преди напускането на Кайро и тя беше убедена, че двамата с Чарли могат да бъдат спокойни и сигурни. Никакви издайнически дреболии, като листчета с името на хотела им или ключове или, боже опази, британския паспорт на Чарли, който той беше скрил в хотела в Кайро под килима под бюрото.

Сега Одри го наблюдаваше, докато той много подробно оглеждаше камерата й.

— Нещо да не е наред? — Отново това оглушително сърцебиене, но погледът му срещна нейния с усмивка и одобрително кимване.

— Имам същата. Само че използвам по-друг обектив. Ето тук. — Той се изправи бързо. — Ще ви покажа.

С няколко бързи крачки прекоси стаята, отвори едно чекмедже и извади три камери, идентични с нейните, като всяка една от тях имаше малко по-различни обективи и на нея й се стори много интересен начинът, по който той работеше с тях. Разговаряха няколко минути за неговите и нейните обективи, защо и кога употребяваше всеки един от тях и защо имаше повече от една камера. Явно той много обичаше да прави снимки и съвсем не се смути, когато тя го фотографира, след като Чарли приключи с интервюто. Бяха прекарали почти два часа с него и той се ръкува сърдечно с тях, те му благодариха и се приготвиха за излизане.

— Приятели, скоро ще научите големи неща за африканския корпус.

— Сигурна съм, че ще бъде така. — Одри му се усмихна грациозно и усмивката й не беше напълно неискрена.

Когато излизаха от хотела, Одри трябваше да си напомня, че това бяха хората, убили Карл Розен. Чарли все още беше пиян от успеха.

— Не ми е лесно да го кажа, но той ми харесва.

— И на мен. — Все още беше под силното впечатление на това, колко прям човек беше Ромел.

Разбира се, той не беше казал нищо конкретно за плановете си във връзка с африканския корпус, но се беше показал много приказлив за всичко останало, за което го бяха питали, и би било невъзможно, ако се съдеше по интервюто, да изпитват към него лошо чувство. Това, което се набиваше най-много на очи, беше силната му привързаност към жена му, армията, неговите камери и изглеждаше много вероятно, че тези три се степенуват именно така. Във всяко отношение той беше съвършен военен и Чарли се запита дали британците биха били достойни за него. Беше започнал да се страхува, че може би не.

Върнаха се в хотела си, опаковаха малкото си багаж, платиха и напуснаха. Чарли беше решил, че е много опасно да се опитат да се върнат в Кайро по суша и искаше да види дали на пристанището няма някакви малки лодки, които можеха да се ползват срещу заплащане. Много часове бяха употребени в разговори с капитаните на различните малки съдове, но най-накрая намериха един, който беше готов срещу огромно възнаграждение да ги отведе до Александрия.

Тръгнаха при залез-слънце. Чарли я погледна силно развълнуван и обгърна раменете й с ръка. Молеше се Ромел да не е наредил да бъдат проследени. Но даже и да беше така, нямаше нищо шокиращо в пътуването им за Египет. В края на краищата бяха американци, които търсят интересни военни епизоди. Той даже ги беше похвалил за смелостта им, особено Одри: Толкова далеч от родината, така се беше изразил, и на такова опасно място за една привлекателна млада жена. Но лицето му не изразяваше нищо похотливо. А очите му светваха всеки път, когато споменаваше своята обичана Люси. Той беше един приличен човек с твърди принципи и на Одри й беше мъчно, че в тази война бяха противници. Беше чувала, че войниците му го уважават извънредно много. Беше от тези офицери, които се хвърляха в битката и се сражаваха заедно с хората си. Всички говореха, че в момента той насища Северна Африка със стотици танкове.

Този път пътуването продължи три дни, а в Александрия намериха джип, който да ги заведе обратно в Кайро, и когато най-после видяха отново хотел „Шепърд“, той им се стори като мираж в пустинята. Одри нададе радостен вик, когато пристигнаха, и прегърна Чарли бурно и с нервен смях.

— Успяхме! Успяхме! — Той я помоли да говори тихо, но беше не по-малко въодушевен.

Един час по-късно я взе със себе си при генерал Уовъл. Бързо взеха душ и се облякоха, а Чарли прибра паспорта си от скривалището под килима. Сега всичко приличаше на сън. Беше трудно да се повярва, че наистина бяха взели интервю от генерал Ромел.

Стигнаха до „Гезира“, спортен клуб, където Уовъл беше играл голф през целия следобед, и той беше очевидно много зарадван от пристигането на Чарлз, макар и малко смутен от това, че вижда и Одри.

Чарли най-спокойно му разказа за съвместното им пътуване до Триполи. Лицето на Уовъл ставаше все по-червено, докато слушаше, и явно недоволството му от Чарлз растеше, до момента, когато Одри спокойно му подаде две филмови ролки и го погледна в очите.

— Мисля, че това ще ви хареса, сър.

Той я погледна, а след малко погледна отново Чарлз.

— Не разбрах, че двамата работите като тандем, Паркър-Скот. — Чарли се канеше да каже: И аз, но реши, че генералът няма да хареса това особено. Бяха го последвали в личната му стая, където той, след като заключи вратата, се обърна с лице към тях. — Имате голям късмет, че сте останали живи. — Погледна Чарлз с укор. — Можеха да задържат момичето, разбираш, ако са имали основание да се усъмнят в историята ти.

Чарли можеше с радост да удуши някого в този момент, но само кимна с много разкаян вид.

— Получихме информацията, сър.

Той ги погледна така, че настъпи гробна тишина.

— Е, и?

— Генерал Ромел.

Продължителна бавна усмивка озари лицето на генерала.

— Е, добре, проклет да съм. — След това очите му се присвиха. — Видя го лично? Сигурен си, че е бил той?

Одри се усмихна и се загледа встрани. Очакваше с нетърпение момента, в който той щеше да види снимките. Но сега говореше Чарли:

— Да, сър. — А след това, едва успяващ да потисне усмивката си, добави: — Взехме от него интервю, сър.

— Какво?

Чарлз пое бързо дъх и се опита да обясни колкото може по-бързо:

— Идеята беше на госпожица Дрискол. Представихме се за американски журналисти и го интервюирахме в хотела му.

Генералът ги изгледа продължително и после приседна в едно кресло. Сега държеше двете ролки в ръката си така, като че ли изпитваше страх, че те могат да отлетят.

— И това са снимките, които сте направили на Ромел по време на интервюто? — Не можеше да повярва на тези двама безумци. Очевидно бяха ненормални, но той се радваше, че бяха именно такива.

Чарли изтъкна личната заслуга на Одри.

— Всъщност, сър, мис Дрискол направи снимките. Аз взех интервюто.

— Водеше ли записки?

— Да, сър. — Генерал Уовъл направо грееше и развълнувано стисна първо ръката на Чарли, а после на Одри.

— Вие двамата сте абсолютно изключителни. — Той ги огледа още веднъж, а след това ги увери, че не след дълго ще ги потърси. Във всеки случай имаше желание да ги види в офиса си в осем часа на следващия ден. Искаше да види бележките на Чарли, въпреки че Чарли го беше предупредил, че Ромел не е разкрил никакви карти, нито е казал какви му са намеренията във връзка с неговия нов африкански корпус. Но сега Уовъл и хората около него искаха подробностите, а филмите щяха да бъдат проявени същата вечер.

Той се ръкува още веднъж с тях, преди набързо да напусне клуба, и ги покани, ако искат да останат за едно почерпване, но това място с улегналата си сериозна атмосфера не беше много за тях.

Бяха напълно щастливи да се върнат в „Шепърд“ и да се видят с приятелите си, които се бяха разположили в големите плетени кресла на терасата.