Даниел Стийл
Жажда (44)

44.

След още един месец Чарли се възстанови напълно от раните си, след което отново рапортува пред офиса на Министерството на вътрешните работи. Все още от време на време не се чувстваше напълно добре, но това не беше достатъчно, за да го държи повече вързан вкъщи, където беше прекарал твърде дълго време, почти осем месеца, и сега беше нетърпелив да се върне на фронта. Но за него вече имаше нови планове. Искаха да се върне в Северна Африка, само че този път в Казабланка. Там го очакваше много работа и когато тръгна, Одри почти изпита чувство на завист. Завист за вълнението, което щеше да открие там… и отчаяна самотност без него. Но работата, която го очакваше, беше действително много важна. Беше споделил това с нея преди тръгването си. Пак отиваше като кореспондент, но тайно беше ангажиран към нещо, което вървеше под името Операция факел.

Въпросната операция представляваше комбинирано британо-американска инициатива, която имаше връзка с дебаркирането на съюзнически войски в Северна Африка през есента, като целта беше да се постигне по-голям контрол над Средиземноморието. Точно за това беше копнял Чарли и когато й го обясняваше, в погледа му личеше силна възбуда. Предстоеше даже да бъде включен в срещите с генерал Айзенхауер по-късно. Изпратиха го в Казабланка, за да помогне при събирането на предварителна информация.

Разликата между Казабланка и Египет беше в това, че тя не беше в ръцете на съюзниците и технически Казабланка, Алжир и Оран се намираха в ръцете на правителството във Виши, въпреки че бяха в ход постоянни неясноти. Немците също бяха там, макар и не в някаква организирана форма. Французите от Съпротивата, британците, американците, всички продаваха информация на всички, крадяха мулета и продаваха наркотици. Мястото беше повече от необикновено и всеки трябваше да бъде готов едва ли не за всичко. Хубаво беше това, че немците бяха твърде много заети със земите по на изток, за да обръщат голямо внимание на тези градове и като резултат от това съществуваше голяма вероятност, че дебаркирането ще бъде крупен успех.

Докато го слушаше, Одри действително му завиждаше, но трябваше да остане вкъщи с бебето, а и беше много хубаво, след всичко, което беше направила за нея, да отделя време на Вай, която трябваше да се грижи за Джеймз. Сега ролите им бяха разменени. Одри пое грижата за четирите деца и те изпълваха по-голяма част от времето й, докато Джеймз и Вай се возеха с колата или предприемаха дълги разходки, като се радваха на всеки момент след завръщането му от царството на мъртвите.

Одри им четеше всички писма от Чарли. От тях Казабланка изпъкваше като нещо очарователно и беше очевидно, че Чарли се чувстваше много щастлив там.

Според това, което пишеше, градът гъмжеше от хора и интриги и пълна обърканост и упадък. Много странно, но това, което той съобщаваше, напомняше на Одри за Шанхай. Картината беше напълно различна от спретнатия живот на Кайро и все пак не толкова далече от там. Беше мръсно и неприятно според Чарлз, а описанието му на неговата стая в хотела причиняваше тръпки по кожата на Одри. Но най-важното нещо беше, че дебаркирането на съюзниците до голяма степен зависеше от него. Разбира се, това той не можеше да спомене в писмата си до нея, и тя умираше да разбере нещо за развоя на събитията.

Беше й известно, че свободните французи са се окопали здраво там, но официално на власт беше правителството във Виши, въпреки че това като че ли не смущаваше никого. През по-голямата част от времето си официалните представители на правителството или пиянстваха, или се забавляваха с проститутки и наистина беше забележително това, което по цял ден се извършваше точно под носовете им. Никой не се трогваше особено от това, че италианци, немци, британци и американци се скитаха из улиците, като купуваха и продаваха всичко онова, което ги беше довело там. Чарли написа няколко интересни истории от там и й изпрати снимки на деца, които продават цигари, улични курви, застанали по ъглите, и злобно ухилени войници. Това беше особено измерение на човечеството, което излъчваше някакво очарование, при условие, че човек не обръщаше голямо внимание на грозната му част. Той също така ходи до Оран и Рабат и Алжир. Но Казабланка изглеждаше да е оста, около която се въртеше всичко.

През септември, октомври и ноември дебаркационните сили прекосиха Средиземно море. Немците знаеха за това, но не можеха да разберат накъде са се насочили. Все още бяха заети много на изток, в Египет и Либия, и всички бяха напълно изненадани, когато съюзниците на седми и осми ноември 1942 дебаркираха едновременно и успешно в Казабланка, Оран и Алжир. Имаше няколко краткотрайни сблъсквания между британски и френски гарнизони, но британците надделяха бързо и войниците на Айзенхауер се настаниха там. След това градът придоби стария си вид, само че изглеждаше по-оживен. Все още се забелязваше голяма активност и витаеше духът на тайнственост между различните фракции, насъбрани на едно място. Това беше нещо като централа за свободните французи, откъдето те изпращаха хора и информация за и от силите на Съпротивата в окупирана Франция.

През януари Чърчил, Рузвелт и генералите Жиро и Дьо Гол пристигнаха в Казабланка на конференция, около която се вдигна голям шум, и след която Айзенхауер вече беше главнокомандващ на съюзническите сили в Северна Африка, а скоро след това Триполи падна в британски ръце.

От този момент нататък Чарли изпращаше рапортите си директно на американците. Той обясни това много подробно на Одри, когато й писа, а тя на свой ред го обясни на Вай и Джеймз. Сега тя рядко говореше за нещо друго. Чарли и неговите мисии в Северна Африка, въпреки че споменаваше за тях само на Джеймз и Вай.

— Бедната, толкова е самотна без него — каза Вай на Джеймз една вечер. Много добре й беше известно колко й беше трудно, но поне знаеха, че Чарли е в безопасност, поне за момента. И действително, по нищо не личеше, че мисиите му са прекомерно опасни, поне това твърдеше в писмата си.

По това време Джеймз очакваше да бъде прехвърлен на канцеларска работа и Вай мислеше да се върне с него в Лондон, като остави децата при свекъра си и, разбира се, Одри щеше да остане в дома на Хоторн с Моли и Едуърд, както наричаха бебето. Това, че в къщата имаше трима носители на името Джеймз, беше объркващо.

— Искам да кажа, че след всичко някой би могъл да ме обвини, че си цапам пелените, а него в това, че пие бира. — Един ден той се пошегува по този начин и Одри не можеше да не се засмее. Чувството му за хумор беше все така добро, както винаги, а Вай беше отново старата Вай, въпреки че все още в очите й се криеше остра болка.

Беше преживяла много лоши дни в очакване на новини от Джеймз, когато всички бяха убедени, че е убит. Разказите му за това как се беше промъкнал през Франция, бяха изключителни. Най-лошото в тях беше епизодът, когато беше останал без ръка. Беше прекарал осемнадесет дни в един хамбар, почти в безсъзнание.

Само при мисълта за това Одри се разтрепери. Но сега всичко беше наред.

През април Чарли им писа, че Ромел се е завърнал в Германия победен и болен и Одри си спомни за интервюто, което бяха взели от него преди толкова дълго време. Това усили апетита й отново да вземе лично участие.

През май Вай и Джеймз се върнаха в града и къщата им отново се върна към живот. Той имаше възможност да прекарва по-голямата част от времето си вкъщи и да работи по цял ден в един офис, а Вайълет не искаше повече да бъде разделена от него. Нито даже за ден. Одри разбираше това прекрасно и очакваше Чарли да се върне за няколко дни, но получи телеграма няколко дни преди рождения ден на Едуърд, от която ставаше ясно, че той не може да се измъкне, както беше обещал.

„ЩЕ НАПРАВЯ КАКВОТО МОГА. НАЙ-СКОРО. СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ НЕ МОГА ДА ДОЙДА СЕГА. ДЪРЖИМ ПОЛОЖЕНИЕТО.

ОБИЧАМ ТЕ.“

ЧАРЛИ

Но всичко това я уморяваше. Специалните й грижи за бебето бяха отпаднали преди няколко месеца и сега тя правеше снимки на всички, и то по толкова много пъти, че не можеше да си представи, че е възможно да продължава така. С изключение на Едуърд всички се чувстваха много независими. Моли водеше много активен живот и се радваше на множество приятели, Александра и Джеймз растяха, а бебето Едуърд беше не по-малко щастливо с бавачката или лорд Хоторн. Тя говореше за това на Вай и Джеймз, когато веднъж вечеряха заедно в Лондон, и им се наложи пак да изтичат до скривалището. Нищо не се беше променило.

— Имам чувството, че кроиш нещо, Од. — Джеймз я изгледа. — Греша ли? — Беше прочел мислите й, преди тя самата да ги осъзнае напълно.

— Всъщност не мислех за това.

Беше изминала година и половина от завръщането й от Северна Африка и тя изпитваше силно желание отново да отиде там, все едно дали беше готова да го признае или не, главно защото искаше да бъде отново с Чарли и в един момент, докато се беше загледала в тях двамата, тя изведнъж разбра, че Джеймз имаше право. Точно това беше, което искаше да направи.

На следващия ден тя посети офиса на Министерството на вътрешните работи, където обясни положението, в което се намира. Никак не й беше трудно да ги убеди. Беше им свършила навремето добра работа, а за нея можеше да се намери достатъчно много работа в Северна Африка.

Обещаха да се свържат с нея след няколко дни и тя се забавляваше с Джеймз и Вай в очакване да я потърсят. Когато й се обадиха, тя нададе радостен вик и същата вечер се качи на влака.

А сега, като си мислеше за това, тя не беше толкова сигурна, че е постъпила правилно. Бебето все още се нуждаеше от нея, а също и Моли… и все пак толкова много копнееше да бъде с Чарли. Децата бяха в безопасност и нищо не им липсваше там, където се намираха, а и винаги, когато искаше, можеше да се върне при тях.

Одри се почувства ужасно раздвоена, когато взе единственото такси и премина през предната врата, за да намери бебето, щастливо гугукащо в ръцете на лорд Хоторн, а Моли заета в приятелска схватка с Джеймз. Забелязаха я и тя им се усмихна, като се питаше как би могла да обясни на Моли, че отново заминава. Но този път Моли я изненада.

Тази вечер тя седна на края на леглото си и започна да милва копринената черна коса, която все още й напомняше от време на време за Лин Хуай, и й каза, че мисли отново да замине.

— Ще се опитам този път да не се задържам дълго.

— Пак ли са ранили татко? — Тя погледна разтревожена Одри. Но Одри поклати глава с успокояваща усмивка.

— Не, скъпа, той е добре. Само че аз много искам да бъда там при него, за да не бъде самотен. — Имаше нещо, което не й даваше право на гордост. Но това нещо беше част от нея и съществуваше реално… същите зли духове, които бяха помамили баща й към всички краища на земята, същата онази, унаследена и неутолима жажда към странстване. Може би един ден същото щеше да сполети и Едуърд и той щеше да се чуди откъде е дошло това. — Но и аз искам да бъда там. Понякога е трудно да се знае кой избор е правилният.

Моли кимна. Тя виждаше смисъл в това. Беше на девет години и въпреки че не й беше приятно да вижда, че майка й отива някъде, разбираше много добре думите й. И майката на Александра и Джеймз също беше далече, макар и не чак толкова. Но те бяха заедно, с тях беше и дядо, както вече го наричаха.

— Ще ми пишеш ли? — Тя отправи към нея големите си очи и Одри почувства, че сърцето й се свива.

Почувства се даже по-зле на следващия ден, когато бебето Едуърд започна да върви. Почти й беше невъзможно да се откъсне и имаше чувството, че трепери цялата, докато с лорд Хоторн седеше пред камината късно вечерта с чаша портвайн. Ако заминеше, щяха да й липсват всички и всичко. Но сега й липсваше Чарли.

— Трябва да тръгнеш натам, накъдето те води сърцето ти, Одри — промълви лорд Хоторн. Донякъде той й напомняше за собствения й дядо, въпреки че не беше толкова свиреп и неразбран. Но подобно на дядо й беше мъдър човек и с добро сърце.

— Понякога е много трудно да се вземе решение. Искам да бъда тук с тях и там с него и не знам какво да направя.

— Аз ще се погрижа много добре за тях вместо теб. — Той я погледна с блага усмивка и тя разбра, че ще бъде точно така.

— Знам това, иначе даже не бих помислила за пътуване…

Дълбоко в душата си тя знаеше, че трябва да замине. Но това беше най-трудното нещо, особено когато няколко дни по-късно, като държеше бебето си в ръце, а след това го подаде на лорд Хоторн и прегърна Моли за последен път. Беше помолила да не я изпращат на гарата. Щеше да й бъде трудно да го понесе и когато колата тръгна, тя обърна поглед назад и видя Моли, която бягаше по алеята след Джеймз с развяна от лекия вятър копринена черна коса, а малкият Едуърд пъплеше след тях и крещеше с всичка сила и се смееше, докато накрая падна на земята.

Махнаха с ръка веднъж и се върнаха към игрите си и тя беше сигурна, че и без нея ще са си много добре.