Денис Робинс
Лукреция (9)

Глава девета

Спалнята на Ваноца бе пълна с хора. Жегата бе непоносима. Гуидо Севели, сивобрадият семеен лекар, бе приседнал на леглото и изглеждаше загрижен. Ваноца лежеше на копринените възглавници, лицето й бе бледо и безсилно. Устните й бяха започнали да посиняват. Бе загубила много кръв. Бе силно изпотена и всичките усилия и болки бяха отишли напразно. В отсрещния ъгъл на стаята лежаха жаловитите трупчета на мъртвородените близнаци. Изглеждаха като две жълтокожи зайчета, осветени от трепкащата светлина на свещите край смъртното ложе, помисли си Лукреция с ужас. Уханието на специалните ароматизиращи вещества се смесваше с острата миризма на медикаменти.

Родриго Борджия, все още облечен във великолепните си одежди от пира — бе дошъл направо от там — седеше до Ваноца и държеше ледената й ръка. Макар и непрекъснато да й бе изневерявал, той безкрайно силно обичаше майката на децата си. Бе плакал горчиво, когато му бяха казали за мъртвородените. Току-що Гуидо бе пошепнал, че сърдечният пулс се усилва полека. Тя щеше да живее. Сигурно като инвалид, но Родриго се бе заклел, че до края на живота си тя ще има всички необходими удобства и лукс. Повече нямаше да може да ражда. Щеше да си остане негова близка — бедната, прекрасна Ваноца — истинско дете.

В мига, когато Лукреция влезе, той остави Ваноца и се спусна към дъщеря си, отворил обятия. Тя се хвърли в тях и притисна буза към неговата.

— Какво ще стане с майка? — промърмори тя.

— Сега е зле — рече Родриго, — но състоянието й бавно се подобрява. Добричкият ми Гуидо изглежда се е преборил със смъртта. Но сестричките ти са в обятията на Светата дева.

Сантименталният сладострастник Борджия се разтресе в ридания. Лукреция забрави собствените си неприятности и се опита да го успокои. Свитата на Ваноца почтително се отдръпна от леглото, когато дъщерята се приближи и коленичи до майка си. Лукреция прошепна майчиното име.

Ваноца отвори очи, които сякаш не виждаха нищо. Но изглежда разпозна красивото лукрецино лице и се опита да й се усмихне.

— Моли се за мен, Лукреция — изстена тя.

Лукреция започна да се моли за спасението на майка си.

Ваноца въздъхна дълбоко и притисна към лицето си ръката й.

— О, какви болки — прошепна тя, — никога не съм страдала така при раждане. Всевишният да те пази от подобни страдания, когато раждаш, мила ми Лукреция.

Младата жена преглътна. Самата мисъл за раждане на деца й се гадеше. Всъщност внезапно и споменът за изминалата нощ я отврати и ужаси. О, боже, как се нуждаеше от чист въздух, копнееше за него физически и духовно. Онова, което бе извършил с нея Марио бе прекрасно, но страстта бе изразходена, изживяна, задоволена и сега чувстваше в себе си празно място и някакъв неясен копнеж. Може би за непостижимите висини, от които в пламналото й въображение я гледаше Алфонсо д’Есте и я презираше. О, как желаеше той да дойде сега тук и да я отведе. А тя да се опре на гърдите му — близо до сърцето — и да изплаче всичко: и страданията си, и греховете, и смущението си.

Приклекна за миг до малкото смъртно ложе и отново се помоли за упокой на душите на мъртвородените й сестрички. После се остави баща й да я отведе от това място. Самият той бе напълно грохнал, износен от ексцесиите си и неподправената си скръб. Той истински обичаше деца.

— Когато ме постигне нещастие, винаги се обръщам за утеха към теб, мила ми Лукреция — промълви Кардиналът, прегърнал дъщеря си през раменете.

— Господарю, аз не изпитвам нищо към онзи испанец. Не желая да бъда изпратена в Мадрид и да се отделям от нас, да бъда така далеч оттук. Нека да остана в Рим — неочаквано и за самата себе си помоли Лукреция лукаво.

Родриго се намръщи. Не биваше да вини момичето. Какво е виновно то? Той самият бе останал подчертано разочарован от безличността на испанеца. Пък може и изобщо да не подпишем брачен договор, рече си Кардиналът. На глас повтори последната си мисъл и добави тя да не се безпокои. Но първо, продължи той, трябва да изчакаме развитието на събитията във Ватикана. Светият отец бе към края на дните си. Амбициите на Родриго да го наследи на августейшия трон бяха на път да се осъществят. Е, тогава щеше да има възможността да отрупа децата си с почести, пък и да уреди по-добър брак за Лукреция.

Изморена почти до състояние на безчувственост, Лукреция се завърна в покоите си. Една девойка от свитата й — красива брюнетка, дъщеря на богат неаполитански земевладелец, бе останала да я изчака. Изглеждаше изплашена, пребледняла. Бе отскоро на служба при Борджиите и все още не бе навикнала да гледа насилие и кръвопролития. Още щом като видя Лукреция, започна да плаче. Разказа, че току-що видяла командира на личната охрана на господаря Чезаре да извлича за краката окървавения труп на камериера Марко.

— От гърлото му стърчеше кинжал, господарке, а очите му бяха изцъклени, също като рибешки. О, ужасно бе. Страхувам се…

Лукреция се отпусна без сили на огромното си легло. Златистите й коси се разсипаха около нея. Тя потрепери:

— Иди да си легнеш, Бианка — промълви уморено Лукреция. — Забрави какво си видяла и кажи и на другите да си държат устите затворени. Нищо не са видели, разбра ли… нищо! Нито как умря Марко, нито от чия ръка, ясно ли ти е?

— Да, господарке — заекна Бианка, направи реверанс и бързо излезе.

Лукреция втренчи очи в пода. Там зърна злокобно петно върху мрамора, което не бе добре изчистено. Тя бе мразила Марко и се бе страхувала от него. Не съжаляваше за участта, която го бе постигнала. Той бе отговорен за толкова много престъпления. Но изречена от самата нея лъжа бе станала причина за кончината му преди малко. Стори й се, че и нейните ръце са опетнени, поне толкова, колкото и братовите й. Нейните ръце — които Алфонсо бе поел в мъжествените си пръсти. О, Боже, Боже, как само желаеше да бъде очистена от греховете и да бъде целомъдрена, непорочна… заради него. И ето сега, на разсъмване, тя отново бе опетнена, омърсена. Като че ли наистина заслужаваше оскърбителните епитети, които Алфонсо д’Есте бе хвърлил в лицето й.

Къде бе Марио? Страхуваше се за него. Чезаре го бе пощадил, но тя знаеше, че брат й знае истината. Бе вече изпратила Леонара по живо, по здраво на далечен път за Сицилия да намери бъдещия си съпруг, бе й дарила и кесия със сто дуката за зестра. Тя бе спасена. Чезаре нямаше да губи време да я преследва. Но какво бе станало с пажа й?

Лукреция плесна с ръце. Прозяващата се девойка, която току-що бе изпратила да си легне в съседната стая, провря глава през вратата:

— Какво желае господарката?

— Да дойде Марио, пажът ми — властно нареди Лукреция.

— Веднага, господарке.

Докато чакаше, Лукреция вдигна завесите. Сутрешната светлина изпълни спалнята и прогони сенките. Отровна бяла мъгла обвиваше камбанариите и покривите на къщите на вечния град, предизвестявайки че и настъпващият летен ден ще бъде непоносимо горещ и зноен. Лукреция реши да измоли разрешение от баща си да се измъкне за известно време от Рим и да се усамоти в някоя от извънградските им вили. Щеше за малко да си отпочине от безкрайните приеми и пирове в бащиния палат. Като претекст щеше да използва необходимостта от спокойствие и лечение за майка си. Сега Рим не бе подходящо и здравословно място за тази цел. А дон Керубино? Ами нека я придружи, ако толкова му се иска и ако предпочита да се моли непрекъснато, какво пък — и тя може би ще се моли заедно с него.

В този миг извърна глава и видя младия си паж изправен до нея. Бе смъртно бледен. Бе притиснал ръце към гърдите си, а те бяха бинтовани. Олюляваше се леко и я гледаше. Тя също втренчи поглед в него.

Просто не бе за вярване, че самата тя бе стенала от екстаз в ръцете му преди няколко часа само. Толкова много неща се бяха случили оттогава… Вече не изпитваше желание да се люби с него — или с който и да е друг… освен Алфонсо. Чувстваше се остаряла — имаше усещането, че най-хубавото от жизнерадостта на младостта й е безвъзвратно отминало, загубено, отнесено от насилието и жарките чувства през последните двадесет и четири часа.

— Прекрасна ми господарке… — понечи Марио да каже нещо.

— Тихо! — нареди тя и се приближи до него: съвсем отблизо той видя колко много се е променила Лукреция, от нея се излъчваше тъга и строгост.

— Тук вече не си в безопасност — рече тя задъхано. — Ще ти дам пари и ще трябва незабавно да напуснеш Рим.

— Не искайте от мен да ви оставя сега — замоли той.

Бедният симпатичен хлапак все още е лудо влюбен в нея, помисли си тя. Сигурно ще й липсва и той, и предаността му, но отново в нея надделя угризението и тя взе окончателно решение в този миг на благороден подтик. И мислеше само за Марио и спасението му, когато зарови ръце в големия, покрит с фина дърворезба сандък. Извади от него кесия с дукати и му я подхвърли.

— Вземи това, Марио, и върви! — каза тя.

Опита се да й благодари, но не успя. Сълзи рукнаха по лицето му. Тя извърна лице. Един мъж не бива да плаче. Нищо на света не би могло да предизвика сълзи в хладнокръвните соколови очи на Алфонсо д’Есте, човекът, който сякаш неволно бе щурмувал и спечелил сърцето й снощи. Ето — това бе мъж, истински мъж!

— Върви! — още по-повелително изкомандува тя.

Учуден и огорчен, пажът излезе. Лукреция знаеше, че вече никога няма да го види. Гризяха я и съмнения, дали клетият младеж изобщо ще успее да стигне до бащиния си дом в красивата Венеция.

Съвсем вероятно бе брат й да нареди да го проследят, а после наемен убиец да завърши жестокото дело, започнато от Марко. Щяха да го нарекат изкупление за сестрината чест.

Лукреция плака дълго. Докато заспа, самотна и трескава в огромното легло, където бе вече опитала забранения плод на любовните наслади.

Събудиха я по-късно, за да й кажат, че животът на майка й вече не е в опасност. Родриго се бе завърнал в своя дворец. Измина известно време докато се приготви за излизане — отиде на служба, за да присъства на опелото на покойните близначки, а после се упъти към покоите на брат си.

Марко бе заменен с нов камериер на име Перото — млад и рус римлянин, добре обучен за задълженията си и готов да служи вярно на Борджиите. Очевидно Чезаре го бе харесал. Лукреция също го хареса. Нравеше й се този тип хора да се държат точно по такъв начин — нека да я харесват, нека да я боготворят, но от разстояние. Помисли си, че едва ли ще има проблеми с Перото. Той обаче й съобщи, че брат й бил спешно извикан във Ватикана. Имало среща на кардиналите, които обсъждали здравето на папата и вероятната му скорошна кончина.

Родриго отишъл на срещата заедно с най-големия си син.

Пръстите на Лукреция опипваха черната коприна на траурната рокля, която бе облекла тази сутрин. Не носеше скъпоценности и чувстваше умора и тъга.

— Кажи ми, Перото — чул ли си нещо дали негова светлост Кардиналът или господарят Чезаре са планирали още приеми или угощения по повод годежа ми или всичко това е отменено поради заболяването на бедната ми майка?

Перото се поклони, преди да отговори. Мислеше си, че никога в живота си не е срещал по-красива жена от господарката Лукреция. А очите му бяха приковани, сякаш магия ги задържаше, върху тъмнозеленикавото петно на врата й — единствения видим дефект на белоснежната й плът.

— Господарят Чезаре ми нареди да приготвя облеклото, което ще носи днес на борбите с бикове, господарке — отвърна й той.

Тя смръщи вежди. Борби с бикове? О, разбира се, досети се тя. В чест на този никаквец — дон Керубино. Тя бе присъствала на борби с бикове няколко пъти. Гледката я отблъскваше, макар че Чезаре бе известен в цяла Европа с ловкостта и майсторството си да убие бик с един удар на сабята си. Той бе наистина майстор на този спорт…

Ами Алфонсо? Той би трябвало да остане в Рим поне няколко дни.

Дали ще отиде на борбите? Естествено, че ще отиде. Той се интересува от мъжествените спортове. Там няма да му е скучно.

Беше решила да се направи на болна и да откаже да присъства, на каквито и да е официални срещи и забавления днес. Но внезапно промени решението си. До болка желаеше да види Алфонсо отново — това бе почти мазохистична прищявка да чуе острия му език и упреците, да зърне горчивата враждебност в очите му. Излезе от покоите на брат си. Бързо се завърна в собствения си апартамент, като през цялото време докосваше с връхчетата на пръстите си петното на врата, като че ли бе талисман.

Как ли ще се държи Алфонсо, когато отново се срещнат? Какво ли ще каже или направи? За бога, трябва да измисли нещо, да намери някакъв начин да застави този горд лъв на Ферара да легне в краката й!