Денис Робинс
Лукреция (24)

Глава двадесет и четвърта

Александър VI бе повече от угрижен. Бедите и проблемите се трупаха една след друга.

Бе свила мразовита зима. В повечето райони на Италия земята бе замръзнала и това затрудняваше придвижването на кавалерийските отряди. Още по-трудни бяха станали преходите на онези части, които се опитваха да спрат нашествието на френската армия, чиито подразделения бяха залели страната.

И ето, на този режещо студен ден през ноември Александър бе свикал съвещание, на което присъстваха всички кардинали и синовете му; самият той загрижено гризеше ноктите си. Външният му вид подсказваше, че може да изпадне в някой от онези странни припадъци, които напоследък го поваляха. Изпадаше в безсъзнание и на два пъти това му се случи по време на служба, та се налагаше да го изнасят от църквата. Веднъж припадна и на един от бляскавите пирове, които бе дал, за да впечатли намиращи се на посещение във Ватикана принцове от съседните държави. Сега изглеждаше остарял и болен, доста по-възрастен от онзи вид, който имаше, когато бе ръкоположен за папа.

Само лоши новини. Само неприятности и грижи — това стигаше до ушите му. От Генуа му бяха съобщили, че натоварените с френската артилерия кораби са пристигнали. Това означаваше, че в тила му се намират най-добрите гасконски войници, които бяха въоръжени с арбалети, а заедно с тях и части от свирепи германски и швейцарски наемници — копиеносци.

Според последните донесения негови части сега водеха яростни сражения около Перуджа, а в Асти неговите войници бяха посрещнати с почести и всячески подпомогнати.

Савонарола, който бе най-новата заплаха за папската институция, се възползваше от обстановката и проповядваше, че французите били божи ангели, пратени да съберат и поведат правоверните на борба за сваляне на разпътните Борджии от високото им обществено положение.

Чезаре възнамеряваше на това съвещание да извоюва сигурно решение за най-скорошно го изгаряне на кладата на Фра Савонарола. Крайно време бе да се запуши завинаги устата на този фанатик, който ставаше все по-опасен и по-опасен.

Но, налице бяха и други опасности, освен проповедите на един фанатизиран доминиканец. Опасности, които идваха отвътре; това бяха предателствата на дребните благородници, които пропускаха Шарл и войските му да минат през техните владения без бой — срещу дребни обещания и отстъпки — без дори да пролеят и една капка кръв. После се бе разпространил и опасен слух, спомена го новият и най-доверен висш сановник на Александър — Перото, че френската военна кампания била по покана на Лудовико Сфорца.

— Виж сега какво направихме — пошепна Александър на най-големия си син. — Омъжихме любимата си дъщеря за един Сфорца. Джовани дойде тук и ни уверяваше в непоколебимата си вярност. Но, както виждаш, намираме се в необикновено и много трудно положение.

Чезаре сви злобно очи. Погледът му непрестанно сновеше по лицата на намиращите се в залата хора, наблюдаваше, проучваше, подозираше… Самият той също съвсем не бе доволен от развитието на събитията. Дори бе успял да се скара с любовницата си, херцогинята на Фарнезе, а новото му призвание бе започнало да му тежи. Не намираше удоволствие в изпълнението на новите духовнически функции. Тайно търсеше начини да захвърли расото и отново да започне светски живот. Освен това бе силно разгневен от отказа на краля на Неапол да му даде ръката на дъщеря си Карлота. Искането му бе охарактеризирано от краля като „чудовищна обида“, тъй като се имаха предвид начините на живот, който водеше Чезаре и безбожното му поведение като представител на Светата църква.

Обаче Чезаре — интригантът, превъзходният фехтовчик и майстор на шпагата, безстрашната лисица и прочие достойни за него прозвища — пет пари не даваше за това какво казва общественото мнение за него. Жадуваше да вземе участие в битките. Задушаваше се и губеше търпение в позлатената клетка, която представляваше за авантюристичния му дух самият Ватикан. Сега поглеждаше към собствения си баща с известно недоволство, защото Александър бе слаб човек и Чезаре знаеше това.

— Утре ще замина от Рим — рече той внезапно, — ако Ваше Светейшество разреши.

— Както искаш, скъпи ми синко, но какво имаш предвид? — попита Светият отец. Напоследък бе започнал да се опасява от действията на Чезаре и сега красивото му пълно лице бе нацупено. До гуша му бе стигнало от интригите на сина му. Тежеше му папската корона, но още по-неприятна бе мисълта, че съвсем лесно бе да му я отнемат.

— Ще отида и ще се представя на френския крал — отвърна след известно мълчание Чезаре с мрачен глас.

— Ти да не си полудял? — изненада се Александър VI.

— В тази ми лудост има и логика, и известен метод. Сега Шарл VIII е разположил главната си квартира близо до Асизи. Както знаеш, Балиони са хора, които мрат за земята си, те ще му се противопоставят. От друга страна, водачът на кондотиерите ми е приятел. Мога да си предложа услугите за посредник — да преговарям от името на Шарл. Имам чувството, че правилният изход за нас е не да се бием срещу него, а да го доведем в Рим като приятел.

Александър се взря безпомощно в сина си, после се огледа и наоколо. Не бе стратег, а и нямаше към кого да се обърне за съвет. На никого не можеше да има абсолютно доверие. Вече го бяха изоставили неколцина от най-верните му кардинали. Не можеше вече да вярва и на Асканио Сфорца. Мислите му отново се насочиха към Лукреция, която обичаше най-много.

— Постъпи така, както смяташ, че е най-добре, Чезаре, но все пак внимавай — промърмори той.

Чезаре се разсмя с познатия си бълбукащ смях и прокара леко върха на кинжала по собственото си гърло.

— Това е за враговете ми — ще замина за Перуджа въоръжен до зъбите. Напълно възможно е да се върна в Рим с онова парвеню — гърбушкото Шарл. Ще ти го доведа и ще гледам как ще коленичи да ти целуне ръката, татко мой.

— Така ли, добре, добре! А какво ще правим с Лукреция?

— Засега нищо. Нека Сфорца да остане тук. Може да се окаже полезен. Под негова команда се намират триста пехотинци и сто кавалеристи. Нека да се възползваме от това, а после… после бракът може да бъде разтрогнат. Уверен съм, че Лукреция ще може да ни даде необходимите аргументи за това. Или пък той може просто да… изчезне — промърмори Чезаре почти в ухото на баща си.

Александър поръча вино. Трепереше, макар да бе облечен в дебела и подплатена с кожи роба. Освен това в камините гореше силен огън, затоплящ целия Ватикан.

— Има още нещо — продължи Чезаре. — Негово Величество суверенът на Неапол може да ми отказва ръката на Карлота, но той има и племенник, младеж на име Бизели, който е херцог. Ако ще търсим съюз с Неапол, както и с Милано, няма да е зле да го направим посредством любимата ни Лукреция.

Устните на Александър се свиха неодобрително. Той бе всемогъщ в църковните работи и все пак избягваше да се отнася безотговорно с морала, проповядван от Църквата, и да стига до там, че да разтрогва светото тайнство на брака само и само, за да укрепи собствените си позиции в Италия.

— Трябва да помислим за това — промърмори той неопределено.

Следващата сутрин Чезаре бе вече заминал. Хората си зашепнаха разни неща, когато забелязаха облечената в черно фигура да язди към градските порти начело на блестяща група от военни, следвана от цялата свита на епископа на Валенция. Някои завикаха „Вива!“, но други наведоха глави и заговориха против Борджиите. Ужасният студ през този месец — ноември (бе необичайно мразовита зима за Италия тази година) бе истински бич за населението. Мнозина гладуваха.

Проповедите на Савонарола предвещаваха нова ера на покаяние и пости във Флоренция. В Рим вече съществуваше движение, борещо се за забрана на разврата и разпуснатостта и за търсене на прошка в подножието на Христовия кръст. Обаче Борджиите си оставаха все така всемогъщи и всички се страхуваха от тях и особено много от Чезаре Борджия.

Тъкмо преди кавалкадата да стигне до най-външните порти на града някакъв мъжага с безумно лице и още по-безумен поглед, с разрошена мръсна коса и брада, изскочи пред конете и застана точно пред Чезаре. Бе облечен в зацапана кожена жилетка. Той хвана юздите на коня на Чезаре и животното спря.

Борджия видя блясъка в очите на мъжа и камата в ръката му. Излая заповед и двама от подчинените му за секунди скочиха от конете и сграбчиха нещастника. Събра се тълпа. Чезаре рече сурово:

— Какво искаше да ми направиш, негоднико, и защо?

Възрастният мъж избухна в гневна тирада срещу Борджиите. Чезаре Борджия трябва да умре, задъхано викаше той. Отнесъл се зле с дъщеря му. Тя умряла по тайнствен начин и според свидетели, причината била някаква отрова. Чезаре пробвал силата на тази отрова и когато девойката починала, той наредил да скрият тялото и заплашил със сурово наказание онези, които можели да проговорят. Но един му прошепнал истината и сега бащата искаше да си отмъсти.

Чезаре слушаше, а по жестоките му устни играеше усмивчица. В тълпата неколцина мърмореха против него и симпатизираха на бащата. Изведнъж очите на Чезаре се присвиха и той каза остро:

— Този човек е луд. Отведете го и го затворете!

Горкият побъркан от скръб мъж направи свръхчовешко усилие да се измъкне от яките ръце на стражите и успя. Хвърли се към коляното на Чезаре.

Това за жалост бе последното движение в живота му. Чезаре се наведе напред и с кинжала си прободе гърлото му, после го разсече с кръгообразно движение — от ухо до ухо. С ужасен стон жертвата се отпусна на земята, хванала с две ръце врата си докато тъмната кръв шуртеше като фонтан.

Настъпилата мъртва тишина сред зяпачите изведнъж се наруши от задавени реплики на протест. Но дори и да ги бе чул Чезаре не даде видим знак за това. Вдигна ръка и конниците продължиха пътя си към портите. Инцидентът бе завършил. Но повече никой не викна „Вива Чезаре Борджия!“, а окървавеното тяло бе изтеглено настрана от разплакани близки.

Групата още не бе излязла изцяло от Рим, когато пък папата получи неприятна вест за ново нещастие. Тъкмо се готвеше да полегне на разкошното си огромно легло, за да може шведският роб да направи ободрителен масаж на отпуснатото му тяло, когато пристигна пратеник от Мантуа със спешно послание. Александър го прочете. Лицето му посивя и той се прекръсти. Незабавно повика двамата си синове — Джовани и Гофредо — висшия си сановник. Очите му мятаха мълнии, докато гласно им четеше съобщението. После възкликна:

— Света Богородице! Лукреция, Джулия, Мадона Адриана!

В съобщението се казваше, че на път за замъка Каподимонте, където отивали на гости на брата на Джулия във Витербо, трите дами от Рим се натъкнали на френски конен отряд, воден от някой си монсеньор д’Алегр. Били задържани. Боже, каква плячка за французите! На всичкото отгоре ставаме за посмешище пред Европа, горчиво си помисли Александър. Сега трите благородни дами се намирали затворени в някаква крепост, а върху златистите им главици тегнела заплаха, ако не бъде изплатен откуп от три хиляди дуката.