Денис Робинс
Лукреция (25)

Глава двадесет и пета

Зад мрачните, сякаш навъсени зидове на крепостта Монтефиасконе три благородни жени седяха пред слаб огън и трепереха. Бе доста студено и влажно. Прислужник с кисела физиономия хвърляше в огъня току-що нацепени пънове, но те бяха мокри поради проливния дъжд и горяха трудно.

Помещението бе бедно подредено, миришеше на мухъл, а на стените, по които сълзеше вода, висяха извехтели, проядени от молците гоблени. Малкото мебели бяха от грубо издялан дъб.

Прекрасната, облечена изящно Джулия Фарнезе изглеждаше също като прелестна пеперуда на път да загине в ужасна буря. Тя бе приклекнала пред пукащите, хвърлящи искри влажни пънове и горко плачеше. Деликатното й личице бе скрито между дланите, а златистата главица бе закрита от капишон, гарниран с кожа.

— Боже, боже мой — всички ни ще убият — хлипаше тя.

Мадона Адриана, най-възрастната от трите, по-спокойна и улегнала, някогашната най-близка приятелка на Александър VI, седеше и мълчеше. Не плачеше, но аристократичното й лице бе олицетворение на тревога или по-скоро ужас. Хиляди пъти си бе вече казала, че не е трябвало да се съгласява да придружава двете по-млади жени. За какво им бе това посещение при кардинал Фарнезе? Същевременно пък, кой би могъл да знае, че французите са толкова близо? Излизаше, че те са навлезли в Италия ей така — без всякаква съпротива — като нож през масло!

От време на време протягаше ръка и милозливо потупваше рамото на безпомощната Джулия с надеждата да я поуспокои. Боже, какво ли щеше да си помисли Негово Светейшество, когато научеше за това позорно пленничество… и дъщеря му, че и любовницата! Ако изобщо успееше да научи, разбира се! И ако французите не решат да ги убият! Или както Джулия подхвърли преди малко, да им определят далеч по-унизителна съдба.

От трите само Лукреция досега не бе започнала нито да пъшка, нито да се оплаква.

Тя крачеше напред-назад из стаята също като пленена тигрица. Възбудена и гневна, мълчалива. И тя бе богато и изящно облечена, както повеляваше положението й. Напук на студа бе облякла синя кадифена мантия, обшита с хермелин. Дългата, златиста коса бе завързана отзад с панделка. Изглеждаше пребледняла и уморена, но другите отдаваха това на изтощителната езда и сърцераздирателните им приключения. Кой ли можеше да си представи, че прекрасният й млечен гръб я боли и пробожда при всяко по-рязко движение, че жестоко я мъчат раните от кожения камшик?

Една седмица бе изминала от боя. Разкъсаната плът не бе успяла да зарасне още. А споменът за човека, който бе наредил да я накажат по този злокобен начин, бе отворил у нея още по-дълбока, още по-болезнена, още по-люта рана. Неизлечима, незарастваща. Не можеше да забрави този Алфонсо, не можеше да го изтръгне от паметта и от сърцето си. Много повече я мъчеше непрестанната мисъл за него, отколкото болките в гърба.

Тази седмица бе тръгнала с приятелките си и тяхната свита към Витербо; самата тя бе пътувала като в просъница. После бе дошло неочакваното нападение на пътя. Бяха заградени от голяма група блестящо облечени чужди на вид кавалеристи и много скоро бе станало ясно, че това са французи. Но най-голямата изненада бе дошла малко по-късно и за Лукреция, тя се бе оказала не толкова неприятна. Когато техният командир се бе приближил, за да говори с пленените благороднички, Лукреция бе веднага разпознала красивия русокос офицер със светлосини очи. Това бе кавалерът д’Алегр, приятелят на Дела Ровере, който я бе спасил от ужасна смърт в ръцете на онзи отвратителен египтянин. Споменът за това, как я бяха отвлекли и за малко щяха да я принесат в жертва на Сатаната бе изплувал ясно пред очите й.

Естествено, и французинът я бе познал. Двамата си бяха разменили пламенни погледи, бавна усмивка бе заиграла по устните на д’Алегр. Лукреция бе разбрала, че той помни всичко и после бе изпитала странни тръпки на възбуда докато заедно с Джулия и Адриана ги отвеждаха към замъка.

Е, съвсем ясно бе, че тя не бе влюбена в д’Алегр. Но бе прекарала приятен час в обятията му и после той я бе спасил. Кой знае, може би пак щеше да изиграе ролята на спасител на всички тях, мислеше си сега Лукреция.

Сега чакаше той да се появи, за да говори с нея. Досега бяха чули само гласа му — даваше заповеди на войниците, които очевидно се бяха настанили временно в тази стара крепост. Замъкът бе започнал да се руши и представляваше тъжна гледка в сравнение с разкоша, в който тези три дами бяха привикнали да живеят.

До този момент д’Алегр им бе казал няколко неща: бе се извинил за лошите условия, бе ги информирал, че папата е уведомен за инцидента и той не таи никакви съмнения, че откупът скоро ще бъде платен и те ще се завърнат в Рим невредими.

— Цяла Италия ще ни се подиграва за това унижение…

Лукреция не даваше и пет пари за станалото. Доста по-вълнуващи идеи се въртяха в красивата й главица. И наистина след малко тя преустанови неспокойното кръстосване на помещението: на вратата неочаквано се бе появил френският кавалер, следван от двамина слуги, здраво натоварени с пълни до горе подноси с храна и буренце вино.

Д’Алегр се поклони на трите жени.

— Малка закусчица, уважаеми дами. Приемете я с комплиментите на негово височество крал Шарл VIII — усмихна се той.

— Как се осмелявате да вършите такова насилие? — незабавно се нахвърли върху него непокорната Адриана.

Французинът й се поклони повторно, но продължи да гледа със светлите си очи Лукреция и само Лукреция.

— Приемете извиненията ми, мадам. Но аз съм войник, който изпълнява точно всичките си заповеди. Едната от тях е да се задържат всички знатни лица до получаване на откуп.

— Пфу! — възкликна Адриана, но насочи лаком поглед към печените пилета, които единият от прислужниците нареждаше на дървената маса. Джулия дори не извърна прекрасното си лице. Тя бе ужасена от злокобната обстановка на този импровизиран, но страшен за нея затвор.

Лукреция се изплъзна от стаята незабележимо, за да последва д’Алегр, който преди това й бе направил таен знак. Отведе я на долния етаж в малка зле осветена стая с каменен под, върху който бяха нахвърлени кожи. В центъра й димеше голям мангал с дървени въглища, който бе затоплил помещението много приятно. Навън гледаха високи, но тесни, подобни на бойници прозорци и Лукреция забеляза на двора да се разиграва интересна сцена. И докато загряваше ръцете си над въглищата тя се взря по-внимателно навън.

Всъщност кавалерийската част на д’Алегр бе превзела цялото околно село. Сега войниците бяха смъкнали броните си и по-тежкото въоръжение от себе си и бяха наклали огромен огън на открито. Върху него печаха цял вол, нанизан на голям кол. Общата какофония на фона на мрачния пейзаж и гадното време се засилваше и от грухтенето на едно малко прасенце сукалче, което бе хвърлено в огъня живо от едно конярче по заповед на войниците. Французите бяха намерили няколко бъчви младо вино и вече бяха полупияни. Бяха си докарали от селото и цяла група млади жени, някои от които плачеха за милост и прегръщаха краката им, докато мъжете се щураха да търсят по-закрити местенца наоколо, където да ги отведат. Други от жените — не толкова придирчиви и порядъчни — се кикотеха високо и пееха заедно с похитителите си. Общо взето никой не разбираше какво говори другия, но повечето от нещата, които правеха, не се нуждаеха от разбиране — природата си знаеше работата…

Очите на Лукреция се ококориха при тази страховита гледка на масово изнасилване и грабеж.

— Значи това е вашата война — и това е наредил августейшият френски монарх — саркастично промърмори тя.

Д’Алегр свали наметката и горната част на фината броня, разкопча и колана с меча. Сви рамене и се изсмя.

— Всяка война е такава, Лукреция. А ние сме победители.

— А! Не бъдете сигурни, че войната ще завърши с ваша победа, господине — възкликна тя на прекрасен френски.

— Няма да е трудно да я спечелим. Повечето хора в Италия се страхуват от религиозното потисничество на Борджиите и с удоволствие ще свалят августейшия ви баща.

— Почакайте — подхвърли тя многозначително. — Още не сте видели какво значи съпротива…

Той пъхна палци в колана и усмихнат се насочи към нея.

— И от вас ли?

Тя се изкикоти. В големите й очи проблеснаха дяволити пламъчета, но и нежност.

— Сър, аз ви дължа живота си.

— А аз — отвърна той и с внезапна чувственост я притегли силно към себе си, — искам да ви целувам, устните ми жадуват за най-дългата целувка, която са получавали. О, Лукреция, когато видях името ви написано на онзи лист хартия, кръвта ми замръзна, като си помислих кого за малко не уби онзи глупак Дела Ровере.

— А сега кръвта ви не кипна ли? — подхвърли тя и се сгуши в прегръдките му. Ръцете му нетърпеливо разкопчаха наметката и се плъзнаха по стройните съблазнителни бедра. Помириса парфюма в косата й и мускулите на бузите му се разиграха. — Боже мой, това неземно ухание! То ме подлудява. Като че ли е еликсира на Венера!

— Вие французите сте добри любовници — измърмори тя. — Надявам се, знаете, че за красивата ви глава е определена награда. Както и за тази на Дела Ровере.

— Пет пари не давам. Сега двете страни са във война, миличкото ми сладурче. По време на война човек се бие, раняват го, понякога умира. Умира се и от любов, а и в служба на краля, нали така!

Смях забълбука в гърлото й, а в този миг ръцете му жадно я обгърнаха и разкопчаха шала на врата й, но тя се изплъзна ловко и поклати глава.

— А, още е рано…

— Не си играйте с мен… луд съм по вас. След вас никога не срещнах жена, която може така да ме люби…

— Сега аз, обаче, съм омъжена, господине.

— Глупости! Съпругът ви е някъде надалеч. Елате тук! — и той протегна ръце.

В сумрака очите й блеснаха като на котка. В този миг Лукреция напълно изхвърли от съзнанието си мъчителния спомен за Алфонсо. Нуждаеше се от нечие утешение — и какво по-добро средство за забрава от любовта. Д’Алегр бе опитен в това древно изкуство. А освен това можеше ли да се намери по-приятен начин за прекарване на един влажен следобед в затвора? Но на глас тя рече:

— Ако ти се отдам пак, Ив (това е името ти, нали?), ще се закълнеш ли, че ще ни освободиш — мен и приятелките ми — да се завърнем в Рим невредими?

— Заклевам се.

— При това да тръгнем скоро?

— Е, веднага щом пратеникът ми се върне от Мантуа, където отиде да уведоми представителите на баща Ви за нещастието, постигнало трите му приближени.

— Ами ако не носи откупа?

— Вие сте невероятна изкусителка! — прошепна гърлено д’Алегр и отново я сграбчи в обятията си, заравяйки лице в снежнобелите гърди. — Няма защо да давам обещания. Вие и без това сте мои безпомощни затворнички.

Тя го отблъсна — постави юмручетата си на гърдите му и го задържа на разстояние, колкото силата й позволяваше. А очите й сякаш се бяха превърнали в две ледени късчета, жестоки и страшни — като на пантера.

— Ще имаш в обятията си парче лед, не жена, а камък… ако не обещаеш. Няма да получиш нито една истинска целувка… — закани се тя.

— О, не, не — любете ме, както преди, умирам от желание… моля ви — изпъшка той, свлече се на колене пред нея и целуна глезените й.

Тя отново се засмя и се протегна като разкърши великолепната си снага. Знаеше, че е постигнала своето: каквото и да се случеше отсега нататък, този човек бе неин роб.

По-късно обаче, когато лежеше в прегръдките му на купа кожи близо до огъня, тя започна да стене и пъшка. И не от сладострастие или любовна наслада, а от болки в гърба. И не успя да получи никаква забрава, нито утешение… в цялото й същество остана само една голяма горчивина. Осъзна, че боят с камшици по заповед на Алфонсо се оказва за нея по-сладък, отколкото милувките и любовта на французина.