Денис Робинс
Лукреция (23)

Глава двадесет и трета

Накрая Лукреция се изправи. Устните й се свиха полусърдито, а очите й го гледаха предизвикателно.

— Студено ми е — рече тя и потри рамото си с ръка — ти ме блъсна и аз се ударих.

— Заслужаваш много повече — троснато отвърна той, съвземайки се от първото вцепенение. — Върви, облечи се!

— Твоите войници се отнесоха най-безчовечно с дрехите ми, с шала ми.

— Ти напълно заслужаваш безчовечно отношение — отново натърти думите си той.

Тя се огледа, видя една от кадифените му наметки, грабна я и се зави с нея. И той побърза да навлече тялото си в някакви дрехи, набързо пристегна колана на робата. Доста го бе раздрусало това неочаквано развитие на нещата и разкритието на истинската същност на гостенката му. Освен това бе грозно ядосан. Така го бяха подвели — да излезе, че сам бе изкусил жената, чието име бе станало нарицателно в Европа. Но напоследък той не бе чувал нищо за нея, всъщност да, откакто тя бе напуснала безпътния живот в Рим и бе заела ново място в Пезаро като съпруга на тамошния господар. Не изпитваше особено уважение към Сфорца, който бе всеизвестно суетно конте и разпуснат сноб, но повечето членове на прочутото му семейство бяха хора, достойни за уважение. Роднина на Джовани бе Лудовико — управителят на Милано. А Катерина бе една от най-могъщите и опасни жени в Италия. Във всеки случай последното нещо, което би желал Алфонсо сега бе да го въвлекат в някаква интрига, с която и да е омъжена жена… особено тази, която се намираше пред него.

Започна да я разпитва доста безцеремонно и грубо. Тя отговаряше охотно и му казваше истината.

Как Джовани заминал и я оставил в Пезаро. Че чула новините за неговото пристигане и намерение да присъедини силите си към тези на братовчед му Ерколе и Фарнезе. Че научила за пристигането на Джулия, сегашната фаворитка на баща й, в замъка Каподимонте и решила и тя да отиде там. Как тя заедно с довереницата си и подходяща охрана тръгнали преди пет дни като дамите яздели на коне или пътували в носилка в зависимост от капризите на времето. Не й харесало пътуването, каза му тя още. Трудно и неудобно било, но й давало сили извънредно силното желание да го види — него, Алфонсо.

Малко по-късно разбрала, че той е разположил лагера си близо до Витербо. Оставила антуража си и преоблечена като циганка се насочила към този лагер.

— Сигурно не знаеш, но аз говоря испански като испанка — подхвърли му тя малко нацупено. — Борджиите имат испанска кръв. Затова преминах през постовете много лесно. Е, трябваше да им потанцувам малко, за да ме пуснат да мина. После те станаха малко по-палави, намеси се твоя капитан и ето ме тук! — и тя се усмихна на Алфонсо изпод клепачи.

Той слушаше със студено изражение. Нищо не бе останало в гърдите му. Нито сянка от цялата страст и нечовешкото удоволствие, получено в обятията й — в опиянението на плътското желание, което тя бе събудила в него. Тя бе Лукреция, съпруга на Сфорца. Тя бе истинско въплъщение на дявола. Истинско негово изчадие! В същото време, помисли си той, би трябвало човек да признае каква голяма смелост се изисква, за да се направи подобно нещо… А Алфонсо, който по природа бе храбър човек, винаги се прекланяше пред храбростта на другите. Но все пак нямаше да й позволи да си отиде, без да си получи наказанието.

— Ти постъпи зле — рече той сурово. — Ти извърши грях и ме подведе така, че да ти стана съучастник.

Тя се засмя тихо, приближи се до него и повдигна прекрасното си лице към неговото.

— Не бъди жесток, Алфонсо. Не си ли заслужаваше онова, което изпитахме заедно през този един час?

Той изскърца със зъби.

— Ти, жено, си като всички Борджии — абсолютно безскрупулни, напълно безнравствени. Ти се представяш за божи служител, а в същност служиш на Лукавия. Има мнозина в Италия, които са против разпуснатостта и разврата на вашето семейство, нека да ти кажа това, и те слушат Савонарола, който проповядва от амвоните във Флоренция.

Лукреция затисна прозявка с опакото на ръката си. Нямаше настроение за четене на морал.

— О-о-о, слушала съм за този проповедник. Той е скучен фанатик, който заплашва със смърт и проклятие онези, които желаят да се радват на живота, да пият с пълна чаша от неговите радости, сладости и щастие. Какъв е смисълът да се слуша Савонарола, вместо човек да се радва на краткия си живот?

— Ти разсъждаваш безнравствено — хората се заслушват в проповедите му и ще го помнят завинаги — остро отсече Алфонсо. — Самият аз не съм особен поклонник на проповядващите свещеници. Но, слава на Св. Михаил, на Архангел Михаил, все още се намират и добри люде под свещеническите одежди… и добри воини, които могат да носят броня и да бъдат честни хора.

Лукреция пое дълбоко дъх и лицето й пребледня като мляко.

— Тези думи са обида за Негово Светейшество, баща ми — рече тя заканително.

Алфонсо се поклони рязко и отсече:

— Приемете го както ви се нрави, мадона Лукреция. Не е моя работа да виня него или който и да е друг. Както сама доказахте преди малко аз съм чисто и просто един слаб човек, който може да извърши грях и дори да изпита удоволствие при това.

— Говориш като надут пуританин, но аз зная, че не си такъв и затова няма да се обиждам от думите ти — рече тя. После изражението й се промени и тя сграбчи едната му ръка, за да я постави върху пламтящата си буза. — Стига празни приказки, Алфонсо. Любихме се веднъж, защо да не се любим пак и да оползотворим остатъка от нощта?

— Аз не ви обичам, мадона Лукреция!

Сълзи се появиха на очите й — сълзи на ядно дете, на което са отказали любимата играчка.

— Но ти го направи! Направи го!

— Аз пожелах плътта ви! Това не е любов.

— Ти си си същият грубиянин — изплака тя.

— А вие сигурно сте полудели, за да извършите подобно нещо. Къде би трябвало да се намирате сега? Какво ще си помислят близките ви, когато открият, че ви няма?

— Бианка е моя приятелка! Другите ще научат от нея, че почивам в определените ми стаи в замък, който е на път няколко мили оттук.

— Въпреки всичко, пак не разбирам… защо сте поели подобен риск?

— Не ти ли разкриха това устните ми преди малко, Алфонсо? — прошепна тя, като го гледаше право в очите.

Той отдръпна ръката си и се освободи от пръстите й. Тя си оставаше същата, помисли си горчиво Алфонсо, също като отравяне на кръвта за онзи, към когото насочеше пипалата си. Отравяне, което бавно се разпространява по вените на жертвата, до пълната й гибел. И въпреки това в съзнанието му отново изплава прекалено пресният спомен за прелестното тяло в обятията му! Почувства във вените му отново да нахлува приятна възбуда и непреодолимо желание да я притежава отново, да потъне в нея, без да се интересува коя е тя и каква е… Но успя да овладее този силен подтик.

— Сигурно не бихте желали тази случка да се разчуе — да стигне до ушите на Сфорца или на вашия брат Чезаре, нали така? — внезапно попита той.

— Никога няма да научат. Бианка ще предпочете да й отрежат езика, пред това да ме предаде. А ти няма да посмееш да говориш…

— Нямате ли срам? Не изпитвате ли някакви чувства към съпруга си?

Тя се изсмя.

— Съпруг ли… той изобщо не ми е бил съпруг през всички тези месеци на нашия брак — каза тя с явна ирония.

— Искате да кажете, че…

— Точно това искам да кажа… — подхвърли тя.

Алфонсо сви вежди от изненада. Почувства известно съжаление, но това бе краткотрайно. Всъщност трябва да имаме предвид, че той изобщо не си даваше сметка за истинските й чувства към него. Като отвори платнения капак на прозорчето в палатката, той повика капитана.

— Какво ще правиш? — Лукреция се уплаши.

— Ще постъпя точно така, както вие постъпихте с мен. По същия начин, мадона. За мен вие сега не сте Лукреция Борджия, а Долорес, испанска циганка. Както дойдохте, така ще си отидете. И като зная, че държите да запазите всичко в пълна тайна, сигурен съм, че няма да настоявате да разкриете името си, независимо от това как ще се отнесат с вас.

Зениците й се разшириха при тези му думи. Тя затрепери и се загърна зиморничаво в кадифената му наметка.

— Какво си намислил? — прошепна тя и гласът й също затрепери.

— Ще наредя да ви набият с камшик — заяви той спокойно. — Ядосахте ме предостатъчно. Бой с камшици — това е наказанието, което бих наложил на обикновена циганка, дръзнала да ме ядоса.

— Алфонсо… ти не можеш да постъпиш така…

— Мога и ще го направя! Дълго време ще помните тази нощ! — закани се той. — И не с измамната любов…

— Алфонсо — проплака тя.

Но като се загледа в странните му, дълбоки зелени очи, не успя да забележи там дори и капчица съжаление или милост. Безсмислено бе да го умолява. Тя бе рискувала всичко… всичко!… само да прекара един любовен час в обятията му. Бе и спечелила, и загубила. Е, добре, той щеше да види коя е тя. Нищо не можеше да я принуди да плаче и да го моли за милост.

Запита го саркастично:

— А после какво ще правиш? Ще ме убиеш и ще хвърлиш тялото ми на кучетата, така ли?

Той скръсти ръце и поклати глава.

— О, не. След наказанието, ще ви изпратят с охрана до границите на лагера ми. За да не ви се случи нещо. Няма да позволя на никой от войниците ми да ви докосне. Може би ще ви се хареса да ви пусна да поскитате сред момчетата, тъй като жените тук не са много достатъчни…

Мълчание последва думите му, а те бяха смъртоносна обида. Лукреция се изправи с достойнство. Прочутата гордост на Борджиите бе изписана на пребледнялото й лице.

— Дайте заповедите си, ваше превъзходителство — промълви тя. — Циганката Долорес може да изтърпи един бой. Но Лукреция Борджия никога няма да забрави казаното тук тази нощ.

Сега бе негов ред да изпита неудобство. Побой… хм, жена. Но как да си вземе думите назад. И колкото да я желаеше тялото му той трябваше да даде сериозен урок на тази жена.

Когато капитанът се яви сънен, с прозевки и почуда, Алфонсо нареди циганката да бъде отведена, да й се ударят десет камшика, след това да я качат на кон и да я изведат от лагера.

Младият капитан изгледа красивото лице и големите тъжни очи на Лукреция. Почеса се по ухото несигурно. Заекна от неудобство и подхвърли, че ако командирът му няма нищо против би я завел в своята палатка. Алфонсо обаче рязко повтори заповедта си.

— Всеки, който я докосне по начин, извън указания от мен, ще умре! — закани се той сурово.

Последва истински кошмар, който бе за Лукреция най-ужасяващото и незабравимо преживяване. Никога не си бе представяла, че това би могло да й се случи и въпреки всичко дълбоко в себе си не обвини Алфонсо д’Есте за преживяните мъчения. Тя знаеше, че той бе добър и дори милозлив човек. А освен това тя притежаваше чувство за справедливост и логично мислене, необичайно за една жена, и си даваше сметка, че разиграната по нейния начин измама напълно заслужаваше гнева му. Дори и фактът, че той не промени веднъж взетото решение, след като отлично знаеше кого нарежда да бият с камшици, предизвика у нея още по-голямо уважение към него.

Но завършекът на прекрасната любовна нощ бе прекалено грозен.

Точно на разсъмване я завързаха на един стълб, специално предназначен за бой с камшик. Бе заобиколена от голяма група ухилени войници, които подвикваха „Долорес циганката, Долорес циганката“. Ръцете й също бяха завързани на гърба, тялото й бе увито с дрипавия шал, а после як мъжага, който бе от отряда на стрелците с лък, й нанесе десет удара с кожен ремък.

Всеки път, когато камшикът изсвистяваше във въздуха и се впиваше в белоснежната кожа на голия прелестен гръб, оставяйки червена следа, Лукреция изпитваше чувството, че нажежена до червено тел разкъсва плътта й. Болката бе нетърпима. Но зрителите — разочаровани — напразно чакаха тя да издаде стон или да закрещи. Лукреция стискаше зъби и никакъв звук не излезе от устата й. Очите й, обаче, не напуснаха нито за миг очите на онзи, който бе наредил да я бият така безмилостно. Той стоеше неподвижен, облечен в пълната си униформа, и също я гледаше, без да мигне право в лицето. И сам не можеше да реши кого мрази повече — Лукреция за онова, което му бе сторила, или себе си за това, че я унижаваше по този позорен начин.

Възхищаваше й се за вътрешната сила, за това че не извика нито веднъж, не помоли за милост, не понечи да каже истинското си име, за да спрат побоя. Достатъчно бе само една нейна дума и сред околните не би се намерил дори и един, единствен мъж, който да откаже да й се притече на помощ и да я отведе, срещу възнаграждение естествено при съпруга й или при баща й в Рим.

Когато изплющя и последният удар и Алфонсо зърна кървавия резултат от своята заповед, нещо се преобърна в него и той започна да трепери целият, от главата до петите. И дълбоко в себе си почувства да се поражда някакво далечно подобие на любов, обаче много по-различна от онази, изпитана предната нощ в лукрецините обятия. И сега в мига на нейната мъка, това чувство го проряза силно и пламенно и остави трайна следа в душата му. А Лукреция осъзна това. Защото видя изражението на лицето и очите му и макар да бе полужива от болка и изтощение след преживените страдания тя се усмихна самодоволно. Усмивката й бе незабележима, неуловима за околните, по-скоро израз на вътрешна радост за същинската й победа. Едвам си пое дъх докато развързваха ръцете й и преодолявайки желанието си да се отпусне на земята и да потъне в забрава, се доближи до Алфонсо, така че само той да чуе думите й:

— Сега вече завинаги съм белязана от теб. Сбогом! Но един ден ти ще целуваш тези белези и ще ме молиш за прошка. Сбогом, Алфонсо, и помни!

Алфонсо остана безмълвен, трескавият блясък в големите й очи сякаш го лиши от дар слово. После извърна глава и глухо нареди на капитана да „изпрати циганката“.

— Дай й храна и вино, преди да си тръгне — с мъка успя да каже още и залитна към палатката си като много пиян човек.

Лукреция бе полумъртва от преживяното и едвам се крепеше на седлото зад капитана, който не посмя да не изпълни дадената му заповед и я остави край близкото село. Докато той се връщаше в лагера първите лъчи на зората вече пронизваха смръщеното небе. Ръмеше. Първи петли пропяваха, а лагерните огньове бавно гаснеха.

Лукреция тръпнеше от болки, едвам бе изтърпяла ездата. И сега с мъка се добра до хана, където бе отседнала свитата й и се промъкна до стаята си. По-скоро мъртва, отколкото жива, тя накрая се хвърли в прегръдките на любимата си довереница и се разплака на рамото й. Сега можеше да си поплаче на воля, нямаше вече от кого да крие истинските си чувства. Но дори и вярната Бианка — най-довереното й лице и най-близката й душа — не разбра какво точно е станало и откъде са дошли ужасяващите кървави белези на гърба на Лукреция, които гледаше уплашена до смърт.