Денис Робинс
Лукреция (21)

Глава двадесет и първа

Групичка хора се бе събрала в Палацо дел Кортиле: богато облечени благородници и техните дами от двора на Ферара, а повечето от тях бяха от личната свита на Алфонсо д’Есте.

По-силна светлина от обичайната струеше от прозорците на огромния дворец на херцога на Ферара, издигащ се срещу красива църква. Но самият двор бе тъмен, а мяркащите се в него хора бяха облечени в строги дрехи.

Говореше се, че е на смъртно легло Ана Сфорца, снахата на херцога. Тя боледуваше от месеци, прикована на леглото, безжизнена на вид, често в големи мъки и болки; така и не успяла да се възстанови от тежкото раждане и горчивата истина, че никога няма да може да роди живо дете.

Самият Алфонсо често отсъстваше за продължителни периоди от време — участваше в походи и тежки преходи, воюваше — времената бяха трудни. Майка му обаче и сестра му — маркизата на Гонзага не жалеха старание и усилия да се грижат за болната Ана. Те я гледаха по най-добрия начин и непрекъснато викаха за консултации лекари от всички краища на Италия. Въпреки това изглеждаше, че клетата млада жена бе обречена. За нещастие смъртта не идеше така, както биха искали близките — бърза и милостива. Някаква непозната зараза бе проникнала в кръвта й и едва сега лекарите очакваха края й — през тази мрачна есен, същата есен, когато Шарл Френски нападна Италия.

Вестители бях пратени до Алфонсо, да му съобщят, че съпругата му бере душа и ако иска да присъства на последните й часове и погребалните обреди трябва да тръгва незабавно.

И той пристигна късно през нощта, уморен и притеснен; бе направил невъзможното, яздейки като луд през тежък планински терен в непрестанен дъжд.

Посрещнаха го със запалени факли: тълпата почтително му направи място да мине. Едрият брюнет тежко слезе от преуморения кон и с твърда крачка влезе в палата, без да погледне било наляво, било надясно.

С добре дошъл го приветства баща му — херцог Ерколе, беловлас, белобрад мъж с благородна осанка. Алфонсо се отпусна на коляно допря устни до протегнатата му ръка. Майка му бе при болната. Изабела, сестра му, носеше черно було. Тя го прегърна, а от очите й струяха сълзи.

— Какво е състоянието на Ана? — попита ги той.

Изабела и бащата се спогледаха, после въздъхнаха.

Проговори херцогът:

— Уви, божията воля… всички сме подвластни на божията воля, синко. А Бог иска да си я вземе при себе си, на небето. Нищо вече не може да я спаси.

Изабела притисна парфюмирана кърпичка към устните си.

— Може би е най-добре страданията на бедната ни Ана да приключат, братко — рече тя. — Не трябва да плачем, би трябвало да се радваме, че идва край на мъките й, че тя отива в най-доброто царство, там, където няма нито болки, нито сълзи.

Алфонсо свали тежките ръкавици и разкопча кожения жакет. Целият бе напръскан с кал. Каза само:

— Отивам да се изкъпя. После ще вляза при нея.

— Съветвам те да побързаш — по-добре иди веднага — намеси се херцогът настоятелно. — Тя няма да обърне внимание на облеклото ти, а времето й е толкова малко…

Младият мъж наведе глава. Чувстваше се заслепен в този бляскав палат след тъмата на септемврийската нощ отвън.

Това тук бе уважаваният му и прекрасен дом. Той бе дълбоко и искрено привързан към имението на Ферара. И винаги когато отсъстваше старият замък не излизаше от мислите му. Собственият му замък на име Есте бе сега опразнен; там бяха останали няколко воини и прислуга за поддръжката му. По време на отсъствието му Ана и свитата й бяха преместени в двореца на херцога.

Като момче Алфонсо бе отрасъл в замъците на рода — един от най-знаменитите и уважавани в Европа. Може би затова обичаше и ценеше всеки камък от високите и яки защитни стени на тези скъпи на сърцето му реликви.

Винаги се бе гордял много с онова, което баща му притежаваше: древните градове, безбройните крепости, цялото неописуемо великолепие на самия Ферара, защото този замък бе изпълнен с красиви статуи, внушителни църкви и учебни заведения.

Гордееше се и с това, че във Ферара живееха мнозина ерудирани и учени хора. Дворът на Ерколе бе прочут като едно от най-интелектуалните средища на Италия, място, където гореше пламъка на човешкия ум. Изкуствата, красотата, поезията бяха ценени и поощрявани тук. Не би трябвало читателят ни да си помисли, че Ферара е бил средище на светци, защото в онези бурни и чувствени времена любовта и по-точно обожанието на красивото е достигало висини, близки до разгула и безпътицата. Но и в никакъв случай в живота на този славен род не намираха място покварата и скандалното незачитане на морала и църквата така, както това бе ежедневие в Рим в двора на Борджиите.

Алфонсо д’Есте никога не се бе завръщал у дома след бойните си походи, без да е обкичен със славата на подвизи и вълнуващи героични дела. Тази нощ обаче той бе не само уморен, а и силно потиснат. Бе се оженил преди време за Ана Сфорца не от някаква голяма любов или влечение, а по-скоро изпълнен с чувство за синовен дълг и уважение към бащината воля. Това сродяване бе желано от херцога. Пък и един поглед бе достатъчен човек да хареса онова стройно момиче със замечтания поглед, което пристъпи прага на бащиния замък, и да го приеме с отворени обятия. Така и Алфонсо се бе изпълнил с нежност към бъдещата си съпруга.

Сега се качваше по широките мраморни стъпала към стаята, където лежеше тя и докато вървеше между редиците от слуги с тържествено застинали изражения, в сърцето и съзнанието му се прокраднаха спомени от сватбата, които го изпълниха с много тъга. Бляскавата церемония в църквата, а после и тежкият пир, на който знаменит оратор бе съчинил безсмъртни с изкуството си поеми за красотата на новата принцеса на д’Есте.

Припомняше си и собствените си приятни чувства, а и изненада, защото Ана се бе оказала не само любимка на мнозина, а и скромна и много мила девойка. Всеки я бе обикнал. По онова време тя бе шестнадесетгодишна, в разцвета на младостта, с прекрасна бяла кожа, с бляскава кестенява развяна около гърдите и кръста й коса и големи бистри очи с цвят на зрял лешник. Нежна и деликатна, тя се бе понравила изцяло на силния и мъжествен Алфонсо и дори да бе понякога мъничко скучна и плаха — често бе отговаряла само с тихичко „да“ или „не“ — тогава това не го бе отблъснало. Винаги идеалист, той бе сметнал, че няма по-добри качества у една жена от сдържаността и смирението. Мислеше си, че тя ще бъде прекрасна съпруга.

Колко странно! Точно тази вечер, която всички очакваха да бъде последната й, той си спомни за първата нощ и първия час, когато за пръв път ги оставиха насаме. Онзи миг, когато той — поощрен от изпитото вино и пламенно нетърпелив като всеки нормален младоженец — си взе първите сладки целувки от устните на невестата.

И точно в онзи миг бе разбрал, че той и Ана Сфорца никога няма да могат да бъдат истински любовници. Бе схванал, че за съжаление баща му не бе избрал подходяща на темперамента му партньорка, а и откъде да бе знаел за това. Защото нежната девойка с лешниковите очи се бе парализирала от нерви и страх и се бе свила, отблъсната от милувките му, независимо от това, че той се бе държал крайно внимателно, търпеливо и нежно. В края на краищата онази нощ бе брачната му нощ, а той си бе нормално и темпераментно момче.

Бе почувствал как тя се отдръпва, бе усетил студените й устни. О, разбира се, тя бе изпълнила задълженията си като съпруга, бе му се отдала, но не бе направила това с усмивка и удоволствие, а през цялото време в ръцете му бе плакала. А после плахо се бе извинила за поведението си. Спомняше си как бе станал на сутринта от отрупаното с цветя брачно легло, когато първите златни лъчи на изгряващото слънце проболи небето, ласкаво галеха с топлината си улиците на Ферара. Бе препускал с коня си лудо из града, а после извън него, надалеч, надалеч в откритите поля. Някъде там бе спрял в отдалечена и самотна фермичка и си бе купил мляко, хляб и чиния яйца от зачудения и щастлив стопанин.

И пак там бе извършил онова, което непрекъснато оттогава досега бе смятал за смъртен грях, макар и да се бе изповядал и стореното да му бе опростено. Бе харесал дъщерята на фермера. О, тя бе истинско апетитно момиче, малка жена, пламенна и пищно прекрасна, съвсем различна от възслабата плаха невеста, която се бе уплашила от милувките му.

Смугла, с тъмни бадемови очи и алени устни, които жадуваха да бъдат целувани, тя се бе притиснала към него и двамата се бяха отпуснали в благоуханното сено в големия хамбар. Задушавайки я в прегръдките си, той се бе насладил до насита на загорялото и пращящо от здраве девиче тяло, което само слънцето бе целувало преди него и което тя му бе предложила всеотдайно. Каква жена! А той отдавна бе забравил името й. Но тя най-малкото бе приела с готовност и удоволствие онова, което й бе предложило неговото мъжество, вместо да го кара да се чувства като злодей, извършил изнасилване, а не акт на любов.

Защо ли го бе направил? После се бе прибрал в двореца засрамен и с угризения. Бе отишъл направо при стария си изповедник в църквата. Вероятно случилото се бе естествената му реакция на разочарованието, изпитано от поведението на съпругата. Оттогава бе останал верен на Ана. И поради онази лекомислена изневяра той винаги впоследствие се бе стремял да бъде отличен съпруг. А тя, бедното мило създание, никога не бе отказвала да сподели постелята му, но той самият бе скоро престанал да я желае, тъй като не му доставяше удоволствие да я наранява или да чувства погнусата в нея докато я люби. Постепенно я бе оставил да преследва любимите си занимания — да чете и да свири на лютня, нещо, в което тя бе истински маестро. Не бе престанал да се държи нежно и уважително, да й купува скъпи подаръци и дрехи и всячески да й дава самочувствието на най-уважаваната дама в страната.

Бракът им, разбира се, бе пълен провал. Неговото семейство знаеше това и съжаляваше. Бяха минали години, но Ана бе родила само веднъж, и то мъртво дете. И всеки следващ път надеждите им оставаха напразни; нямаше да има наследник на именития и славен благороден род. Алфонсо обаче ставаше все по-търпелив и искрено съчувстваше на младата си жена. Тя, горката, непрекъснато помрачаваше блясъка в красивите си лешникови очи с горчиви сълзи, ходеше на дълги и безплодни поклонения до свети места, постеше и се отдаваше на продължителни молитви. Но, уви, всичко бе напразно. Тя би дала всичко да можеше да роди син на своя повелител — но това се оказваше невъзможно.

Сега краят й бе близо. Скоро щеше да свърши.

Алфонсо влезе на пръсти в стаята на съпругата си. Единствената светлина бе поставена до покритото с балдахин легло и едвам осветяваше достатъчно голямото помещение.

Той смръщи нос. Задушаваше го прекалената топлина и мирисът на церове и билки, на болест, който бе напоил цялата атмосфера тук. Алфонсо бе човек, обожаващ откритото пространство и свежия чист въздух.

Но изпълнен с голяма нежност и искрено скърбящ, той приклекна до леглото и пое едната ръка на Ана. Тя потъна като нежна снежинка в огромната кафява от слънцето мъжка длан — такава мила, слаба ръчица! А тя се бе смалила също като кукла, нощницата й сякаш бе шита за по-едра жена, кестенявата й коса бе обсипана със ситни капчици пот — свидетели на наближаващата смърт. Патетично крехко и малко създание със сплетена на плитки коса, без капка живец в посивялото лице. Само големите й очи носеха пламъчето на живота, но те бяха изпълнени с истинска агония.

Той направи знак на прислугата да излезе. Останаха сами двамата — съпругът и съпругата. Цареше пълна тишина, само в ъгъла се чуваше шепота на молитвите на свещеника и придружаващите го две монахини. Ана Сфорца бе вече получила последното причастие на светата църква.

Когато видя едрата фигура на Алфонсо и напръсканото му с прах лице да се навежда към нея, тя се усмихна едва-едва. Устните й помръднаха. Трябваше той съвсем да приближи ушите си до устните й, за да чуе думите й:

— Господарю мой… моя любов… прости ми…

Той целуна хладната ръчица.

— Аз съм този, който трябва да те моли за прошка, милата ми бедна Ана — с мъка изрече той, — защото аз те убих от толкова много любов.

— Не, не — възрази тя и се задъха — трудно й бе да говори. Цялото й тяло бе в агония, една огромна мъчителна болка я разкъсваше отвътре. Бе отказала наркозата, предложена й от лекарите, защото се боеше, че ледената и костелива ръка на смъртта ще затвори очите й завинаги и няма да може да види поне още веднъж любимото лице на съпруга си. Да, тя го обичаше посвоему — дотолкова, доколкото Ана Сфорца можеше да обича. Знаеше, че той бе винаги мил и добър, търпелив и нежен с нея, макар че тя не му бе дала очакваното, онова, което всички съпруги даваха на мъжете си. По-добре би било бракът им да не бе сключван. Тя бе просто още едно злочесто момиче, рожба на своето време, използвано от родителите си за задоволяване на политически амбиции. Всъщност тя се бе родила и отрасла така — крехка и нежна, прекалено слаба, прекалено чиста и целомъдрена, за да бъде щастлива и пълноценна съпруга, страстна партньорка в брака. А пък и винаги бе тайно мечтала да може да се скрие зад високите стени на някой метох. И целият й брак, болката и грозотата на последвалата една, втора, трета безрезултатна бременност, мъртвороденото дето и цялата мъка съпровождала тези терзания, бяха напълно разбили сърцето й накрая.

Бе й останала една-единствена усмивка и нея трябваше да дари на съпруга си Алфонсо… а, той, силният мъжествен воин, не можа да се сдържи и се разплака.

— Бедното ми дете — изхлипа той, — да, да, ти си онази, която трябва да прости на мен, грешния. Прости ми Ана, прости ми… моля те.

Пръстите й докоснаха грубата му обветрена коса, а после и бузата му, под която гъвкавите и силни мускули конвулсивно играеха. Колко бе уморена! Вече бе така далеч от всичко светско — и плътското желание, и любовта бяха неща, които оставаха зад нея, както между другото и животът.

— Прощавам ти всичко с готовност — прошепна тя и очите й се затвориха.

Алфонсо рипна на крака.

— Помощ… — ахна гой.

Всички в стаята се събраха около леглото — майка му и дворцовият лекар се наведоха над потъналата в големите възглавници трогателно дребна фигурка и той повече не я видя. Забеляза само, че херцогинята се прекръсти и като се обърна към него рече:

— Сине мой, Ана е вече при Бога. Нека душата й почива в мир.

Алфонсо д’Есте се обърна и излезе от стаята. Последваха го писъците и оплакванията на жените от свитата на Ана и носовото песнопение на калугерките, които палеха свещи при нозете и главата на покойницата.

Всичко това бе нетърпимо за вътрешното му състояние. Копнееше да избяга някъде далеч от цялата тази трагична и безнадеждна реалност. Искаше да бъде отново сред войниците си, в поход, на бой — макар и да знаеше, че го очакват трудностите на свирепата зима. Но съзнаваше, че трябва да остане във Ферара за погребението. И след това…

Умореният му мозък отказваше да работи. Някъде по средата на пътя към параклиса, където бързаше да отиде, за да се помоли за упокой на Анината душа, срещна баща си. Старият херцог постави ръка на рамото на сина си и му заговори сърдечно:

— Виждам, че си уморен, сине мой. Почини си сега, когато си тук — у дома.

Алфонсо обаче побърза да откаже и разказа на баща си някои от фактите, свързани със сегашната опасност за страната. Шарл Френски бе вече прекосил Алпите. Изглежда военният конфликт бе неизбежен и хората сигурно щяха да посрещнат Рождество Христово, което се падаше към края на годината, в обстановка на война. Не можеше в такъв момент той да си остане у дома и да безделничи, настоя Алфонсо.

Бащата въздъхна дълбоко и кимна с глава. После рече:

— Не се бави много, сине, побързай да си вземеш друга жена. Не ме кори, че говоря така докато тялото на Ана още не е изстинало, но тя бе болна много дълго време, а Ферара има нужда от наследник.

Алфонсо почервеня и прокара ръка по изпотеното си чело.

— Ще запомня твоите думи, благородни ми татко — промърмори той, — но сърцето не ми дава да мисля за жена в този миг.

Забърза към параклиса. Въздухът там бе наситен с миризма на тамян, догаряха множество свещи, а восъкът капеше от тежките свещници. Облечени в бели роби църковни прислужници внасяха обвитата в пурпурно кадифе поставка, на която тази вечер щеше да бъде изложено за поклонение тялото на Ана д’Есте.

Алфонсо коленичи пред олтара. Опита се да се съсредоточи, напрегна воля да успокои разбунените духове в себе си и да се помоли. Друга съпруга — още едно младо тяло, в което да посее семената си и да чака плода? Тази идея го отблъсна; напомни му незабавно за злочестата жена, чиято прошка току-що бе искал, изпита чувството, че той бе нейният убиец.

И в този миг го осени едно видение: въпреки святото място, въпреки трагичната обстановка — пред него сякаш оживя образът на друга млада жена. Сякаш се материализира споменът за едно разкошно чувствено, пламенно и страстно тяло, копринен облак от златиста коса, очи, изпълнени със син огън… с цялата магия на вселената, потънала дълбоко, дълбоко в тях. Лукреция Борджия! Каква прекрасна сластолюбка! Как лудо биеше сърцето й срещу неговото докато танцуваха. Как само го бе гледала! Какво желание се бе чело в очите й!

Той сви юмруци и заудря главата си с тях, сякаш изцяло се бе отвратил от самия себе си.

Лукреция Борджия — кучката на Рим! Да си спомня за нея сега — точно в този момент! Какво се бе вселило в него? Той започна да се моли още по-усърдно, обърна очи сякаш за помощ към статуята на Дева Мария. Но студените форми, умело изваяни от скулптора, си останаха безмълвни — за него тя не носеше нито разбиране, нито утешение. От миризмата на тамяна му се гадеше. А цялото му тяло пламтеше във възбуда. Името Лукреция танцуваше пред очите му и той изпитваше някакво опиянение, също като че ли бе пил алкохол. Но не бе поел дори капка вино откакто бе престъпил отново прага на Ферара. Той излезе залитайки като пиян от параклиса и срещна погребалната процесия, която идеше срещу него по облечения в мрамор коридор: Ана, мъртвата Ана лежеше на погребалното ложе на пищно подредената носилка, която носеха шестима монаси. Целият палат кънтеше от тържественото им песнопение, прекъсвано само от плачовете на придружаващите дами.

Неописуеми и непознати досега чувства нахлуха в душата му, почувства, че го обзема някакво безумие — него, обичайно спокойния и уравновесен учен и воин. Но в този момент не можеше да понася нищо повече. Обърна се и побягна от процесията, не можеше да се присъедини към нея, нямаше сили да направи това. Скри се в тъмата на нощта и падащия дъжд. Вървеше и вървеше упорито напред, като че ли в него се бе вселил някакъв демон, когото трябваше да прогони само по пътя на крайното изтощение.

Обаче заливащата се в смях и измъчваща го призрачна сянка на Лукреция Борджия го преследваше и не го оставяше на мира…