Денис Робинс
Лукреция (28)

Глава двадесет и осма

В началото на есента остатъците от френската армия напуснаха Италия. След себе си оставиха скръб и разорение — глад и болести. В Рим обаче затова почти не се говореше, всъщност и не се знаеше, пък и кой ли го бе грижа… Хората празнуваха още така наречената блестяща победа на папските сили. Сега вече всички знаеха истинската причина за неуспеха на Шарл да завладее Италия, въпреки отстъпените му територии; френският крал се бе провалил поради собствената си неуравновесеност и безнадеждните си опити да нападне Константинопол и да се обяви за император на Ориента. Французинът подписваше споразумения, които бяха пагубни за него самия. А Александър бе уредил нещата така, че римляните да научат за всички провали на Шарл. Междувременно обаче селяните в планинските села, тучните долини, равнините, лозята, умираха като мухи.

Започнаха да се носят нови клюки и скандални слухове за Борджиите. Александър бе получил още един удар: пак бе прибрал прелестната Джулия при себе си и след седмица необуздани веселби и оргии бе получил нов пристъп на болестта си. Бе изпаднал в невротичен бяс, който новият му лекар Бертело (заместил убития Савели) бе успял да укроти, но с големи трудности.

Сега вече в Светия престол открито се говореше, че Чезаре е насилил красивата си снаха Санча да му се отдаде и двамата братя са в смъртна вражда. Само че до този момент никой от двамата не се бе осмелил да извърши най-тежкото престъпление да убие собствения си брат.

Джовани Сфорца се бе спотаил в двореца си в Пезаро и бе сърдит на целия свят, всъщност той отлично разбираше какви приказки се носят за него. Сега всички знаеха, че бракът му с Лукреция не е бил никога консумиран. Чичо му — кардинал Сфорца — бе осъден на изгнание и не можеше да му помогне да измие обидата. Така че в момента Джовани Сфорца не можеше да направи нищо друго, освен да скърца със зъби, да признае публично, че бракът му се е провалил и да върне зестрата на Лукреция на алчните й роднини.

Междувременно Лукреция бе изключила напълно, и от съзнанието, и от сърцето си, спомена за злощастното си превръщане в майка, свързано с ужасна тайнственост. Най-малкото утешение все пак бе, че Чезаре бе спазил обещанието си и не бе посегнал на скъпата й Бианка.

А сега в опит да възвърне загубеното си щастие, тя се бе хвърлила във водовъртежа на веселия светски живот, даваше приеми и посещаваше чуждите увеселения, омайваше с интелигентността си, знанията и интересите си, свързани с изкуствата и най-ерудираните държавници от обкръжението на папата.

Лично Леонардо да Винчи й представяше най-хубавите си картини, подаряваше й някои от тях, говореше с нея за изкуство. Микеланджело обсъждаше скулптурите си с нея. И ако Лукреция знаеше за тъмните, ужасни престъпления, които се вършеха около нея, и за разпътното поведение на баща си, тя не показваше това по никакъв начин. Някак си трескаво, безропотно и безметежно тя вървеше по блестящия път, отреден й от съдбата…

На връх Великден следващата година Александър VI използва църковната си власт по незаконен начин, за да разтрогне накрая брака между Сфорца и дъщеря си. Съвсем прибързано след това той и Чезаре решиха да я омъжат отново и преди да бе изминала и година те обявиха, че бъдещият съпруг е Бизели, племенник на краля на Неапол. По този начин се удовлетворяваше още една политическа амбиция на Ватикана.

Лукреция не познаваше Бизели. Изпълнявайки повелята на семейството сляпо, тя обеща да се омъжи за него, но междувременно си намери друг любовник, заглушавайки непрекъснато онзи вътрешен глас в себе си, който й припомняше пламтящата й любов към един-единствен мъж.

Сегашният обект на любовните й интереси бе личният секретар на баща й. Франческо Троче бе испанец. Бе блестящ, надарен и умен младеж десет години по-възрастен от Лукреция. Още от началото бе станал жертва на странното излъчване на дъщерята на папата.

Бе извънредно красив мъж, притежаваше черните бляскави очи на своята раса и синьо-черна коса, спускаща се до раменете. Не носеше брада, имаше високото чело на интелектуалец и добродушни уста. В него нямаше никаква злина; по-скоро бе малко разсеян като истински учен, който отдава повечето от времето си на науката; не бе женен и досега не бе имал достатъчно време за жени.

Постът му във Ватикана в този момент бе извънредно важен. Освен това работата му го интересуваше изключително много. Може би се досещаше, че господарите му се ползваха със злокобна слава, но това не го вълнуваше — личните им грехове не бяха негова работа. Много повече го интересуваше онова, което се случи между него и Лукреция една юнска нощ.

Този ден в Рим бе празник. Накрая Борджиите бяха оправили отношенията си с Неапол. Чезаре щеше да заминава като папски представител там. А хората искрено се радваха, че Лукреция ще бъде херцогинята на Бизели.

През целия ден по улиците имаше увеселения и танци. Когато настъпи нощта, по големите площади лумнаха високи огньове, запалени бяха фенери и фойерверки.

Паметници, колони и статуи бяха богато накичени с цветя. Дворцовите дами и кавалери бяха излезли на балконите, за да наблюдават веселите шествия. В едно от тях се появи джудже, облечено в позлатено палто; то се возеше в колесница, теглена от хрътки, и предизвикваше необуздан смях. Музиканти с арфи и лири бяха излезли пред тълпата, свиреха и танцуваха. Появиха се и прекрасно облечени дами, в шапки с пера и скъпоценни камъни; те яздеха богато украсени коне и бяха придружавани от рицари, които носеха герб. Процесията минаваше под триумфална арка от порфир и злато, която бе за целта издигната на площада Св. Петър, а на върха й бе поставен хералдически символ, изобразяващ бика на Борджиите.

Лукреция стоеше на един от балконите заедно с Франческо Троче. Тя се смееше и махаше с ръка, пееше на висок глас също като дете и просто не се отличаваше с нищо от останалата част на тълпата.

Внезапно един жребец се откъсна от контрола на ездача си и ревностно подгони снежнобяла кобила, като разпръскваше с гърди хората пред себе си също като детски играчки. Зрителите се заляха във весел смях, който разтърси площада. В този миг Лукреция и Франческо се спогледаха и тя потръпна под погледа на тъмните му, излъчващи страст очи. Той протегна ръка и пръстите му докоснаха кръста й. Тя престана да се смее и някаква странна слабост я обзе.

— О, достатъчно сме стояли тук — главата ми се завъртя. Хайде да се приберем — промърмори тя.

Той се обърна заедно с нея и двамата влязоха вътре. Испанецът пусна плътно завесите. Шумът и веселбата на тълпата останаха някъде далеч отвън, сякаш изобщо не съществуваха. Намираха се в голяма зала, където допреди малко бяха яли и пили гостите. Дългите маси бяха отрупани с останала храна, златни чаши и стакани от яспис. Всичко бе захвърлено хаотично и натрупано на купища в големите подноси. Непознати за Лукреция морски риби, печени ястия, окичени със зелени листа, пълнени дроздове, огромни торти на етажи, захаросани бадеми, баници с дюля и други плодове и още много други вкусни неща.

Виното се бе ляло в изобилие — и по масите, и по земята. Навсякъде миришеше на вино, на пот, парфюм и тамян. Тук бе имало истинска оргия. А от рисуваните и покрити с разкошни фрески тавани над тях студено се усмихваше ликът на Божията майка, изпълнена с презрение и сарказъм.

Сякаш привлечена от магнит, Лукреция протегна ръце към Франческо. Погледна го в очите и тихо му заговори на неговия език, който владееше отлично.

Очите му се бяха приковали в несравнимата й снежнобяла гръд, частично прикрита от гънките на златистата рокля.

— Елате — промълви тя, — елате с мен…

— Мадона Лукреция, съдбата ви е предопределила да се омъжите за Бизели, принцът на Салерно. Вие не сте за мен… — проговори папският секретар с измъчен и дрезгав от копнеж глас.

Тя обаче нехаеше изобщо дали отново ще рискува репутацията си и дали ще съсипе живота на испанеца, или не; не я беше грижа за тези неща в този миг, страстта говореше по-силно от разума. Обзета от трескаво, непреодолимо желание, което пълзеше във вените й досущ отрова, която същевременно я опияняваше Лукреция изобщо не мислеше. Прекалено дълго бе водила строг монашески живот и се бе каяла за греховете си. Испанецът потрепваше от любов също, Боже, как само я желаеше. А тя си представи как ляга в обятията му; божичко, ако това не беше най-прекрасният завършек на един прекрасен ден. И се засмя.

— Кой има право да определя, че аз не съм за теб?

Мъркащият й глас отново потисна чувството му за самосъхранение; всъщност той отлично осъзнаваше, че е загубен, но нямаше нищо против. Да умре, след като е целувал устните й — е, имаше много по-лоша смърт.

Сляпо я последва. Не знаеше къде го води. Не го интересуваше…

Но през една цепка в дебелите завеси всевиждащите вездесъщи и змийски очи на Чезаре Борджия забелязваха и запомниха факта, че те излязоха заедно.