Денис Робинс
Лукреция (12)

Глава дванадесета

Отговорът не закъсня и надеждите на Лукреция бяха разбити на пух и прах.

Отначало необикновените, зелени очи на Алфонсо се присвиха, като че ли той обмисляше казаното от младия Борджия. Имаше вид на човек, чиито сили бързо се възвръщат. След малко наклони леко глава напред в изящен поклон, сякаш приемаше оказана му голяма чест.

— Приемете моите благодарности, милорд. Вие ме ласкаете. Но може би знаете, че вече съм женен и съпругата ми е жива.

Лукреция сви гневно юмручетата си. Животно, звяр такъв, това беше чисто извъртане на нещата. Чезаре обаче имаше светкавична реакция; все едно взе думите от устата й:

— О, браковете не са вечни, милорд.

Алфонсо сви рамене.

— Разбира се, че не са. Но сигурно много преди бедната ми Ана да е склопила очи навеки, именитата и прекрасна дона Лукреция ще е вече намерила достоен за нея съпруг. А сега, ако разрешите, милорд, ще наредя на моите хора да ме прехвърлят в отделените ми стаи. Кракът ме боли и утре ще трябва да го оставя на покой. Но ще трябва и да се подготвя за път до Ферара.

Лукреция се отдръпна от завесата. От очите й бликнаха сълзи на гняв, обида и разочарование. Лъвът на Ферара я беше отблъснал най-безцеремонно. Сега обаче тя чуваше как брат й го увещава да остане по-дълго в Рим, за да може раната му да заздравее на спокойствие. Алфонсо обаче бързаше да си ходи. Гуидо Савели, опитният лекар и аптекар на Борджиите, се бе произнесъл вече, че раната не е опасна и ще заздравее с лекота. Алфонсо настояваше, че трябва да се върне у дома — при съпругата си, която е тежко болна.

Чезаре не настоя повече. Двамата си обмениха официалните любезности, обичайни при такива случаи. Лукреция повдигна полите на роклята си и направо побягна от апартамента на Чезаре. Просто се задавяше от мъка, страдаше жестоко и вървеше, притиснала ръце върху очите си. В същия миг придворният шут Гобио се мотаеше из коридора, танцуваше, подрънкваше със звънчетата си и люлееше шапка. И се блъсна в нея.

Лукреция го познаваше още от малка. Той често я бе разсмивал, но сега тя побесня и го срита жестоко с велурените си чехли. Посивял от страх шутът се търкулна на земята и горко започна да я моли за извинение. Молеше се и гледаше в земята — дори не смееше да я погледне в лицето — лице, което бе така приказно хубаво, че самият да Винчи го бе използвал за модел на един от ангелите си. Гобио обаче бе убеден, че всички Борджии са истински демони и че мадона Лукреция е същински дявол. Слугите шепнеха скришом, че който легне до нея може и да не се събуди.

Тя заряза шута както си беше паднал на колене и се завърна в стаите си. Не се срещна с Алфонсо повече. Но тя не бе си свършила работата с него, за бога — не бе! Баща й щеше да стане папа скоро… тогава властта на Борджиите щеше да се разпростре над цяла Италия — от единия й край до другия. И над Ферара! Ще види този…

Цяла нощ плака в огромното легло, обвивайки ръце около младото стройно тяло на придворната Бианка. Смуглата и възслаба също като момче неаполитанка, плачеше с нея.

— Мъжете са жестоки зверове. Тежко е да си жена — каза по едно време Бианка. Но Лукреция незабавно подскочи и заяви, че тя не възнамерява да бъде „обикновена жена“ и няма да страда от любов!

— Ще принудя всички мъже да страдат по мен! — тросна се тя и в същия миг доброто начало в нея отново се сви уплашено някъде в дълбините на душата й — задушаваше я огънят на отхвърлената от Алфонсо любов и страст. Дребничката Бианка, изплашена от буреносните изблици на господарката си, прошепна:

— Никой не може да ви противостои за дълго, прекрасна ми господарке!

Лукреция я срита с връхчетата на пръстите на краката си.

— Ти си глупачка, Бианка! Нали току-що ти казах, че той ме отблъсна.

Бианка изплака и веднага се опита да утеши Лукреция с новината, че след шест седмици в Рим пристига прочута циркова трупа. В нея имало вълшебник, който познавал бъдещето. А един неин братовчед във Флоренция й казал, че той не само притежавал нечовешката сила да предсказва, но също разбирал от любовни билета и еликсири. И дал на една млада жена шишенце с еликсир, а тя го сипала на съпруга си, който вече не я желаел. Щом го изпил, съпругът подлудял от желание само към нея.

— О, трябва да се срещна с този човек — промърмори Лукреция. — Ще го накарам и на мен да даде от този еликсир. И когато Алфонсо дойде в Рим пак, ще го променя и него, и желанията му!

Три седмици по-късно, когато меките есенни цветове промениха природата около Рим, придавайки й по-приветлив, зрял вид, Лукреция отведе майка си в една по-малка, но достатъчно луксозна вила, разположена на извънградските хълмове. Там тя остана известно време в уединение: учеше гръцки и музика, с удоволствие изслушваше стигащите до нея клюки от големия град и изчакваше Ваноца да укрепи здравето си. Мисълта за Алфонсо продължаваше да я измъчва и понякога здравата опъваше нервите й.

Пристигна и една добра новина: Родриго Борджия бе анулирал годежа й с дон Керубино. А неговите родители пък от своя страна му бяха разрешили да се оттегли в един бенедиктински манастир. Лукреция разказа това на майка си:

— Добре е, че така стана. От него ще излезе истински отшелник. От друга страна, като съпруг едва ли щеше да бъде на мястото си.

Ваноца оздравяваше, вече бе значително по-добре; красотата й отново я озаряваше, тя сякаш излъчваше светлина и изглеждаше много млада за годините си. Но сега изгледа дъщеря си с тъга и рече:

— За теб животът е също като мида, която ще се отвори и ще ти поднесе цял куп перли, кара миа. А за мен животът е свършен. И до мен достигнаха новини. Баща ти ми пише, че вечно ще ме обича и ще се грижи за мен, но сега при него ще остане Джулия Фарнезе. Сега ми нарежда да се омъжа отново и да отида да живея при новия си съпруг във вилата му в Пиза. С теб ще се виждаме още известно време, мое дете. Ти трябва да останеш при мен до следващия си рожден ден, когато ще ти намерят подходящ съпруг.

Тези новини по-скоро развълнуваха Лукреция, отколкото я натъжиха. Нямаше особено желание да остане дълго при майка си. Мразеше дисциплината. А новият й съпруг — кой ли щеше да бъде той — може би Сфорца? Идеята я вълнуваше и интересуваше. А тя щеше да го използва само като оръдие и трамплин към силата и властта. Имаше нужда от сила и власт, за да може да се добере до него — другия. Желаеше го страстно. Алфонсо д’Есте. Огън гореше в нея и колкото повече се разпалваше и я изгаряше — също като в пещ — толкова по-безмилостна и пресметлива ставаше.

Завърна се в Рим точно в навечерието на Коледа. А на коледната утрин самият Чезаре пристигна да й каже, че съпругата на Алфонсо д’Есте едва ли ще живее още дълго.

Младото й тяло се изпъна и замръзна при тази новина. Очите й се превърнаха в сапфирени цепки, а лицето й бавно побеля.

— Е, и? — запита брат си и впи очи в неговите.

Той небрежно погали русата й главица. В същия миг планираше поредната интрига, отговаряща на собствените му интереси. Възнамеряваше да посети двора на френския крал Шарл VIII. Предишната вечер му бяха довели заловен френски шпионин. Бяха го измъчвали и този човек бе признал, че е пратен в Рим със задачата да събере повече сведения за градските укрепления. Едва ли можеха да се съмняват, че френският крал възнамерява да проникне в Пиемонт — и оттам в Неапол. Макар и млад, Чезаре бе роден държавник и стратег. Той намираше, че трябва да замине за Франция, да спечели доверието на Шарл и може би да предотврати тези намерения.

Знаеше какво си мисли сестра му. Той самият се бе силно ядосал на резкия отказ на Алфонсо при предложението му за брак с Лукреция. Обаче родът Ферара бе прекалено богат и силен, за да може някой да си позволи нещо друго, освен почтително отношение с членовете му.

— Ще почакаш, сестро — рече й той.

Лукреция ненавиждаше тази дума — да чака — тя бе нетърпелива по сърце, но когато Чезаре я целуна по челото и си тръгна, тя не възрази нищо.

Откакто се бе завърнала в Рим много приятни неща й се бяха случили. Е, вярно бе, че старият папа бе прескочил трапа, но това бе временно, пък и баща й трябваше да понаучи урока за човешкото търпение. Сега обаче папа Инокентий пак бе на смъртно легло и според лекарите нямаше да изкара зимата.

После се бе срещнала с онзи вълшебник от цирка, който й бе гледал и бе видял, според думите му, в бъдещето й висок, силен и мускулест мъж със зелени очи — Алфонсо — бе го описал съвсем точно! Бе я уверил, че съдбата й е свързана с този мъж. Беше си поискала любовен еликсир от него — бе го заключила в сребърното ковчеже. Следващия път, когато срещнеше Алфонсо, нямаше да му позволи да се измъкне така лесно! Мисълта за мъничкото шишенце, което притежаваше, й бе безкрайно приятна.

И Чезаре се бе заинтересувал от цирка. Бе открил някои забавни нещица. Там имаше сергии, осветени от факли, където се продаваха множество чуждестранни стоки — от любопитни, по-любопитни. Той бе изпратил цяла група свои хора; преоблечени и с маски, те шареха из тълпата, наблюдаваха животните в клетките, танцьорите, представленията, някои от които бяха направо неприлични. И в един триумфален момент Чезаре повика сестра си настрана и гордо й показа някакъв пръстен, който бе купил скъпо и прескъпо от един индийски факир. На пръв поглед не бе забелязала нищо — това бе обикновен пръстен с оникс. Запита го защо е платил толкова много пари. С клокочещия си смях Чезаре бе казал: „Гледай тук!“ и й бе посочил мъничка пъпчица, прикриваща пружина. При докосване тя освобождаваше изкусно прикрито малко острие — то изскачаше също като змийски зъб и — представете си — при ръкостискане намазаната на него отрова убиваше незабавно избраната жертва.

Естествено, в мъничката кухина, би трябвало да се сложи отрова. А Гуидо Савели бе приготвил по нареждане на Чезаре много специална отрова. Братът разказа на сестра си за тази субстанция с голямо удоволствие и гордост. Наричаше се кантарела.

И щеше тепърва да стане отровата с най-печална слава и най-злокобния пръстен в света.