Денис Робинс
Лукреция (17)

Глава седемнадесета

Оказа се, че Лукреция ще трябва да почака повече, отколкото си мислеше. Едва през февруари следващата година бракът й със Сфорца бе одобрен от Ватикана. Простолюдието в Рим ликуваше, когато новините бяха огласени, но изглежда тези обикновени люде бяха единствените, които се зарадваха.

Междувременно Лукреция бе принудена да води почти монашески живот; при това бе най-внимателно следена от възрастната си компаньонка, от баща си и братята си. Изобщо не можеше дори и да си помисли да се измъкне потайно навън с вярната си Бианка. А Сфорца се появи чак през юни.

Лукреция бе отслабнала, вече не приличаше на чаровно дете — бе прекарала малария и лекарят Савели й бе пускал кръв, изглежда повечко, защото изглеждаше уморена и бузите й бяха хлътнали. Бе прекарала повече от седмица на легло и през цялото време бе плакала, защото до нея бяха стигнали слухове, че Алфонсо д’Есте щял да се жени наново. Във всеки случай до този момент от Ферара нямаше официална вест, която да потвърди това.

И сега Лукреция бе примирено решила да погледне на нещата философски и доброволно, дори с готовност да се посвети на новия си брак и законния си съпруг.

За пръв път видя Сфорца в деня, когато той влезе в Рим и мина покрай палата й на път за Ватикана.

Направи й добро впечатление. Тя кимна с глава одобрително и прошепна на Бианка, че той е приятен на вид и най-богато облечен. А свитата му, която го следваше, бе отбрано общество от блестящи благородници с още по-прекрасни коне в разкошни наметала. Сфорца погледна нагоре към нея и заобиколилите я придворни дами и шаферки и учтиво поздрави. Обичаят забраняваше той да говори с нея преди самото официално бракосъчетание, което бе насрочено за 12 юни.

Сега животът й изцяло се промени и тя сякаш пламна от нетърпение и възбуда. Отиде в Сикстинската капела и с дълбока вяра се помоли животът й с господаря на Пезаро да бъде щастлив, вече да няма страдания и сълзи — дори и по недостижимия Алфонсо.

До самия ден на сватбата бе в най-прекрасно разположение на духа. Денят се случи без вятър и облаци, а кубетата и камбанариите на вечния град блестяха под ласкавите слънчеви лъчи. Малко след разсъмване целият град се изсипа на улиците. Там хората получаваха вино и храна — в този миг едва ли някой народ е бил по-доволен от своя нов папа. И по-щастлив и ревностно готов да отпразнува сватбата на господарката Лукреция.

Ватиканът се изпълни с официални гости и представители на всички големи градове. Всички италиански принцове и благородници бяха тук или бяха изпратили най-високопоставени свои заместници. По едно време една от шаферките пошепна на Бианка името „д’Есте“. Изглежда, че прочутият Алфонсо бе пристигнал със свитата си. Бианка плесна рязко момичето по рамото и му заповяда да не споменава нищо на младата господарка. Нека тя да си прекара спокойно този важен ден, сопна се Бианка.

И в интерес на истината длъжни сме да кажем, че събитието бе приятно за Лукреция — тя изпитваше истинско удоволствие. С огромна радост разгледа венчалните си подаръци. Те бяха изложени на показ всички да ги видят и им се насладят в една от най-големите зали на Ватикана. А в собствения й великолепен и масивен скрин се гушеше още по-великолепна зестра. Златни дукати, безценни стакани, изящни гоблени и четиридесет-петдесет невероятно красиви рокли. Младоженецът й бе изпратил два прелестни пръстена, диаманти и рубини, на стойност сигурно хиляди дукати. Към този представителен подарък кардинал Асканио Сфорца бе добавил още сто посребрени винени чаши. И това бе само една мъничка част от пристигналите отвсякъде подаръци.

Когато за пръв път младоженецът хвана младоженката за ръката, те се намираха пред високия олтар на озарена от хиляди свещи църква. Галериите от двете страни бяха претъпкани от най-подбрани гости, облечени в най-прекрасните си дрехи.

От органа сякаш извираше божествено тържествена музика, която се преплиташе с песнопението на благи детски гласчета. Тамян димеше навсякъде. Близо до олтара на специален трон бе седнал папа Александър VI, облечен в одежди в бяло и златисто, поставил папската корона на глава, обиколен от тримата си сина.

Александър изглеждаше доволен. Той истински обичаше дъщеря си и се надяваше този съюз да бъде щастлив, макар че Чезаре му бе прошепнал някои обезпокоителни нещица в ухото и те засягаха особените навици и склонности на младоженеца. Александър си помисли, че Сфорца наистина имаше нездрав вид — младоженецът бе пребледнял и изглеждаше неразположен, неспокоен. Нито веднъж не се усмихна. Явно го глождеше силно безпокойство.

А Лукреция, сега, когато видя съпруга си съвсем отблизо, бе направо разочарована от него. И тя бе разтревожена от намръщената му физиономия. Почти бе подскочила при допира на ръката му, която бе ледена и мека като риба. Въпреки това той бе наистина красив с прекрасни кестеняви къдри и покриваща почти цялото му лице брада, а дрехите, само да бяхте видели дрехите му! Тя не беше виждала такова облекло досега: червена атлазена роба, напръскана със злато, копчетата бяха от рубини, носеше златиста наметка и ниска кадифена шапка, чийто горен ръб бе украсен със скъпоценни камъни. Пръстени блестяха на всичките му пръсти.

— О, той скоро ще ми се усмихне — опита се тя да се утеши и нежно притисна пръстите му.

Сфорца механично отвърна на това. Той не само бе неспокоен, бе направо потиснат. Вече бе зет на Александър VI, положение, на което мнозина завиждаха. Но той лично предпочиташе да бе останал в Пезаро с хората, които се намираха там. Особено тъжеше, защото Омар се бе разболял от малария и не можеше да го придружи.

Щеше да бъде много щастлив, когато приключеше дългата и изтощителна церемония — истинско изпитание за него.

Лукреция му се усмихваше плахо, по детски. Той се опитваше също да й отвърне с усмивка, но не успяваше. Бе много по-красива от онази миниатюра, която глупакът Николо му бе изпратил. Признаваше този факт пред себе си. Всъщност бе по-прекрасна от всякакви описания в булчинската си рокля от дебел бял атлаз, отрупана с перли, и мантията в аметистово на цвят кадифе, украсена с кожи от белки. А високият накит на златистата й глава бе сякаш напръскан със скъпоценни камъни, които поддържаха фин златен воал. Той се диплеше и вееше около нея, създавайки впечатлението, че подобно на Психея, тя се изправяше от банята си в чисто злато. Какви очи имаше тя! Какви само погледи му отправяше, сини пълни със сластни обещания — пълни червени устни, издадена напред устица в дяволита и многообещаваща усмивка. Всичко това би подлудило от страст всеки мъж, само не Джовани Сфорца. Той познаваше себе си и се страхуваше от бъдещето. Но трябваше да преживее изпитанието. Жребият бе хвърлен. Неспокоен бе още повече поради това, че усещаше върху себе си като игла, постоянния поглед на змиеподобните очи на новия си шурей Чезаре. Последният бе също великолепно облечен в бяла дамаска. На един от пръстите му блестеше онзи пръстен с прословутата черна перла. Историите за пръстена бяха стигнали дори и в Пезаро. Достатъчно е човек само да си помисли за отровата, която се таи в камъка, за да го полазят тръпки и облее студена пот, помисли си мрачно Сфорца. По време на пищния банкет, който последва църковната церемония, Джовани направи всичко по силите си, за да изглежда весел и доволен. Той и Лукреция пиха заедно от златната чаша на влюбените. Поощрен малко от алкохола, с поразвързан език и мисъл, той промърмори първите си комплименти:

— Съдбата ме е дарила днес с най-прекрасната невеста в цяла Италия, е, е… по-точно в целия свят.

Цялото й тяло откликна на тези думи, обаче тя се въздържа и стеснително сведе очи — тъй както би трябвало да постъпи всяка младоженка в този тържествен миг.

— Благодаря ви, милорд — отвърна Лукреция тихо. — Много се радвам, че ме харесвате. Надявам се, че ще ви бъде приятно и в обичния ми Рим.

Той неспокойно си играеше с чашата. Вече бе дошло време за комедиантите, които представяха доста смела по съдържание и възпошла пиеска пред блестящите гости на дългата маса. Отвъд стените на Ватикана долитаха невъздържаните поздравителни викове и крясъци на полупияната тълпа, както и ехтящият камбанен звън, идващ от всички краища на града. Падаше нощта. Рим празнуваше неудържимо.

— Харесвам Рим, но ще бъда щастлив да отведа господарката на сърцето ми в Пезаро, в новия й дом — каза изведнъж Сфорца.

Лукреция незабавно отвърна с готовност:

— Най-голямото ми желание е да бъда послушна съпруга, достойна за вас и бащиното ви огнище в Пезаро, когато и както повелите, милорд.

Джовани се понамръщи. Бе чувал достатъчно много за това прочуто девойче, за да се надява, че то ще бъде толкова меко и послушно, пък и ще се води по желанията му, както сега излизаше. И като си помисли само какво го очакваше, той изпъшка.

— Да не се чувствате зле, милорд — веднага го запита Лукреция.

— Не, не — отвърна той бързо и нервно подръпна високата си яка, като че ли жегата го задушаваше.

Тя се успокои. Освен това бе й приятно да отбележи пред себе си, че Джовани пиеше далеч по-малко от пълномощника си; онази вечер бе завършила така зле и унизително.

Лукреция продължи да бъбри весело, опитвайки се да забавлява съпруга си. Малко преди полунощ я повикаха при Александър. Той я обгърна нежно в бащинските си обятия.

— Давам ти благословията на всички ангели и светци, дъще. Нека всички те пазят и теб, и брака ти — изрече той. — И нека догодина семейството ви се увеличи с един прекрасен син.

Лукреция пребледня леко; това й се случваше винаги, когато се вълнуваше. Целуна баща си с обич:

— И аз се надявам да родя деца — отвърна тя и в същия миг лицето й се сви в гримаса, защото си припомни дългите мъки на майка си Ваноца при раждането на многото й деца.

— Харесва ли ти съпруга? — попита баща й.

— Красив е и е ерудиран, но все още не го познавам достатъчно добре — рече Лукреция.

Александър избухна в силен смях, така добре известен на всички, и й прошепна, че това положение едва ли ще продължи много още.

И веднага след това блестящата двойка бе изведена от залата по доста безцеремонен, лишен от деликатност начин, типичен за онова време. Естествено, отведоха ги в сватбения апартамент, отделен и специално подреден за тях във Ватикана.