Денис Робинс
Лукреция (14)

Глава четиринадесета

От този момент нататък непознатите се отнасяха с Лукреция доста грубо — нещо, с което тя далеч не бе привикнала. Носеха я също като чувал по улицата. Пред групата тичаше факлоносец — младо момче, което осветяваше пътя. Тя не изпитваше страх. Лукреция Борджия не се бои от никой мъж, си каза тя още в началото. Още щом я развържат и тя разкрие коя е, тези негодници щяха да се затъркалят в краката й и да молят за милост. Все пак нещо в нея се бунтуваше срещу унижението, на което бе подложена, докато в същото време другото й аз сякаш се екзалтираше от приключението. Къде ли я водеха? При кого? Кой ли бе „господарят“, на когото тези грубияни така вярно служеха?

Още малко и щеше да научи. По-голямата част от живота си бе прекарала затворена в градините и вилите на семейството си и не бе имала нормалната възможност да опознае Рим. Затова скоро загуби ориентировка. В началото бе започнала да рита яростно и поради това обувките й — скъпи и прескъпи — бяха паднали на земята. Ударите, които бе нанесла по гърба на здравеняка, който я носеше, очевидно не му бяха направили впечатление и тя се усмири, пък и защо сама да се насинява? Увиснала в тази унизителна поза, тя изкриви лице в гримаса и се замисли какво ли щяха да си кажат Бианка и придружителят й щом разберяха, че тя няма да дойде на среднощната среща?

Разтревожи се едва когато усети, че прекосяват някакъв мост. Разбра, че се намират от другата страна на реката, а светлините и шумотевицата на празненството останаха някъде далеч зад тях. Сега можеше да види камбанарията на Св. Петър в далечината — мъглив силует, очертан на просветващото небе.

В този миг факлоносецът спря пред затихнала, смълчана и тайнствена на вид къща, заобиколена от занемарена градина, в която се търкаляха изпочупени статуи. Светлини не се виждаха. А в следващия миг тя се намери във вътрешността на най-фантастичната стая, в която изобщо бе влизала. Бяха слезли по някакви стъпала. Изглежда бяха влезли в подземно помещение. То бе дълго и много слабо осветено, а в единия му край се намираше нещо като подиум. Би изглеждало съвсем мрачно, влажно и студено, ако не гореше голям мангал, в който просветваха тлеещи въглени. От купа, поставена до огъня се вдигаше пара и долиташе ужасна воня. Въздухът бе запарен. Над огъня бе надвесен неподвижен мъж, слаб и много висок, с обръсната глава и овехтяла памучна роба. Ужасно приличаше на египтянин.

Пред подиума бяха поставени два стола, тапицирани с кадифе, с високи облегалки. Здравенякът освободи Лукреция от неудобната поза и я постави на земята. Тя разтърка ожулените си китки и с любопитство се огледа наоколо. Какво за бога бе това място? Като че ли бе подготвено за някакво представление. Кой бе този ужасен човек? Да не би да бе жрец на някаква езическа религиозна секта?

Този, който я бе носил, не свали превръзката от устата й, а поздрави странния домакин. Двамата заговориха на арабски, който Лукреция разбра, макар и да се удиви сама на себе си. Тя бе една от най-добре образованите и ерудирани жени на времето си. Бе й правило удоволствие да учи източни езици, също както френски и испански, на които свободно разговаряше с братята си.

Сега обаче се уплаши, макар и за пръв път. Защото разбра какво си казаха двамината. Високият наистина бе някакъв жрец и бе на път да извърши обреда на някакво жертвоприношение, практикувано в Рим не преди много векове.

И в този случай жертвата трябвало да бъде младо, красиво момиче, девствено за предпочитане. Щяха да я принесат в жертва на Лукавия. На Дявола. Жрецът бе споменал, че самият Луцифер ще отнесе тялото на обречената му жертва и никой вече никога няма да я види. А в замяна на това жертвоприносителят ще получи за възнаграждение онова, което си пожелае в същия миг. Приличният на египтянин негодник щеше да получи торба дукати.

Тръпки полазиха по гърба на Лукреция. Дори не бе си и представяла, че може да й се случи нещо толкова ужасяващо, когато бяха потеглили заедно с Бианка да си търсят някакво развлечение. Тя се разтрепери нечовешки и обърна глава към вратата, която се отваряше в същия миг. Влязоха двамина, с маски и облечени много богато. Изглежда от името на двамината щеше да говори по-ниският и по-пълен мъж. Другият, висок, строен и силен, бе червенокос. Той проговори на френски. И двамата погледнаха към нея, после започнаха да спорят за нещо си и полека-лека се разпалиха. От думите, които долови, Лукреция успя да си обясни някои неща. Всичко чуто имаше неочаквано значение за нея, тя слушаше, треперейки от неспокойно вълнение.

Пълният бе Дела Ровере, по-малкият брат на кардинала, който носеше същото име. Той наричаше червенокосия д’Алегр, който пък командувал отряд френски кавалеристи, участвали в парада пред Ватикана същата сутрин. Изглежда д’Алегр бе шпионин, а Дела Ровере му помагаше — и двамата бяха явно в услуга на френския крал Шарл VIII.

Лукреция бе добре запозната със заплахата, която в този период Франция представляваше за Италия. Тя знаеше също много добре, че ако тази заплаха се реализира в дела първите, които щяха да загинат бяха Борджиите. Властта на баща й щеше да се сгромоляса най-безславно.

Двамата съзаклятници не говориха достатъчно, за да може тя да разбере напълно плановете им, но все пак Лукреция схвана, че Дела Ровере е дълбоко суеверен и че не идва за пръв път при египтянина. Той бе уредил дяволското жертвоприношение с вярата, че то ще донесе победа на френския крал. И тогава брат му — кардинал Ровере — щеше да се добере до папския престол.

Обаче д’Алегр изглежда не бе напълно спокоен, той явно не вярваше в замисленото, пък и бидейки верен на нацията си, си падаше не само по политиката, а и по женската част. Той престана да спори с компаньона си и се доближи до Лукреция. Изгледа я продължително и жадно, после рязко дръпна роклята й и я скъса на раменете. Материята се свлече надолу, а той възкликна от удивление при вида на алабастровата плът, макар донякъде прикрита от разпиляната лукрецина коса.

— Боже мой, боже мой, такава красота да умре — промълви той едва чуто.

Очите й светнаха ядно и в същото време уплашено. Опита се да смъкне превръзката от устата си, но не успя. Похитителят й се втурна към нея и я сграбчи за китките. Дела Ровере се настани в единия от столовете.

— Хайде да започваме — изломоти той.

Обаче французинът протегна ръка и улови кичур от копринената й коса. Загледа се в нея замислено. Надеждата се завърна у нея, когато забеляза особения блясък в очите му. Тя усети, че той няма да позволи да я убият. Французинът се обърна към другия.

— Предпочитам да загубя Италия, но да спечеля любовта. Почти… Не зная коя е тя, приятелю мой, но това създание тук е невероятно красиво.

— Жените не ме интересуват — рязко отвърна Дела Ровере. — Толкова много е заложено на карта, че не е време за флиртове. Ако вярвате в свръхестествените сили на египтянина, нека да започваме.

Лукреция отново направи отчаян опит да освободи китките си и се хвърли в обятията на французина. Той моментално ги разтвори с готовност. За миг тя остана притисната към него; дишаше тежко, сълзи струяха от очите й, проплакваше на пресекулки от изживяния ужас. Всичко това се оказа прекалено много за д’Алегр. Вътрешно в себе си той още от началото бе направо погнусен от идеята за такова жестоко жертвоприношение. А в него имаше нещо, което напомняше на Лукреция за Алфонсо. Почти в същия миг той каза нещо с остър тон, стори й се, че нареди на жреца да изчака. После свали от себе си наметалото от рисова кожа и го обви около треперещата Лукреция.

— Хайде да се откажем от тази идея, Дела Ровере — рече той.

Жрецът с бръсната глава избухна в протести. Дела Ровере се смръщи. Всички французи си приличаха — всеки от тях бе готов да изостави кралството само за да попадне в обятията на някоя жена. Италианецът каза няколко думи на арабски с остър тон и после се обърна към д’Алегр, който галеше момичето по косата.

— Щом толкова ти харесва, вземи я. Можем да намерим и други девственици, но нека да не започваме делото, преди да сме направили жертвоприношение. Убеден съм, че магическите сили на този човек тук са достатъчно силни и можем спокойно да му се доверим. И преди съм бил тук — изрече той и последните думи прозвучаха зловещо.

Французинът въздъхна с облекчение. Едрият мъж, който бе фактическият похитител на Лукреция, бе изпратен да търси друга жертва. Дела Ровере измъкна от джоба си сребърна бутилчица със скъп парфюм и вдъхна от него. Бе намръщен и разгневен поради забавянето. Какво ли бе това, което египтянинът гореше? — мислеше си той. Във всеки случай смърдеше нетърпимо.

Обаче д’Алегр вдигна треперещото момиче на ръце и я отнесе в съседната стая, която не бе така ужасяващо подредена. Очевидно някой живееше тук, защото имаше някои мебели и удобства. В средата на помещението имаше нещо като кушетка, застлана с кожа от бяла мечка. Д’Алегр положи Лукреция на меката кожа и тихичко й заговори на френски:

— Не се плаши, мъничката ми. Няма да те убият. Аз съм онзи, който ще направи жертвоприношението тази нощ, но то ще бъде в чест на Венера — богинята на любовта.

Лукреция слушаше. После се засмя. Бе умна, пресметлива, мозъкът й работеше бързо. Опасността не бе преминала изцяло, не трябваше да я подценява. Ако сега се разкриеше коя е, вероятно никога нямаше да напусне това място жива. Щяха да се страхуват от евентуалните й разкрития, тъй като тя бе чула плановете им. Тук на карта не бе заложен само животът на Дела Ровере — ставаше дума за много по-важни неща, които тя би разкрила, ако я пуснат да си иде във Ватикана. Слава богу, че французинът бе отхвърлил идеята за жертвоприношението. И ето пак — физическата й красота още веднъж се бе превърнала в най-могъщото й оръжие. Но тази нощ щеше да се наложи да използва и цялата си интелигентност, съзнаваше това отлично.

Бе вече определила плана си на действие и възнамеряваше да го доведе до край. Може би пък нямаше да се окаже чак толкова неприятен. Французинът отвърза превръзката върху устата й. След това натопи във вино копринена носна кърпа и внимателно накваси посинените й, ожулени устни. И естествено после реши със собствените си устни да опита сладостта на тази комбинация. За няколко мига Лукреция забрави и опасността, и заговора, и остави чувствата й да поемат естествения си ход — удоволствие от целувката. Междувременно дебели завеси запречиха любопитните погледи и знойната нощ остана там някъде навън и далече. В премала, изпод спуснатите си клепки тя наблюдаваше как д’Алегр разкопчава колана със сабята си. После той се наведе над нея с едвам удържано желание. Хубав е, помисли си Лукреция. Жалко, че бе един от враговете. А може би когато разкаже на баща си или на брат си за заговора, би могла да изпусне просто името на д’Алегр? Обаче другият — онзи жалък предател, който тази сутрин раболепно целуваше пръстена на баща й — той щеше да си плати, щеше да умре и никакъв французин нямаше да му помогне да оцелее.

Тя откъсна зрънце от чепка грозде в позлатена купа, която бе поставена на масата до кушетката. Плодът схруска между пръстите й, а тя облиза сока му като жадно дете. После прошепна на френски:

— Ще ме пуснеш ли да си отида, ако ти даря любовта си?

Той я изгледа учудено и отвърна:

— Да. Но коя си ти? Говориш добре и имаш поведение на благородна дама.

— О, аз съм нищо, просто една проста девойка — излъга Лукреция. — Но те моля да ми помогнеш… после да ми дадеш плаща си и да ме изведеш оттук без другите да ме видят. Сама ще си намеря пътя за у дома.

Той сви рамене.

— О, разбира се, мило ми птиченце. Обаче трябва да забравиш това място и всичко, което си видяла и чула тук.

— О, та аз няма да мога да си спомня нищо от случилото се тук — отвърна тя и това бе самата истина. Освен това откъде би могъл французинът да знае, че тя разбира арабски?

А в следващия миг устните му се впиха в нейните и разговорът им стана невъзможен…