Денис Робинс
Лукреция (15)

Глава петнадесета

Половин час по-късно Лукреция Борджия представляваше доста любопитна гледка. Навлякла овехтял войнишки плащ, а върху него и наметката от рисова кожа, която й бе дал французина, тя бягаше като сърна по уличките към реката. Трябваше да се прехвърли от другата й страна и да се яви на срещата с Бианка. Боже, какво само щеше да й разкаже! А пък новините за папата? Ужасия!

Щеше да й прости и тази глупава авантюра — веднага щом му разкажеше за това каква змия държи в пазвата си — самият брат на прочутия кардинал Дела Ровере.

Д’Алегр се завърна в другата стая. Чудеше се как най-безболезнено да се измъкне от цялата бъркотия. Докато закопчаваше колана си пръстите му напипаха някаква хартия. Откъде ли е попаднала там? Сигурно момичето я беше оставило. Погледна листа и видя няколко думи, написани на френски. Очите му се изблещиха. Боже мили!

С разтреперана ръка подаде листчето на Дела Ровере. Пълният мъж не само се облещи, лицето му стана мораво, стана му зле, пребледня като смъртник.

— Боже, смили се над нас, грешните — изохка той и се задави, като че ли не му стигаше въздух. — Загубени сме!

А на листчето, с детински, но красив почерк бе написано име. И това име бе достатъчно да накара италианеца да се разтрепери като лист и после да замръзне абсолютно ужасен.

Чак сега разбра. Бе се замислил по едно време, някакво съмнение го бе заглождило — не му ли бе познат профилът на девичето лице? А тази прекрасна разпиляна по раменете коса? Но да намерят точно нея — дъщерята на Борджия — да се скита по улиците… не, това не бе възможно. Поне той го смяташе за абсурдно. Боже, какъв кошмар. Междувременно д’Алегр започна да го разпитва. Дела Ровере не издържа, скочи на крака и силно удари по лицето захиления невинен слуга, който бе домъкнал насипа Лукреция тук.

— Идиот — глупак! — изфуча Дела Ровере и пяна се появи на устните му.

Той, разбира се, би могъл хладнокръвно да отрече всичко. Но това едва ли щеше да му помогне. И не бе папата, не бе Александър VI този, от когото го бе най-много страх. Онзи тип, онзи недорасъл младеж Чезаре — истински дявол в мъжки форма — той бе най-страшният. Освен това бе известно, че току-що се бе завърнал от Валенция.

Може би единственият изход бе да се опита да избяга. Да се махне от Рим преди тази Лукреция да е вдигнала тревога.

Двамата веднага се хвърлиха на конете си и побягнаха. Взеха със себе си и египтянина, и новата му жертва. Само след няколко минути къщата потъна в мрак и заприлича на отдавна изоставен гроб. Обаче докато галопираха към града д’Алегр не съжаляваше толкова много за провала на военните си планове, колкото за пропиляната възможност отново да поеме в обятията си прекрасната Лукреция и пак да изпита тази невероятна наслада и върховен екстаз.

Той не можеше да знае, че съдбата бе предопределила двамата отново да се срещнат, макар и при много по-различни обстоятелства.

Междувременно във Ватикана Чезаре Борджия току-що завършваше вечеря на четири очи с Маделеана, когато на вратата се почука и прислугата обяви името на сестра му.

Отдавна бе минало полунощ. Маделеана се бе полуизлегнала на кадифено столче до краката на Чезаре. Той отпиваше от виното и си играеше с великолепните й къдрици; тя обичаше да се хвали, че те са по-дълги от лукрецините.

Младата херцогиня се бе омъжила още на четиринадесет годишна възраст, но съпругът й си затваряше очите за сегашните й изневери, защото любовникът й бе толкова високопоставен.

Маделеана бе интелигентна, макар и не толкова, колкото Лукреция, но Чезаре, който понякога се уморяваше от непрекъснатите си интриги, намираше в нейно лице приятно развлечение.

Сега вкусваше от удоволствието на близостта с нея в този интимен час, пък и още бе главозамаян като от изпито прекрасно вино поради триумфалното коронясване на баща му. Изпитваше голямо удоволствие също от поста си на висш църковен сановник, от новото си скъпо и невероятно луксозно жилище. А сегашната кръгла стая с изисканите фрески на тавана просто го очароваше. През извития като арка свод на обляната в лунна светлина тераса, заобиколена от портокалови дървета и мирта, стоеше алабастрова статуя на крилатия Меркурий — голият и поетичен вестоносец, озарен от звездите.

И по една случайност точно в този миг разказваше на Маделеана за предстоящия годеж на сестра си с Джовани Сфорца.

— Той е независим властелин и член на много известен и важен род — от него ще излезе прекрасен зет — отбеляза Чезаре с усмивка.

Херцогинята побърза да се съгласи. Тя малко ревнуваше от Лукреция и би била много доволна да я отпрати час по-скоро в Пезаро. Във всеки случай тя бе в прекрасно настроение тази нощ и имаше защо, силно погъделичкано бе самолюбието й — тя бе така близка на едни от най-могъщите хора на Италия.

Тъкмо щеше да заговори, когато вратата се отвори и влезе Лукреция. Брат й бе изненадан и малко ядосан. Знаеше, че сестра му е в течение на любовните му връзки с Маделеана, но това не означеше, че трябва по този начин да прекъсва интимната им вечеря. Обаче в същия миг видя лицето й и незабавно се изправи на крака като протегна ръце към нея. Лукреция бе бледа и изглеждаше зле. Простият войнишки плащ бе облекло, крайно неподходящо за нея. Белезите на врата й бях закрити от перлена огърлица. Тя заговори с възмущение и тревога:

— Незабавно трябва да те видя насаме, Чезаре. Имам извънредно важни новини.

Маделеана се нацупи и изгледа Лукреция обидено. Обаче незабавно направи реверанс и излезе от стаята. Останала насаме с брат си, Лукреция подробно му разказа като внимателно подбираше думите си за всичко, което се бе случило досега. Страшно много й се бе искало да излезе, каза му тя, пък бе взела и благородната Бианка със себе си; бяха излезли, само и само да се полюбуват на фойерверките и танците на площада. Нали милото братче ще да й прости тази дребна простъпка? Още неизчакала отговора му, обаче, тя забързано му разказа как изведнъж я грабнали, както си била до Бианка, и я отвлекли. Предаде му своя версия на станалото в къщата, онова злокобно място отвъд реката, като спести неудобните за нея подробности, но повтори всяка дума, изречена от двамината.

Чезаре слушаше извънредно внимателно, удивен и заинтересован, а пръстите му играеха по дръжката на дългия и тънък кинжал. Дела Ровере! По дяволите! Този тих и на пръв поглед най-миролюбив от кардиналите — този човек се оказваше предател, готов да се съюзи с Франция, за да се домогне до папската корона.

Изведнъж смръщеното му лице се изкриви от омраза и гняв. Изобщо забрави да упрекне Лукреция за глупавата й простъпка.

— Веднага отивам да уведомя баща ни за предателството — изръмжа той. — Целият град ще бъде претърсен, ще намерим този плъх и ще го поставим там, където му е мястото — в затвора Сант Анджело. Ще му измъкна черния дроб и бъбреците. Дела Ровере и брат му ще умрат в страшни мъчения, но не и преди да са издали имената на всички останали участници в заговора, организиран от Франция — люто се закани Чезаре. — Добре, че се върнах от Валенция тази нощ — добави той и лицето му потъмня още повече. — И за теб ще отмъстим, сестричке. Те нараниха ли те?

— О, не — побърза да каже небрежно Лукреция.

— А как се казваше другият благородник? — запита Чезаре.

Лукреция се поколеба и след това, като замрежи поглед и отправи очи към земята отвърна, че не знае.

— И него ще намеря! — закани се пак Чезаре и удари с юмрук по масата така силно, че една от кристалните чаши върху нея се счупи и разпиля на хиляди дребни парченца. — Но трябва да помним, че този французин ти е спасил живота. И въпреки това той си остава шпионин.

— Ако го намериш, доведи ми го. Аз ще се разпоредя да го накажат — рече Лукреция.

Дълбоко замислен Чезаре изгълта цяла чаша вино наведнъж.

— Добра работа си свършила като си разкрила Дела Ровере, мила моя — добави той. — Едва ли ще успее да стигне далеч. А сега иди в параклиса и запали свещ за чудотворното си спасение.

Лукреция се поклони, подложи буза за целувка, след това на свой ред го целуна по бузата. Запали свещичка, изчака да изгори, напусна братовата си вила и се отправи на носилка към своята. Докато пътуваше, притворила очи, си спомняше страстните целувки и нежните милувки на французина. Надяваше се, че няма да заловят д’Алегр. От друга страна пък, ако го хванат й го доведат за наказание… е, тогава… белите зъбки се забиха стръвно в плътта на кървавочервените устни. После обърна глава към възглавницата, на която се бе облегнала и сълзи се затърколиха по бузите й съвсем неочаквано и за самата нея. О, боже, колко бе уморена — никоя жена не е страдала така.

После чу врява и крясъци. Разтвори перденцата на носилката, подаде глава навън и нареди на носачите да спрат. Запита ги какво има. Отговориха й с голямо почитание, което сега се полагаше на дъщерята на Александър VI.

— Казват, мадона, че голяма свита се движи към Рим, придружена от факлоносци.

— Чия свита? — заинтересува се тя.

— Казват, че това са хора на господаря на Пезаро.

Лукреция дръпна перденцата и се отпусна на възглавниците. Любопитството я загложди. Господарят на Пезаро! Значи Сфорца вече идваше да иска ръката й.