Денис Робинс
Лукреция (42)

Глава четиридесет и втора

В цялата история на италианския Ренесанс едва ли е описано по-бляскаво събитие от сватбената церемония на Лукреция Борджия и Алфонсо д’Есте.

През пролетта на следващата година Лукреция пристигна в родината на възлюбения си; бе пътувала под светлосиньо, приятелски настроено небе и гальовните лъчи на ласкаво слънце. Пътешествието й фактически завърши с лодка по канала Торе дела Фоса.

Бреговете му бяха почернели от хора, които размахваха ръце и цветя, крещяха и пищяха приветствия до пресипване. Херцогът на Ферара беше направил всичко възможно снаха му да се почувства наистина желана и добре дошла в новия си дом.

Лукреция бе тръгнала от Рим с голяма свита с коне, мулета и носилки; животните бяха натоварени със злато и сребро, скъпоценни камъни и други подаръци. Дамите бяха облечени повече от взискателно, а по дрехите им блестяха множество скъпоценности. Но най-внушителната гледка бе самата Лукреция, яздеше начело на млечнобял кон с разкошна сбруя в огнено червено и златни украшения. Тя носеше златоткана от бяла дамаска и диаманти яка и прекрасна кадифена мантия, обточена с красиви кожи.

Крайният етап на пътешествието й премина на голяма, прекрасно оцветена ладия, която се плъзгаше плавно по блестящите води на канала. Лукреция бе седнала на трон под копринен балдахин, опънат на четири позлатени колони, за да я пази от горещите слънчеви лъчи. Придружаваха я най-високопоставени благородници, облечени в брокат и кадифе, носещи на врата тежки златни верижки — символизиращи различните им служби и постове.

Посрещачите избухнаха във възторжени овации, особено впечатлени от необичайната красота на новата господарка на Ферара. Те виждаха пред себе си една прекрасна и непресторена, безхитростна девойка — олицетворение на девича невинност, а пък всъщност тя бе само на двадесет и една година и вече на края на дългия си път от любовни авантюри, наченат още от ранна възраст и останал в историята на човечеството като една от най-типичните характеристики на разпътните Борджии.

Най-силно впечатление правеше прекрасната й коса. Тя привличаше и омайваше всички без изключение, а върху свилените златисти коси се спускаше булчинско було от фина прозрачна коприна, поддържано от тънка златна коронка с рубини.

По целия път от Рим до Ферара свитата й бе посрещана и настанявана за пренощуване по кралски. Александър бе изпълнил обещанието си да изпрати дъщеря си в новия й дом като истинска кралица и хората на херцог Ерколе ахнаха, когато зърнаха блестящото с великолепието си шествие, което се приближаваше към ферарския замък. Въздухът кънтеше от виковете им „Вива, мадона Лукреция!“.

Никога преди в целия си живот Лукреция не се бе чувствала така щастлива, нито толкова затрогната от милото посрещане. Колкото повече се приближаваше към дома на д’Есте, където щеше да се срещне лице в лице с Алфонсо (след римската им среща преди много, много трудно преминали месеци), толкова повече миналото й избледняваше, сякаш никога не е било. Имаше усещането, успокоително като балсам, че греховете й и всичко нечисто, до което се бе докосвала, оставаше някъде безвъзвратно назад. Чувстваше се като млада невеста, млада и чиста, изпълнена с кротост и скромност, добри намерения и любов, отиваща към сватбения олтар.

Катарина не можа да сдържи възклицанията си на възхищение, когато приближили се достатъчно до извития като арка мост на крепостта забелязаха почетната гвардейска група от стотици воини, носещи лъкове и до един облечени в ливреите на рода д’Есте — в кремаво и огнено червено. А когато ладията с Лукреция се появи, дванадесет вестители с големи извити рогове тържествено провъзгласиха пристигането й със звънък, чист и ясен звук, който проехтя като небесен зов в лукрецините уши. На видно място отпред на моста стоеше херцогът на Ферара, красив белобрад мъж, облечен в тъмночервено кадифе. До него бе застанала сестрата на Алфонсо — Изабела Гонзага. Тя бе домакинята, тъй като съпругата на Ерколе и майка на Алфонсо бе починала преди година.

Момиченца и момченца тичаха по брега на канала и хвърляха цветя в ладията със свитата на Лукреция, а тя им изпращаше въздушни целувки. Очите й бяха плувнали в сълзи на радост и щастие. В този миг тя си спомни с умиление и тъга за малкия Родриго, който бе останал с верни опекуни в Рим. Но той щеше да пристигне тук след един месец, а това бе успокоителна мисъл. Очарована, тя внимателно разглеждаше от канала града, в който щеше да живее. Прекрасни сгради, разкошни църкви, чисти и приветливи улици и навсякъде, буквално навсякъде цветя и знамена. И на всеки прозорец специални и вероятно скъпи украшения в нейна чест. В нейна чест…

— О, великолепно, колко само е великолепно всичко! — отново възкликна Катарина. — Току-що ми казаха, че тържествата във ваша чест ще продължат цяла седмица. Шествия с факли, фойерверки, градински празненства и пиеси. Дори и борби с бикове, както в Рим — добави тя.

Лукреция кимна. Но не я интересуваха тези неща, за които и говореше Катарина. Имаше едно, единствено, всепоглъщащо желание — час по-скоро да види Алфонсо, да застане до него в църквата, където щеше да стане тържествената част на бракосъчетанието им.

В този миг херцогът на Ферара се доближи до малкия пристан на канала, придружен от дъщеря си. Лукреция стъпи на безценния килим, който бе постлан на брега в нейна чест и подаде ръце на херцога. Той ги целуна и рече:

— Приветствам съпругата на сина си. Добре дошла!

— Бог да ми даде сили да се окажа достойна за този ден и случай, господарю — отвърна Лукреция и вдигна прекрасните си очи към него. Те бяха така искрени и чисти, че старецът не можа да се въздържи и я целуна по бузите този път. И той като мнозина други преди него се запита дали не са измислица всички онези ужасни истории, които се разказват за тази хубавица. Може би тя ще донесе истинско щастие на сина му, наред с подкрепата и закрилата на Светия престол, които пък щяха да дадат нужната сигурност на неговото княжество. И когато неволно пред очите му застана образът на бедната, безцветна Ана, самата Лукреция заблестя още повече като горяща звезда и олицетворение на красотата и пламенната младост.

Тя погледна над рамото му. Къде беше Алфонсо? Естествено официалната церемония изискваше той да не присъства на този етап, но цялото й тяло копнееше час по-скоро да го зърне. Дойде ред да се прегърнат с Изабела Гонзага като сестри в брака. Зазвъняха всички градски камбани. Междувременно закънтя смях и започнаха шеговити престрелки между посрещачи и гости, защото едно джудже от свитата на Лукреция бе паднало във водата, а един гигантски по ръст мъжага влезе в канала да го вади, после го вдигна на раменете си и го показа на заливащата се в кикот тълпа.

Херцогът поведе Лукреция за ръка по обляната в слънчеви лъчи тревиста пътека към носилката, която щеше да я отведе до градските порти. След тях тържествено пристъпяше свитата й.

Алфонсо чакаше на самите порти, яхнал прекрасен дорест кон. Сърцето на Лукреция биеше лудо в гърдите, когато слезе от носилката и го зърна отблизо. Той скочи на земята и се запъти към нея. Бе силно загорял от слънцето и й се стори още по-красив. Облечен бе в червен атлаз с колосани златоткани ръкави и украсена със златни накити шапчица. Наведе се към нея, пое ръката й, а тя затрепери цялата. Той я изгледа продължително и многозначително:

— Добре дошла, мадона Лукреция, съпруго моя — тези думи изрече високо и ясно, за да ги чуят всички, а после прошепна с тих глас: — Добре дошла при мен, радост за очите ми!

Лукреция отвърна по подобаващ начин. После той я поведе към замъка. Тя не забелязваше нито великолепието на огромните зали, пълни с истински съкровища и особено с прекрасни картини и гоблени, с които Алфонсо така много се гордееше, нито редиците от кланящи се ниско слуги, нито дългите маси, отрупани с блестящи сребърни съдове и големи подноси с най-разнообразни лакомства. Сватбеният пир не я интересуваше. Тя усещаше само силните пръсти на съпруга си, който стискаше нежната й ръчица и осезателното му присъствие до нея.

Пред тях изтича облечена в моминско бяла рокля девойка, която рецитира тържествено приветствие на латински специално за лукрецините уши. След нея напред пристъпиха двама пажа, които носеха отворено златно сандъче. От него Алфонсо извади огърлица с великолепни перли, която окачи на шията на невестата си. В сандъчето имаше още множество безценни скъпоценности, които бяха част от сватбения му подарък за младоженката. В ответ нейните пажове положиха в краката му малко ковчеже. Върху него бе поставен меч с великолепна изработка — дело на прочут оръжейник. На дръжката от чисто злато бяха изваяни неговите и нейните инициали в красив монограм. Той изтегли меча от искрящата ножница и го размаха над главата си със звънък смях.

— Прекрасен подарък за един воин, моя любов! Винаги ще го нося в защита на моите владения и на теб, моята повелителка!

После наведе глава и прошепна в ухото й:

— Но най-прекрасното от всички прекрасни остриета няма да остане бездейно тази нощ, скъпа моя!

Лукреция прекара един прекрасен ден — сватбената церемония в красивата църква, после крещящите приветствия тълпи, когато под ръка със съпруга си излезе на огрения от слънцето площад, а сърцето й лудееше и сякаш щеше да се пръсне от щастие и удовлетворение. Обредът бе извършен съвместно от един кардинал и друг свещеник. Проехтяха топовни салюти. Звънки рогове известиха гордия факт, че великият род д’Есте имаше нова снаха, а Алфонсо и Лукреция Борджия бяха вече законни съпруг и съпруга.

Лукреция бе по-прекрасна от всякога. Бе се преоблякла; бе заменила сватбената си рокля с друга — от по-дебела коприна с големи издути ръкави, обсипани с мънички перли. Подарената от младоженеца огърлица бе навита няколко пъти около прелестния врат, защото нанизът бе доста дълъг. Диамантени и рубинови клипсове и игли придържаха блестящия от скъпоценни камъни ешарф към косата й. Носеше наметка от рубинено червено фино кадифе и когато пристъпяше грациозно, тя се разтваряше по малко, за да покаже изящните й крачета, обути в кадифени пантофки.

Всеки се възхищаваше от начина, по който танцуваше и от съвършените й и плавни движения. Алфонсо не я остави сама нито за миг и се засмя лукаво, когато заиграха една позната им от миналото весела мелодия, която засвириха музикантите от балкона.

— Не помниш ли първия път, когато танцувахме заедно и колко несръчен бях аз? — промърмори той.

— Ти си истински мъж и воин, а не дворцово конте. И такъв те обичам ужасно много, мили ми господарю! — прошепна тя в отговор, докато се плъзгаха в ритъма на танца по мраморния под, с преплетени над главите им пръсти, както изискаше фигурата на танца.

Музиката спря. Алфонсо избърса потта от челото си. Огледа с доволен поглед блестящото сборище в пировата зала — това бе най-разкошният пир, някога даван в големия замък на рода д’Есте.

— Тук обстановката и настроението са прекрасни, но аз бих предпочел уединението в обятията на моята съпруга — рече той. — Големите тълпи и церемонии ме уморяват и дразнят.

— Рано е още — отвърна тя. Но коленете й омекнаха и приятна слабост я завладя, когато го погледна и прочете мислите в очите му. Въздъхна и пребледня, като пред припадък.

Четирима готвачи влязоха в залата като се препъваха под тежестта на носеното от тях огромно сребърно блюдо, върху което бе поставена голяма торта във формата на невяста. Бе направена от захарни материали, които искряха като диаманти, почти в истински ръст и ужасно приличаше на Лукреция. Алфонсо се заля в смях като зърна сладкиша.

— Ти наистина си създадена, за да бъдеш изядена, мила ми повелителко! — заяви той.

— Аз наистина няма да протестирам, ако бъда изядена лично от теб, защото така ще стана част от Алфонсо д’Есте — бързо откликна тя и го погледна изпод неотразимите си мигли.

Алфонсо затвори очи, отвори ги наново и я хвана за ръката. После я стисна така, че тя премаля от болка.

— Истина ти казвам, Лукреция д’Есте, ти си най-предизвикателното същество и аз повече няма нито да танцувам, нито да гуляя, нито да слушам празни приказки — рече той със заповеднически глас.

— И какво ще направиш? — ахна тя ужким уплашено.

— Ето това — отвърна той, — защото като твой съпруг имам правото и привилегията да правя с теб каквото си пожелая, особено на брачната нощ, не е ли така?

И като рече тези думи я грабна в големите си мощни ръце. Тя понечи да се засмее, но смехът й заглъхна още в зародиш. Той я понесе през огромната тълпа, а пръстите й се сключиха зад силния врат. Дамите и кавалерите му правеха път със знаещи усмивки. Едрият мъж излезе от пищната зала, прекоси дългите хладни коридори и влезе в топлата и ухаеща на цветя брачна спалня, която ги очакваше.