Денис Робинс
Лукреция (13)

Глава тринадесета

През юли следващата година Родриго Борджия постигна най-съкровеното, сбъднаха се мечтите му. Най-сетне папа Инокентий VIII почина. Рим почерня от траурни знамена. Дни наред църковните предводители заседаваха. Във въздуха се носеше напрегнато очакване. Освен Родриго за папския престол имаше трима други кандидати. Обаче на заключителния съвет бе избран именно кардиналът на Борджиите.

Година след като майката на децата му бе омъжена за подходящ човек и се бе оттеглила от светския живот Родриго Борджия стана папа Александър VI.

Лукреция и тримата й братя чуха новината и незабавно пристигнаха във Ватикана, за да се поклонят и целунат папския пръстен на Негово Светейшество.

Чезаре Борджия ликуваше. Той знаеше — бяха го решили предварително — че ще получи епископския сан на Валенция. Нямаше голямо желание да става епископ, по-скоро отсега кроеше планове как да се откаже от титлата след време, за да осъществи другите си планове за Франция. Но засега бе най-разумно да приеме сана и парите, които той носеше. Щеше да се нуждае от тях, още повече че прекрасната Маделеана продължаваше да задоволява капризите си относно прескъпи накити за негова сметка.

Предишната нощ й бе обещал, че ще й подари специален воал, обсипан с рубини, подредени по неин модел. Очарователните й гърди щяха да прозират под него като два гълъба, които той намираше за повече от очарователни. Той бе еднакво артистичен и в престъпленията си, и в любовта. Малко преди да пристигне при любовницата си бе наблюдавал с пълно безразличие обезобразяването на човек, който се бе опитал да го убие. Човек, чиято дъщеря Чезаре бе прелъстил и след това захвърлил. Сега бе превърнал в плашилище нещастния баща. Бе заповядал да му отрежат носа, ушите и ръцете. Вече нямаше да се опитва да го напада.

Сега Чезаре със сестра си и двамата си братя бяха при баща си — в една от най-големите зали за аудиенция. С наслада вкусваха плодовете на новата си власт и почит.

Новият папа Александър VI седеше на гравирания и позлатен престол, поставен на подиум и заобиколен от свитата му. Бе облечен във великолепни одежди, а голямата зала, с рисувания и украсен със златни аплици таван, бе изпълнена с изящно облечени благородници. Извън стените на Ватикана целият стар град ехтеше от виковете на хиляди гърла: „Вива!“

Красивата външност и веселият, жизнерадостен нрав бяха направили Родриго извънредно популярна личност, макар и Чезаре да не се радваше на такова признание.

Лукреция се наведе да целуне бащиния крак, поставен на специална черна кадифена възглавничка, но Борджия я възпря и изправи с лекота и нежно.

— Господарю — заекна тя.

— За теб винаги си оставам твоя баща — прекъсна я той. — Е, сега да видим какво мога да направя за дъщеря си. Когато се върна от официалната церемония и ръкополагането ще ти дам каквото си поискаш — е, разбира се, в рамките на възможното, прекрасна ми Лукреция.

Тя веднага промърмори отговора си в ухото му:

— Искам Алфонсо д’Есте. Ти знаеш.

Той вдигна очи над русата глава и огледа препълнената зала. Командуващият специалната охрана от гвардейци бе наредил хората си в полукръг с лице към папата. Лентите на ръкавите им все още носеха герба на Инокентий VIII. Утре, помисли си мечтателно Родриго, той ще бъде заменен с бика, двойната коронка и кръстосаните ключове на Борджиите. Щяха завинаги да го запомнят като Александър VI.

— Татко, аз ти искам Алфонсо д’Есте — повтори Лукреция със задавен глас.

Той понечи да проговори, но тя нежно постави обсипаната с бижута ръчица на устата му:

— Не смей пак да ми казваш „Чакай“!

— Няма друга възможност, дете мое. Я погледни ей там…

Тя погледна в посоката, където гледаше и той, и зърна висок мъж с орлов нос, облечен в кардиналски одежди. Той говореше нещо с Чезаре и очевидно разговорът им бе приятелски.

— На него дължа новия си сан — рече й Александър много тихо. — Благодарение на него изборът спечелих аз. Той е от рода Сфорца и роднините му…

— По-точно неговият роднина Джовани ще бъде моят съпруг — горчиво продължи думите му Лукреция.

— Точно така. Обаче Джовани няма нищо общо с онзи испански отшелник. Научавам, че бил млад веселяк, пък ще станеш и господарка на Пезаро — едно от най-прекрасните места в Италия… и няма да бъдеш много далеч от мен, мило ми славейче.

Лукреция сви рамене. Колко бе уморително да ги моли за Алфонсо. Напразно. Може би е по-добре да огледа онзи, който щеше скоро да я нарече съпруга. Пък и трябваше да приеме съдбата си. До известна степен можеше да влияе на решенията на баща си, който я боготвореше, но не и когато ставаше дума за държавническите му дела.

Около нея вече имаше достатъчно забавни неща, които напълно отвлякоха вниманието й от неприятните мисли.

Брат й Чезаре незабавно се отправи за Валенция. Лукреция се намери господарка на новия си дом — изящно местенце, познато под името дворец на Св. Мария в Портику, подарено й от баща й. Бе близо до Св. Петър и от прозорците си Лукреция можеше да се наслаждава на великолепната църква и на високите прочути стъпала, които водеха към площада; големият кръг с колонадите.

Имаше нова придворна камериерка — възрастна дама, която се грижеше Лукреция да се чувства добре и да има всичко, но нямаше никакво влияние върху нея. Лукреция си запази Бианка — като довереница и приятелка. Този месец Рим се оказа много приятно място за развлечение, особено през деня, когато Родриго Борджия, който от този момент се превърна в папа Александър VI, се появи в новия си официален сан.

Същата вечер, облечени в тъмни рокли и наметки, със закрити от воали лица Лукреция и Бианка, уморени от протокола и надутите физиономии около себе си, се измъкнаха от двореца и се присъединиха към тълпата, която се веселеше с всичка сила на площада. Това бе голям празник за римляни! Бианка си намери ухажор. Лукреция се зарадва извънредно много, че момичето можеше да изостави превзетите официални маниери и да се забавлява в обятията на любовник. Остави ги прегърнати на брега на Тибър, чиито води бяха осветени от лунната светлина.

— Но вие не можете да продължите сама, господарке моя — ахна Бианка, — ако разберат ще ме убият задето съм ви изоставила.

— Аз съм тази, която те изоставя, не ти — немирно възкликна Лукреция. — Ще се срещнем, когато часовникът удари полунощ. Дотогава с маска на очите ще се разхождам на воля. Това ме забавлява. За малко Лукреция Борджия ще се превърне в селско момиче.

Обаче в Лукреция нямаше нищо селско. Тя не можеше да скрие благородната си осанка дори и в тъмата, макар и да носеше наметка върху роклята и да нямаше никакви украшения. Златистата й коса проблясваше и през воала.

Маската закриваше лицето, но не и чувствените устни или прекрасната кожа.

Тя се присъедини към тълпата, потъна в потока от веселящи се хора, който я понесе нанякъде заедно с хилядите други, които обикаляха великолепния водоскок пред колонадата. Празненството в чест на новия папа бе в разгара си. Шумът бе оглушителен. Буйна музика и още по-буйно веселие и танци, танци до изнемога, смях и поздравителни викове от благородниците, които се тълпяха по балконите над площада, конфети и цветни ленти във въздуха.

Лукреция се наслаждаваше на прекрасната гледка на танцуващите, на въртящите се вихрено двойки в танц, който завършваше с буйни целувки и изчезващи в сенките и мрака фигури. И нейната млада и неукротима кръв забушува. Алфонсо! Ех, ако можеше сега да го намери и да го повика при себе си! Той щеше да дойде в Рим след време, разбира се, че щеше да дойде — трябваше да дойде — за да изрази почитанията на семейството си пред новия папа, да се поклони и му целуне ръка. Обаче тя междувременно щеше да се омъжи за Сфорца. Той пък бе конте и келеш, глупаво превзето магаре — тя не искаше дори да го види, никога нямаше да го пожелае като мъж!

Внезапно една ръка я сграбчи и смъкна маската й. Тя изпищя и започна да се бори. Но мъжът притисна ръцете й към тялото и с груб глас рече през смях:

— Я, каква красавица си намерих. Хайде да я водим при господаря — тя ще му хареса, точно по негов вкус е…

— Чакайте… — изкрещя Лукреция.

Обаче нечия ръка овърза копринен ешарф върху устата й. Никой наоколо не обърна внимание, едва ли пък и някой се интересуваше какво става във веселбата; група мъже я отведоха, един здравеняк я метна на гръб и потъна в мрака на една намираща се наблизо притихнала уличка, която изглежда не водеше към богаташки дом.