Денис Робинс
Лукреция (35)

Глава тридесет и пета

Гвардейци от свитата на Лукреция пренесоха ранения херцог в крепостта. Внесоха го в озарената от огъня зала, където дамите се бяха занимавали с ръкоделие. Смут и хаос замениха царящата до този миг спокойна и ведра атмосфера.

Положиха Бизели на лукрециното легло. Самата тя внимателно свали мантията и кадифената му шапка с перата. Лицето му бе мъртвешки бледо, а очите му — затворени. Кървеше раната в гръдния кош. Един от придружителите почтително се обърна към херцогинята и разказа как се бяха развили събитията и как бе нанесена тази ужасна рана на господаря му. Лукреция се опитваше да стопли ледените ръце на съпруга си като ги разтриваше нежно, а две от прислужниците го доразсъблякоха и сложиха на раната превръзка с оцет.

Лицето на Лукреция бе бледо и напрегнато. Тя промърмори на Катарина:

— Ще видиш — това е пак дело на Чезаре!

Изпратиха слугите да разпалят още огньове във всички камини, а и в съседните помещения. Отново валеше силно и мътна водна пелена обвиваше замъка, скриваше от очите на обитателите му околната природа и яростно жулеше стените и покривите. Температурата непрекъснато падаше и поради влагата студът ставаше все по-нетърпим.

В кухните прислугата се разтича, готвачите започнаха да пекат цял елен; приготвяше се голямо угощение в чест на завръщането на херцога. Неговите придружители изсушиха конете си, от които се вдигаше пара, напоиха ги и се упътиха към кухните да изсушат дрехите си на буйните огньове, където пък голи момчета с блестящи от пот тела въртяха печеното месо на дебелите шишове.

По ъглите се шепнеше, че за щастие раната на херцога не е дълбока. Бяха спешно повикали опитен аптекар от Сполето да се погрижи за него.

Само един час по-късно Лукреция и младият й съпруг вече разговаряха тихичко, останали сами в богато обзаведената и подредена спалня, където жегата бе станала непоносима. Херцогът бе дошъл на себе си. Сега привързан с меко ленено платно, раната му бе изчистена и обработена със специални лековити мехлеми, той се бе отпуснал на пухкавите възглавници. Бе бледен и слаб от загубата на кръв. Но се усмихваше на Лукреция, а тя се топеше от любов и умиление.

— Не се плаши… Господ ме пощади, за да мога да те прегърна и поздравя любов моя — шепнеше той и притискаше ръцете й към устните си. Тя се отпусна до него и го прегърна пламенно.

— О, Зели, любими, скъпи… съдбата те върна при мен. Защо избяга и ме изостави? — прошепна и гласът й се задави. Толкова бе благодарна и щастлива да го види отново до себе си — това прекрасно, усмихнато и мило момче, нейния Зели. Бе готова да забрави и прости всичко — и това, че така малодушно и страхливо я бе изоставил. А той, затоплен и успокоен, отпиващ от уханното и възбуждащо вино, което тя му бе поднесла със собствените си прелестни ръчици, охотно отвръщаше на сластните й целувки и съвсем нямаше вид на човек, готов да предаде Богу дух.

— В Рим животът ми бе в опасност — припомни й той очевидното. — Затова заминах. Както виждаш, явно и тук искат да ме убият — дори и в Непи не мога да разчитам на сигурност, въпреки обещанията на августейшия ти баща.

Лукреция прехапа устни. Очите й замятаха гневни искри.

— Чезаре е дал заповедта да те убият, но аз ще си отмъстя този път — ядно отвърна тя.

Жегата, виното и физическата слабост след преживяното приспиваха херцога и за минутка той задряма на рамото на съпругата си. Облечена само в тънка копринена роба, тя мълчаливо и внимателно галеше дългите руси къдри и когато той отново отвори очи Лукреция се наведе и прошепна:

— Ти сигурно си разбрал, че ще ти родя дете?

— Да, разбрах и това ме върна при теб, където ще остана, въпреки че се страхувам за живота си.

Това я трогна още повече. Тя избухна в сълзи и притисна главата му към гърдите си.

— Нашето дете подскочи в мен, когато чу отчаяния вик на баща си за помощ — хлипаше тя. — Бог да ни е на помощ и нека всички светии ни закрилят, та дано то да се роди на мира тук; по-добре тук, отколкото във Ватикана, където насилието и предателството вървят ръка за ръка. Незабавно ще изпратя на баща си съобщение и ще му разкажа всичко за днешното безчестие. Няма кой друг, освен Чезаре да желае твоята смърт, мили ми съпруже. Защото ти си човек без врагове.

— Уви, но всички, които волю или неволю застават на пътя на Чезаре Борджия са не само негови врагове, а и жертви — пророни херцогът и гласът му придоби гробовен тон. За миг той дори потрепери и понечи да се отдръпне от нея. Може би се дължеше на игра на огъня и на сенките, но му се стори, че разпръснатата на възглавницата до него златиста коса на Лукреция се оцвети в злокобно алено — ужасния цвят на пролята кръв.

Бизели разбираше достатъчно добре, че е бил и винаги ще бъде просто марионетка в ръцете на Чезаре, командвана и манипулирана така, както би желал последният, а това означаваше, че заплахата за живота му оставаше надвиснала над него, въпреки папските обещания и гаранции. Всъщност бракът на Лукреция с него — неаполитанския принц — не бе донесъл кой знае какви облаги на Чезаре. Нямаше място за съмнение, че Чезаре не бе доволен от нещата така, както те бяха сега и вероятно имаше нови планове за сестра си. Е, все пак имаше надежда — обявяването на новината, че тя очаква дете — неговото дете — безсъмнено щеше да привлече вниманието на света и да задържи ръката на Чезаре — поне за известно време. Бедният млад херцог въздъхна от все сърце и с нови надежди и кураж се зарече, че нищо вече няма да го отдели от съпругата му.

Успя да възстанови силите си същия ден достатъчно, за да може да присъства на пира в негова чест. Имаше добър апетит и присъстващите успяха да забележат, че се чувства превъзходно до съпругата си. Всъщност празненството не бе истински пир; то бе уредено в пищната спалня на Лукреция и Бизели, за да може последният да наблюдава танцуващите от постелята си.

Мина полунощ и двамата отново се намериха сами — в просторното легло в мрака, разкъсван едва-едва от мигащата светлина на една, единствена свещ. В долните помещения на крепостта войниците и прислужниците все още продължаваха да се веселят, танцуват и кикотят високо; музиката долиташе до ушите на младата двойка. Тази нощ Лукреция не се сети дори и за Алфонсо д’Есте. Тя щеше да става майка, а това прекрасно момче до нея бе законният й съпруг и любовник. И сега, отново в прегръдките му, тя бе по-всеотдайна, по-нежна и любяща от всякога. Бизели сякаш не я познаваше такава и старата им страст се разпали и загоря в небивала любовна наслада, а апогеят й бе еднакво прекрасен и за двамата. С пламнало от сладострастие лице, заровил устни в прекрасната коса на Лукреция, той шепнеше на прекъсване:

— Ооо, мадона миа, мила моя, ненагледна магьосница на моето сърце — няма мъж на този свят, който да не забрави болки и рани докато пие вълшебния еликсир на любовта от очарователните ти устни!

Тя се разсмя на любовните му излияния, щастлива и доволна. Внезапно отдолу от замъка долетя остър вик на страдание, стенания и плач на жена и Лукреция помръдна обезпокоено в обятията на Зели.

— Какво бе това? — прошепна тя.

— О, нищо, нищо, сърце мое — отвърна й той също шепнешком. — Вероятно някоя девойка, харесана от моите хора. Няма да се намесвам. Те пътуваха дълго в отвратително време, сега им се полага и малко удоволствие, това е напълно естествено. Хайде да ги оставим на мира.

Лукреция запуши ушите си с длани, за да не слуша виковете, които проехтяха още няколко пъти и после затихнаха. Колко ли пъти в живота си бе слушала подобни викове? Бе расла във време, прочуто с жестокостта — изнасилванията и убийствата бяха едва ли не нещо обикновено. Но тази вечер, по някакъв неведом и за самата нея начин, страданията на някоя непозната, вероятно крехка и девствена девойка, подхвърлена на милостта на група вълци в човешки кожи, я развълнуваха и обезпокоиха. И докато херцогът потъна в сладък сън — изглежда далеч по-добре пригоден от нея да намира успокоение и да обръща гръб на неприятностите — тя лежеше до него и сън не я ловеше; размишляваше напрегнато как би могла най-сигурно да победи брат си по свойствения за самия него вероломен начин.

Тя не знаеше обаче, че посланието, което бе изпратила до Светия престол, не бе постигнало особени резултати. Александър VI си бе същият слабохарактерен човек, още повече забъркан в мрежите на интригите и безчестието, непрекъснато плетени от могъщия му син. Във всеки случай той бе горчиво упрекнал Чезаре за опита да убие Бизели. Бе го предупредил, че сега никой няма вече да затвори очи пред хладнокръвно убийство, след като стане известно, че херцогинята очаква дете. Чезаре бе свил рамене и привидно капитулирал. Бе казал на баща си, че ще остави зет си на мира — поне засега… Но в никакъв случай той и Лукреция не бива да остават скрити от обществото далеч в Непи, бе настоял Чезаре. Те двамата трябва да се върнат в Рим, за да ги видят хората, а тя да роди детето си в покоите на Ватикана.

Когато накрая Лукреция научи за това искане, тя рязко отказа да се подчини и се закле, че лично ще убие брат си, ако той отново се опита да стори нещо лошо на невиновния за нищо млад херцог. В края на краищата папата се видя принуден да отиде в Непи, облечен в целия блясък на августейшия си сан, с голяма и пищна свита, за да доведе лично в Рим дъщерята и зет си. Закле им се, че пътувайки с него, те ще имат пълна гаранция за сигурност. Освен това побърза да увери дъщеря си, че отсега нататък той лично ще се грижи за безопасността на Бизели.

Лукреция бе принудена от обстоятелствата да повярва на баща си. Освен това току-що бе започнала да открива малките удоволствия, които й предлагаше състоянието й — радваше се на домашния уют, вече не се налагаше да присъства на всички тържества и оргии, които бяха обичайна нощна практика във Ватикана. Сега се чувстваше напълно щастлива, ако Бизели бе до нея. Прекарваше дългите часове на деня, като приемаше и разговаряше с именити художници, артисти, литератори. Така премина остатъкът от лятото и началото на есента.

Буйният й темперамент и пламенното й младо тяло бяха временно приспани от мнимото чувство за сигурност и спокойствие около нея, пък и от нормалните удоволствия на тихия семеен живот. От време на време й хрумваха цинични мисли и тя се питаше какво ли би казал Алфонсо д’Есте, ако я видеше сега: в ролята на съвършената съпруга и бъдеща майка. Тя — Лукреция Борджия — която той бе нарекъл блудница и така жестоко бе обидил. Но от Ферара не идваха никакви новини. Изглежда вече никога съдбата нямаше да я срещне с Алфонсо.

Детето се роди към края на есента. Чезаре бе в чужбина. Бе събрал армия под собственото си прочуто с мрачната си слава знаме в Имола и се готвеше да напада Форли тъкмо когато получи вест, че Лукреция е родила син, че детето е здраво и е добре. Новината не му се понрави и видимо разгневен той скъса папското послание и го захвърли на земята. Бе си наумил да плени Катерина Сфорца, да я окове във вериги и да я влачи след коня си подобна на римската традиция от преди векове. Пречеше му тази горда жена, която бе и независим, и силен владетел на големи земи. Не би било лошо да я хвърли в затвора до края на живота й и да тури ръка на огромните й владения и имоти. Всъщност той вече притежаваше толкова много земя — огромна по размери територия — че би могъл с право да назове сам себе си Цезар и завоевател.

Лукреция междувременно странеше от политиката, посвещаваше се изцяло на сина си и откриваше непознати удоволствия в майчинството си. Изпитваше почти патетично щастие и бе неимоверно горда с живото и прекрасно златокосо момченце, което й бе дарил Бизели. И Александър изпитваше гордост и щастие — любуваше се на прекрасната млада майка и внучето и не пропускаше случай да се похвали с тях. Направена бе голяма кръщавка в Сикстинската капела и момчето бе наречено Родриго — на дядо си.

На тази церемония, естествено, присъстваха всички кардинали и пратеници на всички значими европейски държави. Детето бе кръстено със светена вода в голям купел от чисто злато. До него стояха Лукреция, облечена в прекрасна рокля от бял брокат със златни украшения и царствена диадема, и херцогът на Бизели, който гордо и умилно поглеждаше съпругата и детето си. Зели изглежда бе напълно забравил посегателството върху живота му онази мрачна, дъждовна утрин край замъка на Непи.

Във величествената катедрала обстановката бе извънредно тържествена. Светлини заливаха и най-отдалеченото й кътче, органът се извисяваше над всичко с мелодичните си акорди, а великолепно облечената публика пееше благодарствен химн — възхвала „Te Deum“. Самият римски губернатор държеше в ръце върху бяла атлазена възглавница малкия Родриго, който издаваше гукащите си бебешки звуци.

Присъстваха Джулия, наречена Прекрасната, дона Санча, чието прелестно лице бе отслабнало и придобило свадлив вид, дон Гофредо, който бе застанал до нея. Санча бе свела поглед, но все пак до широката публика не бе достигнал слухът, че тя доста дълго е била играчка за любовни удоволствия в ръцете на могъщия Чезаре. Е, всички запознати с вътрешните дела на Ватикана се хилеха зад гърба й, защото той й се бе наситил и върнал на брат си. Бедната Санча — цялото тяло я болеше от ударите, които Гофредо всеки ден, сутрин и вечер, сипеше върху прелестните й форми. Но тя не смееше да се оплаква, пък и едва ли някой би й съчувствал. Гофредо — който преди бе олицетворение на кротостта и добродушието — сега се бе превърнал в същински демон на отмъщението, в истински садист, въпиещ за мъст. Той намираше непрекъснато удовлетворение в побоищата, които й нанасяше и непрестанните хули, които сипеше върху нея; постоянно й повтаряше, че това е заслуженото наказание за неверността й… пък и предупреждение да не се осмели да повтори този си грях.

Сега Джулия и Санча си шушукаха:

— Лукреция се прави на светица — нищо чудно да седне да позира на маестро Леонардо да я изрисува като Света Богородица с младенеца — злобно подхвърли Санча.

Джулия сви красивите си заоблени рамене и се прозя:

— Почакай да се върне Чезаре — той изобщо не може да търпи тези зализани пасторални картинки. Не Леонардо, а той ще вземе да изрисува и Лукреция, и братчето ти Зели — почакай и ще видиш… Няма за какво да й завиждаш.

И в същия миг Лукреция пое бебето от ръцете на усмихнатия губернатор, за да го притисне към наедрялата от мляко гръд. Очите й, замрежени от щастие и майчинска обич обаче се плъзнаха по лицата на околните и се спряха на позната фигура, която си пробиваше път през тълпата към нея. Усмивката й замръзна. Кожата й настръхна, инстинктивно се притисна към мъжа си и хвана едната му ръка.

Защото облеченият в черно мъж с горчивото, навъсено лице, който току-що бе влязъл в капелата, бе брат й.

Чезаре Борджия се бе завърнал…