Денис Робинс
Лукреция (3)

Глава трета

Младата Лукреция се огледа за последен път в огледалото, преди да излезе от спалнята си и се насочи към голямата банкетна зала, където я очакваха баща й, бъдещият й съпруг и цветът на римското общество.

Стоеше между красиво изписаните стени, а бляскавите восъчни свещи в позлатените аплици хвърляха върху нея светлик, който я превръщаше в приказна и искрящо великолепна фигура. Роклята й бе от бял атлаз с достатъчно ниско деколте, за да показва по-голямата част от прелестната й млада гръд. Златистата коса, украсена с вплетени в нея подбрани перли, висеше в две дълги до коленете й плитки, а на малката главица бе кацнала отрупана със скъпоценни камъни мрежеста шапчица, която хвърляше пищни отблясъци при всяко нейно движение. На финото й кръстче прилепваше колан, също отрупан с прекрасни скъпоценни камъни. Впитите в изящните ръчици ръкави бяха от напръскан със злато кремав брокат, а подгъвката на роклята бе обшита със златни влакна.

Лукреция бе пребледняла. Сега, когато бе настъпил моментът да застане пред дон Керубино, не й се искаше да вземе участие в нещо, чието истинско име бе фарс, особено след краткия разговор с брата Чезаре, който всъщност й разкри доста неща. Сърдита бе и на баща си, че бе настоявал за годежа, яд я бе и на майка й затова, че бе бременна и скоро щеше да ражда, та не бе в състояние да измоли от Родриго Борджия да не прави това сродяване.

Внезапно изпита чувството, че всичките тези скъпоценности й тежат ужасно много, теглят я надолу към пода, а потискащата жега я души за гърлото. Всички прозорци бяха широко отворени и отвън сякаш надничаха отрупаното с прекрасни звезди небе и красивата лятна вечер, но влагата в Рим бе ужасна и младото лукрецино тяло се задушаваше и потеше в задължителната си атлазена обвивка оцветена в слонова кост.

Кикотещите се и дърдорещи наоколо прислужници внезапно я раздразниха силно, а в ъгъла на стаята забеляза и Марио. Той трябваше да носи шлейфа й по време на церемонията преди започването на пира. Лукреция знаеше, че всичко това щеше да бъде особено мъчително за него и че той би пожелал небето да се разтвори и гръм да порази дон Керубино, но не и господарката му да влезе в параклиса с този испанец.

Изпитваните до този момент от нея удоволствие и възбуда по повод повратното събитие, което щеше да сложи окончателен край на живота й като безгрижна девойка, изведнъж се изпариха. Тя се почувства тъжна и самотна, дори беззащитна — усещане, рядко за една Борджия. Внезапно си каза, че обича Марио, който единствен я люби не поради това, че тя е Лукреция Борджия, а защото е неговият идол и той я боготвори повече от всичките светци.

Тя извърна очи към него; той я изгледа жадно, боже, каква страст тлееше във влажните му кафяви очи. Лукреция усети тръпка на предчувстван екстаз, когато очите й се плъзнаха по гъвкавото му грациозно тяло, облечено в кадифения жакет и коприненото трико за тържествения случай. Марио бе пъхнал под мишка церемониалната шапка с перо на бели и златни ивици — цветовете на рода деи Катанеи. Колко бе отслабнал напоследък, горкият, положително чезнеше от любов по нея, тя бе сигурна в това. Прислужниците й шушукаха, че не е ял нищо цели три дни. А може би щеше да умре от любов към нея, о, колко ли би било вълнуващо това! Но от нейна гледна точка по-практично би било той да умре, след като опита нектара на устните й.

Красивите й сини очи се замъглиха, в тях припламваха страст и неопределени блянове. Ваноца, майка й, се бе оттеглила и заключила в покоите си в своето крило на вилата, при нея сигурно бе Мария, старата доносница, която обичаше да съчинява разни измислици. Всеки момент се очакваше майка й да роди. Лукреция се замисли какво би могло да се извърши с някаква степен на сигурност и какво не в големия им и безпътен дом, където всъщност никой не можеше да се чувства напълно сигурен за себе си.

След вечернята, в която тя щеше да участва заедно с дон Керубино, се очакваше пир. А той щеше да бъде дълъг и изморителен, сигурно щеше да продължи до малките часове. Испанецът безсъмнено щеше да се надява на известна свобода във флирта с бъдещата си съпруга, макар и меденият месец да бе определен за доста по-късна дата, след церемонията на официалното бракосъчетание. Но пък ако дон Керубино наистина бе онзи склонен към молитви и духовна размисъл човек, както го описваше Чезаре, вероятно той не би се впуснал в продължително ухажване и тя би могла да се изплъзне от залата преди разсъмване. По това време вече всички щяха да са достатъчно пияни и сънливи.

Лукреция впи острите си бели зъбки в кораловите устни. Плесна с ръце и отпрати свитата си, остана само Марио. Сега само двамата бяха в ухаещия на скъпи парфюми будоар, където потомката на рода бе току-що облечена и натъкмена за големия случай.

Той се приближи и падна на едно коляно пред нея. Отпусна къдравата си глава отчаяно и така замръзна пред нозете на господарката си. Лукреция изпита жал, стана й мъчно за него, пък и за самата нея. Внезапно постави ръка върху бляскавите къдрици, погали ги, зарови пръсти в тях.

— О, Марио — промълви тя, — едва ли ще се забавлявам там тази вечер. А ти?

Той повдигна глава и я погледна с измъчени очи. Това изражение неизменно я възбуждаше, защото Лукреция знаеше със сигурност, че самата тя е причината за страданието в тях. Пък и мъките му създаваха у нея усещане за собствената й сила.

— Забавление ли? — повтори той. — О, скъпа ми господарке, позволете ми да умра. Да умра, преди да видя как поставяте красивата си ръчица в неговата.

Сърцето на Лукреция потръпна и заби по-бързо.

— Не ставай глупав, Марио. Не би ли било по-добре да те оставя да поживееш малко, за да откриеш рая на земята, вместо да търсиш на небето онзи рай, за който знаем толкова малко.

Дъхът му секна, пажът сграбчи с двете си ръце пръстите, които галеха главата му и ги покри със страстни целувки.

— О, белисима, мадона миа, за вас е удоволствие да ме измъчвате. Знаете, че ако аз открия този рай на земята, господарят Чезаре ще ме убие.

Внезапно Лукреция го срита лекичко с покритата си със скъпоценни камъни пантофка.

— Така ли! Та ти си страхливец! Не бих могла да обичам страхливец!

Момчето рязко се изправи на крака, на лицето му избликнаха сълзи на гордост и огорчение едновременно и зад тях очите му сякаш станаха огромни:

— Не съм… кажете ми само волята си и аз ще я изпълня.

— До смърт?

— До смърт! — думите му прозвучаха като ехо на нейните и в тях се долавяше и крайното му отчаяние, защото той съзнаваше, че това е последната му възможност.

Тя се наклони към него и зашепна в ухото му, бързо очертавайки плановете си за разсъмване. Внезапно Лукреция замлъкна: някой блъсна отвън вратите и ги разтвори силом и с необичайно отсъствие на възприетия протокол — без предизвестие и учтивост. Лукреция отскочи настрана от пажа си; в същия миг и двамата се обърнаха и видяха фигурата на Леонара да залита към тях. Лукреция с удивление забеляза изражението на прислужницата си — животински ужас кривеше и сякаш парализираше лицето й.

— За бога, Леонара… какво има? — запита тя.

Младата масажистка се извъртя и се хвърли на пода, като се гърчеше, стенеше и ридаеше, от устата й излизаха нечленоразделни звуци също като на ранено животно.

— О, господарке моя, скъпа ми господарке… спасете ме, спасете ме, моля ви, моля ви — тези думи изплака с мъка ридаещото момиче.

— От какво да те спася? — сопна се Лукреция — беше се раздразнила, защото бе прекъснат сюблимният момент в разговора с Марио. В същия миг в стаята се плъзна тъмна сянка и пред тях сякаш се материализира мрачната, облечена в черно фигура на прислужника на Чезаре Марко. Лукреция не харесваше Марко, всъщност той й бе противен, но знаеше, че с него не може да се държи грубо, тъй като той бе любимецът на брат й.

Въпреки всичко запита остро и нетърпеливо:

— Какво искаш, Марко?

Марко изгледа господарката Лукреция. Погледна и пажът Марио, който бе пребледнял като мъртвец. Лукавият му мозък достатъчно бързо долови какво наистина се бе случило тук преди малко между двамата и защо те бяха в стаята сами докато всички останали очакваха наследницата на рода да се представи на дон Керубино.

Обраслото с черна брада лице се изкриви в студена усмивка, устните се разтвориха. Той се наведе над проснатото на пода тяло на младото сираче и го взе в ръцете си. Леонара изпищя сърцераздирателно, но чернобрадият постави ръка върху устата й.

— Приемете извиненията ми, господарке, но това е просто недоразумение. Моят господар Чезаре има мъчително главоболие и повика Леонара да го облекчи. Тя е малко разстроена сега — вероятно защото бе забравила, че трябваше да отиде при него още преди няколко часа. Наложи се аз да тръгна да я търся. Сега нали имам вашето разрешение да… хм… я отнеса да изпълни задължението си?