Денис Робинс
Лукреция (32)

Глава тридесет и втора

Алфонсо Бизели бе по-млад от Лукреция. В Рим бе дошъл без особена охота. Бе очарователен и приветлив и далеч не приличаше на затворения и мрачен дон Керубино, още по-малко на слабия, комплексиран Сфорца. Не притежаваше качествата на изявен воин или учен. Всъщност много повече от науката го интересуваха жените, виното и удоволствията. Освен това ужасно обичаше спорта и веселбата.

Досега животът му не бе белязан от политически интриги, а семейното му име не бе опетнено от насилие или трагедии. Винаги бе живял в мир и щастие. Затова направо се бе ужасил, когато вуйчо му го бе уведомил за сгодяването с папската дъщеря.

— Но тя е някаква дърта вещица, която се е омъжвала няколко пъти — се бе натъжил той. Бизели се примири с бъдещето си след известно време, когато му разказаха, че тя е почти на същата възраст като него, а освен това е извънредно красива и желана от мъжете.

Въпреки всичко бе дошъл в Рим с понижено самочувствие, и недоволство, защото бе оставил в Неапол една кестенява красавица. Тя бе млада херцогиня, за която се бе готвил да се ожени по-рано и с която бяха прекарали великолепна нощ на любов, страст и мъка точно преди заминаването. Той се страхуваше от самото име на Борджиите. Бе чул и мълвата, колкото и тя да бе потулена, за Чезаре и мъртвия му брат. Разказвали му бяха и за аморалното поведение на Александър VI. Затова изобщо не би трябвало да се учудваме, че той застана пред олтара до Лукреция с доста голямо притеснение, да не кажем страх.

Но посрещането му в Рим бе повече от прекрасно. Градът бе обсипан с цветя. Хората навсякъде го бяха приветствали, а докато яздеше по улиците към Ватикана го бяха оглушили с аплодисменти и одобрителни викове.

Сега застанал до Лукреция Борджия пред големия олтар и цялото великолепие на Сикстинската капела, претъпкана с богато облечени благородници с техните дами, кардинали, епископи и всякакви свещенослужители в церемониални роби, в присъствието на самия папа, седнал на позлатения трон, младият Алфонсо Бизели, почувства, че пулсът му се ускорява неимоверно. Всъщност това, което се случваше сега тук, бе огромна чест и постижение за него, разсъждаваше той. Не всеки човек може да стане зет на главата на католическата църква. А освен това бе посветен в херцогско звание от августейшия си вуйчо, който бе добавил като сватбен подарък и два града.

Но почувства удоволствие за пръв път, когато видя бъдещата си съпруга. Лукреция не бе в настроение и не откликна на възторжения му поглед. Обзела я бе неугасима мъка. Но тази мъка, излъчваща се от цялото й същество, й стоеше великолепно, направо й отиваше. Бизели я гледаше удивен, никога през целия си живот не бе виждал по-прекрасно същество от женски пол. А тя наистина бе прекрасна с моминската си рокля от дебела бяла дамаска, украсена с цветя от златна сърма, с бляскавата златиста коса под тънкото було, обсипано с перли, с високата диадема, по която просветваха множество перли и рубини. Мантията й бе от златист плат, бродиран с червени рози, и разперен настрани също както паунът разперва разкошната си опашка. И най-отдолу се виждаха изящните й крачета, обути в също изящни бродирани пантофки. Но не великолепието на дрехите й порази херцога на Бизели толкова, колкото лицето й. Боже, тези неземни очи и клепки! А щом зърна пълните й чувствени устни, сърцето му подскочи и заигра в гърдите му. Начаса избледняха спомените за хубавицата херцогиня в Неапол. Като пое ръката й той се усмихна и тази усмивка бе израз на щастието му.

Тя бе заразителна и подкупваща, излъчваше чар, който разпръсна тъгата на Лукреция и сърцето й се отпусна. И тя забрави бедите и лошите мисли, пък и ужасно много й липсваше Бианка, още не бе напълно навикнала с новата си придворна дама — младата графиня Катарина Имолска, която бе заместила Бианка.

Започна службата. Свещениците запяха сватбената литургия. Папата въздъхна с облекчение, когато видя, че младоженецът слага пръстен на ръката на дъщеря му. Чезаре се усмихваше с познатата си змийска усмивка. Изглеждаше, че всички са доволни и щастливи. От органа се изтръгна божествена музика и апогеят й звучеше несравнимо. А от площада Св. Петър звънът на камбаните не секваше.

След литургията младоженецът и невестата му се показаха на големия балкон, за да ги види множеството хора отвън. От хиляди гърла спонтанно се изтръгна „Вива!“. Новата херцогиня на Бизели раздаваше въздушни целувки на тълпата и със звънък смях хвърляше златни монети наляво и надясно.

По заповед на Александър навън прислужниците отваряха огромни бъчви с вино. Не след дълго улиците се изпълниха с полупияни веселящи се люде. Стотици танцуваха на площада, където само преди месец променчивата тълпа бе ляла сълзи на колене докато минаваше кортежът с мъртвото тяло на херцога на Гандия.

Когато облечената в черно фигура на Чезаре Борджия се появи, сякаш за да контрастира на искрящата златиста фигура на сестра му, виковете „Вива!“ не бяха толкова сърдечни, нито толкова силни. Но въпреки всичко хората поздравиха и него…

Само един мъж се осмели да протестира и да изрази несъгласие; гласът му гърмеше, че ястията, с които хората се черпят на този ден, са храна на Сатаната, а питиетата им са приготвени от слугите на Лукавия.

— Тежко на Борджиите и на покварената Лукреция! — проповядваше този мъж, чието име бе Адам от Генуа от ордена на Кармелитите.

Някаква куртизанка, чиято гръд бе разголена от някой по-буен поклонник, се опита да допре голите си прелести до тялото му, направи и опит да го целуне с мокрите си от виното устни.

— Червеите ще гризат тялото ти векове наред, защо не свалиш расото и не дойдеш в обятията ми, бедни глупако? — фъфлеше тя.

Той я отблъсна с погнуса. И отново поднови проповедта си за адския огън и вечните мъки на прокълнатите, срещу Чезаре Борджия.

Чезаре го чу, защото това се случи точно под балкона, на който стоеше той. Притвори очи и извади от джоба си бонбон, който подхвърли на разголената жена долу.

— Може би той не желае да вкуси от меда на устните ти, но няма да откаже да похапне от този вид сладкиш — рече той и се заля в прочутия си бълбукащ смях.

Момичето също избухна в писклив смях и приветства хубавата идея: след това вдигна бонбона от земята и го насили между устните на свещеника. Той говореше в същия миг и за да не се задави се наложи да го преглътне, без да ще. Веселата група с момичето с голите гърди и приятелите му си тръгна, и за миг Адам от Генуа остана сам. Само още секунда време обаче му бе останало да гледа красивия свят около себе си и прекрасния град Рим. После тялото му се изви в гърчове и той падна възнак, а на устата му се появи пяна. Отнесоха го и го хвърлиха в една яма. Мнозина по онова време умираха по римските улици от епилепсия. Нямаше кой да каже и кой да чуе, че погълнатият от кармелита сладкиш бе съдържал смъртоносна отрова. Но нямаше и човек, който да се осмели да проповядва против Чезаре Борджия и да остане жив…

И ето, през тази втора брачна нощ в живота й — и друга обстановка — Лукреция Борджия остана насаме със съпруга си.

В този момент тя бе щастлива, и доволна, благодарна, не можеше да обърне гръб на насилието около себе си. Освен това се забавляваше; беше й интересно. Харесваше й да слуша сватбения звън на камбаните, приятно й бе да чуе, че хората я приветстват. Още повече й се нравеше външността на младия й херцог. По дяволите, та той бе красив, мислеше си тя, напомняше й за онзи, другият Алфонсо д’Есте. Съпругът й бе по-силно рус, а очите му нямаха тази зелена наситеност. Но имаше хубава фигура и изглеждаше силен. Лукреция харесваше силните мъже. Много й допадаха и фините му сини дрехи с напръскани със сребърни нишки ръкави, още повече — момчешкото му безбрадо лице.

По-късно, облечен в нощната роба, с немирно разрошени къдри той й изглеждаше нелепо млад, почти момче. Той си помисли същото за Лукреция, когато придворните й я подготвиха за брачната нощ и я облякоха в бяла рокля от коприна като разпуснаха косата й, падаща свободно до коленете.

Вуйчо му, кралят, го бе посъветвал да направи всичко възможно съпругата му да забременее бързо. За бога, това при сегашните обстоятелства го изпълваше с приятни предчувствия. До този миг Бизели бе имал време само да каже няколко думи на съпругата си по време на пира. Сега бе щастлив да бъдат само двамата тук сами. Покоите им бяха великолепни. Таваните — рисувани в синьо и златисто; стените облечени в коприна, а огромното легло застлано с фин атлаз, който сякаш ги приканваше към милувки, готов да ги приласкае в обятията си. Множеството прозорци гледаха към изолирана градина, която бе само на тяхно разположение; в нея бе поставена статуя на Психея в средата на фонтан, белеещ се на лунната светлина. Лятното небе бе обсипано с блещукащи звезди. До тях долиташе ромоленето на вода, изливаща се от ръцете на Психея.

Внезапно Лукреция рече:

— Ще те наричам „Зели“. Точно това си мислех и това име ти приляга — много е гальовно. Не е така официално като Алфонсо!

— Мила ми съпруго, наричай ме както пожелаеш — и я изгледа изпод русите си клепки.

Тя се доближи до него.

— Сега, като ме гледаш отблизо, доволен ли си, че сме оженени, Зели? — запита тя и гласът й прозвуча съвсем по детински.

Устните му се разтегнаха в усмивка, очарователна момчешка усмивка, напомняща й за момченце, което се готви да откъсне хубава зряла слива.

— Чувствам се щастлив, Лукреция — отвърна той. — Трябва да си призная, че не ми се искаше да се женя за теб. Но това бе преди да те видя.

— Лоши неща ли си чувал за мен? — тихо и тъжно го запита тя.

— Много лоши…

— О, Зели, аз не съм човек, който желае зло на другите, като всички останали и аз желая да намеря щастието си и любовта — промълви тя и очите й се навлажниха.

— И аз също — рече той сериозно. — Затова нека направим обет да бъдем щастливи заедно.

Тя почувства познатият пламък на предстоящата наслада да пълзи бавно по тялото й, по вените й, навсякъде. Щастие… страсти… мир… и покой — това бяха неща нетрайни, неуловими, непостоянни и едва ли те щяха да ги намерят тук във Ватикана, където над тях бе надвиснала сянката на смъртта и бедите. Тя знаеше, че това чудесно, красиво и весело момче ще остане при нея само дотогава, докогато Чезаре намира това за изгодно и в интерес на политическите си интриги.

О, боже, как ужасно копнея за малко сигурност, рече си тя и импулсивно се хвърли в обятията на съпруга си… може би там щеше да я намери. Изящните ръце на Бизели я приласкаха; те не бяха ледени и влажни като рибешките пръсти на Сфорца. Нито пък прекалено почтителни, напротив — те палаво полазиха по тръпнещото й тяло, топли и здрави — ръце на пламенен любовник. За миг бялата й нощница се свлече в краката й. Бизели я грабна и с радостен смях я понесе към голямото легло, а възбуденото й обвито само в златистата коса тяло гореше в силните му ръце.