Денис Робинс
Лукреция (27)

Глава двадесет и седма

Тя не можа да отговори; думите не излизаха от устата й. Тялото й започна да трепери и тя не можеше да го овладее. Скри лице в ръцете си.

— Отговори ми — отново изсъска Чезаре. — Отговори ми или ще те удуша, макар и да си ми сестра.

Лукреция с право можеше да се похвали, че няма човек на земята, от когото тя да се страхува. Но отлично знаеше какво досега е направил Чезаре и какво още би могъл да направи… особено когато бе силно разгневен. Имаше от какво човек да се страхува от Чезаре. Сега дори бе хвърлил око на младата и хубава дона Санча — съпругата на собствения му брат Гофредо, а последният бе човек благочестив и никога не би позволил брат му да се докосне до собствената му жена! А във Ватикана вече се шепнеше по тъмните коридори, че Чезаре не се спира пред нищо, не би се спрял и пред братоубийство. Е, трябваше ли тя да се страхува от Чезаре или не?

Не бе дори и помисляла, че такова нещо може да й дойде до главата. Отлично разбираше, че ако това се разчуеше, цяла Европа щеше да й се подиграва. А що се отнасяше до брака й със Сфорца, изобщо нямаше съмнение, че той щеше да бъде разтрогнат.

А чие бе детето? Може би на Алфонсо д’Есте: заченато през онази бурна и страстна нощ, когато се бе промъкнала при него, преоблечена като циганката Долорес?

Обаче… бяха последвали други нощи и други любовници. Обляна в пот, безкрайно унижена, Лукреция лежеше безмълвна и гледаше братовото си лице с истински ужас.

— Добре, нека да е така — промълви той, а пръстите му заиграха по дръжката на кинжала на пояса му, — може би наистина не можеш да отговориш. Важното е, че в очите на хората ти трябва да останеш неопетнена, чиста като току-що паднал сняг. И бракът трябва да бъде разтрогнат. Трябва да намерим подходящ кандидат за теб и да те омъжим отново, за да може детето да се роди законно.

Лукреция зарови лице във възглавницата. Стисна зъби и от очите й рукнаха сълзи, горчиви и горещи. Имаше само един начин да се справи с Чезаре и той бе да му се опълчи. Сега вече нямаше значение чие бе детето! О, Боже мой! Как само би желала това дете да бе на Алфонсо и тя да го роди. Алфонсо — истинската й любов! Задъхана от внезапно нахлулите в нея противоречиви чувства, тя рязко подскочи в постелята, а очите и захвърляха искри, когато викна на брат си:

— Не смей да ме заплашваш! Няма да го търпя! Ще се оплача на баща ми, който ме обича!

Чезаре се ухили и поглади брада.

— Да знаеш само как ще се зарадва, като чуе, че си бременна. Освен това той винаги ще послуша моя съвет. Сега мирувай и ме остави аз да оправям малката ти — хайде да я наречем така — грешчица. — После той добави заканително: — Савели ще живее само докато имаме нужда от неговата помощ — до раждането това лято… а пък що се отнася до Бианка…

— Бианка е най-скъпата и доверена моя приятелка. Само да я докоснеш и ще те убия! — Лукреция изговори тези думи през стиснати зъби, почти ги изсъска подобно на брат си, към когото точно в този момент изпитваше непреодолима омраза и злоба.

Дойде ред и Чезаре да промени цвета на лицето си. Знаеше, че сестра му е способна на крайно силни чувства и… дела — нали и тя бе Борджия. Можеше да я заплашва, но не биваше да я притиска до стената и да я поставя в крайни положения. По-изгодно бе да промени тактиката — така и направи. Пое едната й ръка, отпусната и безжизнена в този миг на голямо напрежение, целуна я и започна да й шепне мили думи. Та нали тя бе неговата собствена мъничка сестричка — скъпата Лукреция. Хайде да забравим — станалото-станало, няма повече да се ровим, кой бил виновен и прочие, нареждаше тихо и ласкаво той. Но поне едно нещо трябва да е сигурно — че детето не е от Сфорца?

Моментът бе такъв, че Лукреция избухна в смях, докато и сълзи потекоха по бузите й, а полека-лека смехът се превърна в чувство на голямо огорчение и тя наистина се разплака. Не, не е от онзи нещастен скопец, съпруга й, каза му тя през сълзи. Това поне е сигурно.

— Добре, тогава ще постъпиш ли както аз ти казвам — да не съобщаваме на никого и да внимаваме да не се разчуе — запита я той.

— Нямам избор — рече тя намръщено — пък и не искам да раждам това дете.

— Добре, значи оставяш нещата в моите ръце. Ще се погрижа никой да не разбере, освен онези, които са ни нужни и на които имаме пълно доверие.

— И няма да правиш нищо на Бианка, нали? — настоя Лукреция твърдо.

— Няма, обещавам.

Успокоена от думите му, тя се отпусна в леглото.

Този момент, обаче, се превърна в началото на истински кошмар в живота й. Тя никога не научи какво точно е казал Чезаре на баща й. Видя го само веднъж. Тогава Александър дойде в стаята й и й заговори по доста странен начин: каза й, че според лекаря здравето й е в опасност и се налага за известно време да поживее изолирано във вилата в Сан Мария в Портику.

— Надяваме се, че милата ни Лукреция ще възстанови здравето и силите си още преди началото на есента, за да можем тогава да пристъпим към разтрогването на брака й — рече той, като избягваше през цялото време да я погледне в очите.

Тя разбра, че той знаеше. Обаче слабият духом Александър, който предпочиташе удоволствията и приятните неща пред неприятните, остави нещата в ръцете на най-възрастния си син, специалист по интригите. Освен това папата имаше и други проблеми, които не търпяха отлагане, извън нежеланата бременност на дъщеря си. Всъщност, макар и френският крал да бе прегънал коляно пред папския трон в помпозна и пищна церемония, войната в Италия съвсем не бе приключила. Все още имаше размирици сред италианските държавици. Усилията на папата да ги обедини в могъщ съюз бяха провалени от нежеланието на Неапол да сътрудничи. От своя страна, Флоренция също пречеше — там помнеха Савонарола като мъченик на своята кауза, убит по заповед на Борджиите.

Двамата Орсини също се противопоставяха доста категорично на Ватикана и чак в битката при Форнова Шарл VIII загуби и последното късче италианска земя. Тук-таме битките продължиха, но те не бяха от съществено значение и един ден папските сили печелеха сраженията, докато на следващия търпяха тежки загуби.

По съвета на Чезаре Александър арестува двамата най-могъщи кардинали — Асканио и Колона; подозираха и двамата, че заговорничат против него.

Мрачният затвор Сант Анджело се препълни с политически затворници, мнозина от тях бяха подложени на мъчения и убити без съд. Ето такива мерзости се вършеха в Рим зад хвърлящата прах в очите на обществото лъскава фасада на широко приветствания договор с френския крал.

Кой ли от стотиците хиляди италианци от простолюдието можеше да знае, че завръщайки се във Франция Шарл оставя след себе си бавно действаща отрова, която постепенно щеше да прониква в кръвта на онези, които поддържаха Борджиите?

Лукреция обаче остана настрана от това котило на интриги и размирици, затворена, далеч от хорските очи за шест дълги месеца в собствения й дворец. В собствената й стая. Бе се превърнала в истинска затворничка, тъмничар й бе Чезаре… но той й бе и редовен посетител, готов незабавно да вземе мерки, ако тя би сгрешила нещо или имаше някаква опасност. Вярната и блага по характер Бианка бе единствената прислуга във вилата.

Савели също се оказа затворник, макар и без да го съзнава напълно. Напълно в рамките на приятелската услуга Чезаре го помоли да се грижи за мадона Лукреция, но тъй като съществуваше реална опасност от инфекция — бе лято и епидемията можеше отново да избухне в Рим — лекарят бе помолен да не напуска определените за него стаи.

През тези шест дълги, горещи и най-вече трудно поносими месеци Лукреция се намери лишена от забавления, от нормален живот, дори здраве; налагаше се да плати цената, която всяка жена плащаше в това си състояние, след като не бе внимавала, когато е било необходимо. Стройното й сладострастно тяло надебеля. Често й се гадеше, повръщаше, чувстваше се безсилна и лека като лист. Налагаше се да чака, а как й се искаше само да излезе на чист въздух и почувства сладостта на свободата! Бе й разрешено само да излиза за малко на балкона, откъдето се откриваше гледка към градината с кипарисите и портокаловите дръвчета.

И през цялото време мислите й — мъчителни и изгарящи — бяха насочени към мъжа, когото смяташе за баща на детето си. Отлично разбираше, че нямаше да й дадат детето след раждането му. Нямаше дори да може да го види, камо ли да го задържи. Чезаре щеше да се погрижи за това. Грозни мисли я глождеха отвътре. А когато накрая настъпи онази паметна утрин и тя роди — физическите й мъчения бяха неописуеми. Но тя не изплака на глас нито веднъж. Стискаше ръцете на Бианка с всичка сила, трепереше и хапеше устни до кръв, като непрекъснато си повтаряше, че никой в палата не бива да я чуе да плаче. Защото онези, които не бяха я виждали, бяха уверени, че тя боледува от много тежка форма на шарка. Затова, според тях, не желаеше да се показва публично — искаше да се излекува напълно.

Бианка плачеше над извиващото се, прегънато от гърчове тяло на обичната си господарка.

— Света Дева Мария, Богородичке, смили се над нея! — ревностно се молеше тя.

Детето се роди на разсъмване. Савели, който бе и отличен фармацевт и добър познавач на маковите препарати, успя накрая да притъпи непоносимите болки. После изнесе повитото бебе отвън при Чезаре, който нервно се разхождаше напред-назад и хапеше устните си. Там бе и личният му прислужник Перото, верен като куче, готов да му изскубнат езика, но не и да предаде страховития си господар.

Чезаре дори и не попита какво е детето — момче или момиче — нито погледна лицето му. Просто го напъха в ръцете на Перото. Савели обърса потното си чело и се поклони пред навъсения Борджия.

— Детето е мъртво. Така се роди, без дъх… милорд — измънка той.

— Отлично — това бе всичко, което каза Чезаре.

Перото си знаеше работата. Изчезна веднага — заповедите му бяха да се отстрани безжизненото новородено. Чезаре влезе в стаята на сестра си, погледна внимателно за миг пребледнялото й лице, оградено от дългата руса коса, която бе потънала в пот, и кимна одобрително. Тя бе в безсъзнание. Бианка обаче потрепери и заговори:

— Страданията й бяха ужасни, милорд.

— А твоите, мила моя, ще бъдат далеч по-ужасни, ако проговориш дори една дума за станалото, пред който и да е — рече Чезаре с хладна усмивка, от която Бианка настръхна цялата.

Вцепенена от страх тя се свлече в краката му и се закле във всичко свято, че ще мълчи до гроб.

Задоволен от свършеното, Чезаре напусна вилата и взе със себе си лекаря.

— Ще ми бъде ли сега разрешено да се завърна у дома? — запита Савели; бе му омръзнало от дългото подобно на затвор престояване в палата на Лукреция.

— От все сърце — отвърна Чезаре, — и благодаря ти!

И той му протегна ръка. Злощастният лекар я пое.

Усети само най-леко убождане, сякаш го ужили пчела по дланта. Не знаеше нищо за зловещия пръстен на Борджия. Но не бе направил и две стъпки по стъпалата на палата, когато с отчаян вик изпъна ръце нагоре и падна на огряната от слънцето пътека, а на устата му се появи червеникава пяна. Умря още преди някой да се доближи до него.

Чезаре подхвърли кесия с дукати на прислужника си.

— Занеси това на вдовицата на Савели. Предай й нашите съболезнования и й кажи, че се е заразил от шарката и починал.

Перото се поклони ниско. Бяха минали само няколко минути, а все едно, че Савели никога не бе съществувал, все едно Лукреция никога не бе раждала. Но тази вечер във Ватикана бе официално съобщено, че папската дъщеря се е съвзела от дълго и тежко боледуване и ще присъства на следващия официален пир. А след това ще бъде обявено и анулирането на брака й със Сфорца.

Когато Лукреция излезе от болничната си стая, тя отново бе стройна и красива. Спомена детето само веднъж и когато Бианка й съобщи, че то се бе родило мъртво, тя се прекръсти и прошепна:

— Вината е моя! Бог да ми прости! Свети ангели, умолявам ви да приемете злочестото ми дете!

И никога повече не отвори дума за него. Но си обеща, че ще дойде денят, когато тя ще каже за него на Алфонсо. Един ден…