Денис Робинс
Лукреция (1)

Глава първа

Задух и потискаща жега царяха в Рим през този августовски ден на хиляда четиристотин деветдесет и първа година; Ваноца деи Катанеи изнемогваше още повече поради напредналата си бременност. Тя лежеше полугола на позлатеното и облечено в пурпурно кадифе легло в екзотично обзаведената си спалня и си вееше с голямо щраусово перо. Намираше се във вилата си — една от най-разкошните в Пиаца Пицо ди Мерло. Беше й я подарил кардинал Родриго Борджия, неин любовник и баща на децата й, след раждането на дъщеря й Лукреция. Кардиналът не бе човек, който държеше на верността към многото си любовници, но тя все още продължаваше да бъде любимката му. След някоя и друга година, той се надяваше да наследи Инокентий VIII на папския престол. Дори вече около него се въртяха ласкатели и раболепни привърженици, които бяха достатъчно хитри да се досещат, че Кардиналът се домогва до върховния пост.

За Ваноца животът не значеше нищо без пламенните, страстни прегръдки на Родриго, който бе прочут с подвизите си в леглото, утолили желанията на най-взискателните сред жените. А детето в нея риташе и я измъчваше. Как само копнееше отново да бъде слаба, с изящна и гъвкава снага! Всъщност тя не бе искала повече деца. Имаше си достатъчно. Чезаре бе най-възрастният — на петнадесет години; очакваше го блестящо бъдеще. Ах, този неин умен и красив син! Още сега, на тази крехка възраст, вече притежаваше качествата на опитен и далновиден държавен мъж. Всъщност през петнадесети век едно момче на тази възраст бе вече мъж. След Чезаре по ред идваха прекрасната й дъщеря Лукреция, Джовани, който проявяваше интерес към военното изкуство и Гофредо — все още само дете. Ваноца се раздвижи капризно в леглото; дразнеха я мухите и тя високо изкрещя името на Мария, Мария Учини — старата й дойка. Нареди й да донесе портокалова вода и да я изкъпе. Отхвърли от тялото си единствената дреха — прозрачна наметка, която не скриваше проблесналите перлени капки пот по смуглото й набъбнало тяло. Мария се отзова бързо, пристигайки с високи, позлатени на върха флакони. Следваше я по-млада прислужничка, която донесе порфирна купа и пухкави кърпи.

Гърбът на дойката бе белязан от удари с камшик. Боят бе изтърпяла само преди седмица, понеже бе счупила новото огледало на господарката си, ръчна изработка. Но дойката продължаваше да целува ръката, нанесла й тези жестоки удари. Какво означаваше един бой с камшик. Имаше къде по-страшни неща! Нощем в студените бели коридори на прескъпо украсената вила ехтяха странни гласове, чуваха се писъци, изчезваха непокорни слуги. Върху домашните животни се изпробваха отрови. Самата Мария бе забелязала господарят Чезаре да пробва действието на отрови — и противоотрови — с един от шпаньолите си; Чезаре бе стоял пред гърчещото се в смъртна агония тяло на кучето преди крайниците му да застинат в небитието.

А господарката Ваноца бе невероятна смесица от жестокост и доброта. Старата Мария се опасяваше, че Лукреция, която сега бе едва на единадесет години, ще тръгне по майчините си стъпки. Същата тази утрин Мария бе заварила момичето да тормози собствения си паж. А Лукреция сигурно щеше да стане по-красива и очарователна и от Ваноца. Но тя притежаваше само частица от лукавството и студенокръвната безмилостност, които донесоха онази мрачна слава на Борджиите. От чисто безделие се чувстваше привлечена от Марио — красивото венецианче, което преди година й бяха купили за паж. Лукреция знаеше, че той умира от страст за нея, но ако само я докоснеше, това би му донесло смърт — незабавна смърт. Ами да, братята й щяха да го убият, чисто и просто да го унищожат. Той бе само купена стока, роб, който няма право дори да мечтае за целувките на високопоставената си господарка.

Ваноца си постави огърлица, после изпробва друга, опитваше се да получи разнообразни ефекти, но се отегчи и ритна старата си дойка с върха на мъничките си, обути в чехли нозе. Последната се просна на гръб; не очакваше ритника в гърдите си, заболя я извития гръбнак.

— Къде е Лукреция? — запита внезапно майката.

— Спи, господарке. Заповяда никой да не я безпокои, за да може да си почине преди тазвечерните празненства.

— А пък аз защо ли трябва да чакам дете точно когато Кардиналът обявява годежа на дъщеря си с дон Керубино — изплака ядно Ваноца и гневно дръпна коприненото шнурче, което се бе заплело в диамантените й обеци.

Предната вечер бе умолявала Родриго да изчака до раждането на собственото му дете и после да даде празненството в палата в чест на любимата си и най-красива дъщеря. Обаче, макар и Родриго да се бе отнесъл със съчувствие към положението й и да се бе усмихнал благосклонно и дума не бе станала за промяна на плановете му. Един Борджия никога не променя решенията си, ядовито си помисли Ваноца. Той считаше брака на дъщеря си с представител на Испания за полезен ход в политическите игри и интриги, ръководени от него така сполучливо в Рим вече много години.

Навършили единадесет-дванадесет години, римските девойки вече се смятаха узрели за женитба. А мнозина досега се бяха обръщали към Родриго да поискат ръката на дъщеря му. Тя бе известна с безброй достойнства и умения. Бе отгледана и възпитана по най-добрия начин, свиреше и пееше превъзходно и изискано, говореше три-четири езика. Самият Леонардо да Винчи я бе учил на изкуството да рисува. Тя също умееше да танцува прекрасно.

Майка й се гордееше с нея, а също й завиждаше за младостта; Ваноца бе вече почти на четиридесет години. За една римска матрона това бе едва ли не остаряване. Пък и се боеше да не загуби благоразположението на Родриго. Въпреки всичко все още умееше да привлича и да омайва мъжа в него, когато той идваше при нея, уморен от работа, от интригите и тежките си задължения в папския двор.

„Моята безценна Ваноца, сладката ми песнопойна птичка“ — така я наричаше. „Майка на съкровищата ми“ — също. И никога не бе изглеждал по-щастлив от случаите, когато се наслаждаваше на гледката на собствените си деца, насъбрани около легналата си на дивана майка. Бе наел младия и многообещаващ скулптор Микеланджело да извае семейството в група: бели, голи, прекрасни, с преплетени ръце, обсипани с къдри.

Ваноца изпита необичайно силно желание да види дъщеря си. Майчинските й чувства и загриженост обаче надделяха и тя реши да не нарушава съня на девойката.

Лукреция обаче не спеше, както си мислеше Мария.

Тя бе седнала в изрязан от дърво стол с висока облегалка, а любимата й прислужница от Сицилия масажираше изящните й глезени и крачета, отпуснати на синя като сапфир кадифена възглавничка. Не носеше нищо, само блестящата й като тъкано злато коса се обвиваше около тялото й и се спускаше ниско под кръста. Очите й бяха тъмносини с невероятно дълги мигли; изражението на лицето й бе замечтано и изпълнено с неясни копнежи — поза, грижливо култивирана от самата нея; всъщност зад тази поза се криеше цялата интелигентност, остроумие и съобразителност на Борджиите. Лукреция притежаваше дългия и фин нос на баща си и пълните и леко изпъкнали устни на майка си.

Брат й току-що бе изпратил съобщение, че спешно желае да поговори с нея. Тя отпрати масажистката и бързо нахлузи коралова на цвят копринена роба върху закръгленото си, съвършено по форми тяло.

Чезаре нетърпеливо чакаше отвън — пред двойните, украсени с дърворезба врати на сестриния си апартамент. Бързаше да поговори с по-малката си сестра. Не бе висок, но тялото му бе стройно и добре сложено. Бе смугъл и красив, но хубостта му се губеше — всяка черта на лицето издаваше хищност и жестокост, а черните му, прилични на бадеми очи блестяха с арогантно високомерие. Дрехите му бяха великолепни — черен атлаз с втъкана златна бродерия. Току-що бе напуснал обятията на най-новата си любовница — Маделеана, херцогиня Фарнезе.

Младата прислужница излезе от покоите на Лукреция. Присвитите очи на Чезаре се разтвориха: жегата и чакането го бяха отегчили. Оглеждаше приближаващото стройно момиче. То имаше прелестна червена коса, сплетена на плитка и завита около изящната главица. Познаваше я: нежното създание бе сираче и от няколко месеца бе под покровителството на сестра му. Чезаре не я съжаляваше. Деликатното, извънредно фино момиче го възбуждаше, привличаше го чувствеността му и изкусните движения, които пръстите му правеха върху изисканата кожа на лукрециното тяло. Той протегна ръка, улови тези пръсти и ги задържа.

За миг не заговори, само я наблюдаваше внимателно. Почувства как деликатните пръстчета потрепнаха в стоманената му хватка. Чезаре Борджия бе един от най-изкусните фехтовачи на Италия и тънките му, но гъвкави китки бяха еластични и силни също като стоманата, която така майсторски въртяха. Наблюдаваше как тъжното младо лице постепенно пламна.

Промърмори името й:

— Леонара!

В същия миг фините черти на девичето лице се изкривиха от ужас. Момичето познаваше нрава на безпътния брат на господарката си. Много хора в Италия бяха чували за тъмните и често опръскани с кръв дела, вършени от наследника на рода Борджия. Младоликият Чезаре, чиято брада бе едва набола, бе вече стар и опитен злодей, знаещ и можещ в пъклените си дела.

Леонара се разтрепери също като впримчено в капан зайче. Опита се да се изскубне от зловещите безмилостни пръсти, които я бяха сграбчили.

— Господарю! — изохка тя.

В гърлото му избълбука нещо като смях и заглъхна. Всеки, който познаваше Чезаре Борджия, би потръпнал при този звук. А самият той се забавляваше при мисълта, че тя бе девствена и потръпваше от допира с него.

— Бамбина! Милото! — подигра се той. — Главата ме боли! Малките ръчички ще прогонят болката. Ела в покоите ми — да речем, след час.

Младото сицилианско момиче стоеше като заковано, вцепенено, чувстваше как пот избива по цялото му тяло. О, боже! Мадона миа! — помисли си то, нима всичките светии и ангели го бяха изоставили, та срещна господаря Чезаре в този момент, по този начин, в това настроение? Бе попаднало в капана, на тясно, нямаше изход. Господарката сигурно щеше временно да я защити — ако й каже? — но тогава сигурно щеше да плати с живота си. Лукреция можеше да бъде добра, но Чезаре — особено отблъснат — би бил безмилостен.

Той се изсмя отново, притегли Леонара към себе си, зарови ръка в червения пламък на косите й, разпусна плитката и огнената свила се разсипа върху младите заострени, вирнати нагоре гърди.

— Ще те чакам! — рече той спокойно и отдръпна ръце.

Леонара притисна тресящите се ръце към устата и хукна по широкия мраморен коридор. Бе сгодена за любимия си от детството Паоло. Господарката Лукреция бе обещала, че след тяхната сватба ще освободи Леонара и ще я пусне да живее при Паоло в лозето със златистото грозде, където той работеше.

Но след тази нощ — о, Боже! Небеса, защитете ме! — Паоло няма да иска и да я погледне. Никога вече няма да може да гледа хората в очите от срам.

А може би господарят Чезаре ще забрави? Може би ще го налегнат държавнически дела, или може би ще трябва да се погрижи за тазвечерния пир? С разтупкано, готово да се пръсне сърце момичето се насочи към параклиса, хвърли се на пода по очи пред олтара и започна горко и горещо да се моли да бъде пощадено.