Денис Робинс
Лукреция (6)

Глава шеста

— Зле ли се чувствате? Да ви отведа ли обратно на масата?

Тя разтвори необичайно големите си очи. Той напълно погрешно изтълкува израза в тях. Толкова много скандални истории се разправяха за младата красавица и всички те бяха стигнали дори и до най-отдалечените кътчета на Италия. Затова и Алфонсо изобщо не се съмняваше в нейната порочност. Той бе изпитан и кален воин, но същевременно обикновен човек, прям, честен, непресторен. Той би могъл да се поддаде на изключителната физическа привлекателност на Лукреция Борджия, но това би било реакция на най-ниските страсти, съществуващи у всеки човек. Порядъчният и изискан учен в него обаче бе отблъснат от онова, което той прие за поквара. Той просто обърка първите трепети на една зараждаща се в нея чиста, истинска и дълбока любов и ги прие за внезапно овладяла я страст, която разтриса тялото й. И на всичкото отгоре се прави, че ще припадне! — не на мен тези номера! — това проблесна в съзнанието му в същия миг. Какви ниски негодяи са тези Борджии… колко е ужасно, че такова прекрасно цвете като нея е вече толкова порочно! — мислеше той.

Тогава чу шепота й:

— Не, чувствам се добре. Моля ви, милорд, нека не спираме танца!

Той сви рамене. Лукреция танцуваше като изпаднал в транс човек. От време на време се опитваше да поведе разговор с него.

— Слушала съм много за военните ви подвизи, милорд. Вие сте били истински майстор на лова, на турнирите и на всички останали мъжествени спортове и развлечения.

Чудноватите му зеленикави очи я изучаваха и сякаш й се подиграваха.

— Аз пък съм слушал, че в двореца на Кардинала се практикуват други развлечения — и господарката Лукреция се интересува най-живо от тях.

Този път нямаше начин да се изтълкуват погрешно думите му. Пръстите й се сковаха в огромната му ръка. Когато бе силно развълнувана, за разлика от другите жени, тя не се изчервяваше, а пребледняваше. Ставаше също като статуя от слонова кост, като че ли силата на обзелите я емоции изсмукваше всичките й жизнени сокове и я оставяше побеляла и безжизнена.

— Какво друго сте слушали? — прошепна тя.

В следващата фигура на танца той се отдалечи от нея на една стъпка, после отново пристъпи напред и я завъртя. Сърцето й тупкаше лудо и без това, затова съвсем се задъха. Той отговори:

— По-добре да не обсъждаме тези истории. Нека да поговорим за годежа ви, мадона. Ще ви се понрави ли живот с пости, молитви и църковни камбани, както описват ежедневието на дон Керубино в Мадрид?

— Едва ли ще ми хареса — незабавно отвърна Лукреция.

— Обаче това сродяване с Испания отговаря на интересите на баща ви и брат ви също.

— Иска ми се да ви уверя, милорд, че не аз съм направила този избор! — тези думи се изтръгнаха с внезапна пламенност от устата й, неочаквано и за самата нея. Тя не можеше да не забележи и усети настроението и антагонистичните му чувства към нея. Този прекрасен зеленоок мъж я предизвикваше и дразнеше. — Може би вие се оженихте за болнавата си жена по любов? — язвително добави тя.

Алфонсовият отговор дойде незабавно.

— Моята съпруга ще бъде болнава до смъртта си и никога няма да може да роди здраво дете, затова може би е по-добре да се отнесете към нея със съчувствие, отколкото с презрение и язвителност, мадона Лукреция.

Думите я жегнаха особено силно. Досега никой мъж не й бе говорил така остро. Бе обидена, но и учудена. Красотата й, която обичайно опиваше мъжете, нямаше никакъв ефект върху този мъж. Тя обаче не съзнаваше, че той наистина реагира с целия плам на младостта и мъжката си сила. Досега Алфонсо не се бе докосвал до такава жена, създадена да подлудява мъжете и да разпалва всичко у тях. В него се бореше примитивното желание да разкъса дрехите й, да свали прекрасната атлазена рокля от безподобните й рамене и да зарови пламналото си лице в изящната й гръд. Но надделя хладнокръвието му и той я отведе обратно до масата, където възпитано се поклони. Междувременно дон Керубино бе изчезнал. Чезаре Борджия, чиято ръка не се бе откъснала нито за миг от дръжката на кинжала на пояса му, гледаше с присвити очи сестра си и придружителя й. Наследникът на херцогството на Ферара, а! — при това съпругата му бе на смъртно легло… Това съвсем не бе лошо попадение — чудесна сделка за Борджиите — да се сродят с Ферара. Може би най-напред Сфорца, а после и Алфонсо. Интригата — това бе силата и животът за младия Чезаре и сега тези планове като кълбо усойници се гърчеха и съскаха в отровния му мозък. Той прошепна нещо в ухото на баща си. Красивият Кардинал кимна с глава.

— Дон Керубино имаше нужда от малко чист въздух и излезе да се разведри — подхвърли Родриго Борджия. — Ще е добре да излезете и да го потърсите.

Лукреция, която все още бе като замаяна от получените упреци, допря пръсти до ръката на Алфонсо. Двамата тръгнаха по осветените коридори, водещи към широка мраморна тераса. Около тях минаваха забързани слуги, натоварени с големи чинии с ястия, носеха и две огромни сребърни плата с печен паун и тумбести делви с вино. След слугите крачеше главният иконом на палата и с крясъци даваше разни нареждания. Танцьори, излизащи от залата, ги изпревариха, закачайки в бързината ръката на Лукреция. Пиян придворен залитна край тях и повърна в един ъгъл. Лукреция присви нос.

— Мразя тези празненства и пирове, особено когато се стига до такива крайности. Хора да се превръщат в животни — промърмори тя.

— Това не е ли нещо обичайно за вас? — запита Алфонсо с внезапна грубост, която я уплаши.

— Не — отвърна с негодувание Лукреция. — Защо трябва да е нещо обичайно?

Той сви рамене. Бе жаден и не изпитваше особено желание да търси бъдещия съпруг на Лукреция. Но съзнаваше, че ще постъпи невъзпитано и противно на благородническия си произход, ако я изостави сега. Затова каза:

— Дълго време бях на поход, от много месеци не съм посещавал пирове, пък и не водя този вид живот. Просто не съм привикнал.

— Никога ли не организирате празненства във Ферара? — попита тя.

— О, да, разбира се, правим го, но те преминават тихо и достойно. Изглежда нравите в Рим са доста по-разпуснати.

С широко отворени очи тя спря и се взря в лицето му. Вече се намираха на мраморната тераса, осветена от ярките лунни лъчи. Бе тихо и задушно, без вятър, бяха затихнали и листата на портокаловите дървета наоколо. Мастилено черните силуети на далечни кули и кубетата на катедрали бяха като нарисувани на фона на светлеещото небе. Храстите и цветята около тях ухаеха силно на благоуханните вещества, с които бяха нарочно обилно напръскани, защото по това време от градските канали се носеше отвратителна смрад.

Неволно Алфонсо си помисли, че Борджиите са в естествената си среда, в смрадта и утайката на обществото. Хрумна му също, че и тази девойка не е по-различна от роднините си. Изпита непознатото за него до този момент желание да я уязви. Не възнамеряваше да се причислява към обкръжението й от ласкатели и ухажори.

Тя не е достойна дори да докосне и полите на нощния халат на непорочната му млада съпруга, си каза той. Внезапно Лукреция забеляза изписалата се на лицето му погнуса, четяща се и в странните зелени очи. Пребледня.

— Защо ме гледате по този начин? — промълви тя.

— Аз съм честен човек. И обичам честността в другите — бе отговорът му.

— А аз не съм честна, така ли? — запита тя удивена.

Той се поклони иронично.

— Мадона Лукреция има хиляда слуги и си играе със сърцата на хиляда мъже. В най-близко бъдеще ще стане и почитана дама в Испания. Какво я е грижа какво може да си мисли за нея Алфонсо, един обикновен воин?

Страните на Лукреция пламнаха. Постепенно започваше да разбира, че този мъж не я харесва.

— А може би ме е грижа. Настоявам да ми кажете какво си мислите — натърти тя. — Защо се правите на наивен, милорд, та вие не сте такъв? Говори се, че сте написали историята на Картаген, че сте ерудиран учен и вещ в бойните изкуства воин, носи се и славата ви на художник, който е истински маестро на четката.

— Може и така да е. Но не съм покорител на женски сърца, не съм вещ в светския живот и ухажването. Танцувах лошо преди малко, нали така?

— На мен ми хареса как танцувахте — прекъсна го Лукреция. — Но преди това харесах вас. Сега ви намирам студен, странен и настроен неприязнено. Може би искате да си помисля, че не ви харесва гостоприемството на моя баща или моето лично присъствие тук? Защо дойдохте на годежа ми?

Той замълча. С известна угнетеност си припомни неприятния разговор с баща си, преди да тръгне за Рим. В духа на добрата дипломация е, бе казал тогава старият херцог, младият му син и наследник да приеме поканата на кардинал Родриго, който е бъдещият глава на църквата. Влиянието на Кардинала е голямо, а думата му се чува надалеч. Ферара има нужда от приятели в Рим.

— Защо дойдохте? — повтори тя и тропна нетърпеливо с краче.

Той пак не отговори.

— Нека да потърсим годеника ви — отрони Алфонсо след мъничко.

В същия миг обаче, съвсем неочаквано, тя гневно сграбчи с деликатните си ръчички ръкавите на красивата му атлазена дреха. Бе доста жегната от поведението му, а всъщност и малко уплашена от неприязнеността му.

— Защо говорите за мен, като че ли не заслужавам дори и презрението ви, като че ли съм толкова ниско? Кажете какво съм извършила — изговори тя задъхано.

Алфонсо отново разбра думите й погрешно. Отново не можа да види в нея обърканото и злочесто дете, което протяга ръце към добротата, търси истински приятел. Той видя само една безскрупулна кокетка от Борджиите, целяща да включи и него в дългия списък на мъжките си завоевания и любовници. Съмняваше се също дали бъдещата съпруга на дон Керубино ще се окаже девственица, когато му дойде времето. Рязко отдръпна ръце и се освободи от пръстите й.

— Хайде, мадона, елате, защото е твърде възможно да простинете тук след разгорещения танц — рече той.

Тя разбираше, че това е просто извинение — той се мъчи да се освободи от нея. Лятната нощ под знойното тъмносиньо небе на Италия бе така топла, че за изстинка изобщо не можеше да става и дума. А Лукреция все по-силно усещаше излъчващата се от него враждебност. Или пък презрение — такова, каквото досега в живота си тя не бе срещала. По-възрастна и по-опитна жена сигурно щеше да успее да овладее положението по-изкусно. Лукреция обаче за пръв път истински влюбена, при това до уши, постъпи с типично младежка нетактичност. Отначало зарадвана по юношески от изживяването на първия контакт с него, сега тя се бе уплашила и дълбоко разтревожила и това й личеше.

— Защо ме гледате така строго? — проплака тя.

Това раздразни Алфонсо още повече. Значи безнравствените се правят на светци, помисли си той. Тя бе живяла в палата на Родриго Борджия или в този на майка си — Ваноца ден Катанеи — и просто не бе възможно да не бе заразена от тяхната поквара. Искрено съжаляваше за импулсивното си решение да я покани на танц, но въпреки това вътрешно то все още го вълнуваше. Чувствената й красота — тя бе също като приказна златиста фея — разбуждаше в него дълбоко потискани страсти, които силната му религиозна вяра бе удържала до сега от жалост към бедната му страдаща и болна Ана.

Отново погледна в плувналите в сълзи лукрецини очи.

— Какво очаквате да направя? — процеди той през зъби. — Да се хвърля в белите ви ръце и след това да чакам да ме изпратите в килиите на затвора Сант Анжело или тъмните води на Тибър?

Безмилостното обвинение, съдържащо се в казаните от него думи, разбуди подобаваща реакция у нея. Тя знаеше за позорните дела на собственото си семейство, за подложените на мъчение, по-късно умрели хора. Когато за пръв път зърна Алфонсо той внезапно породи у нея стремеж да се извиси към върховете на човешките добродетели. Но сега, когато той бе започнал да хули и нея и името на семейството й, гневът й се разбуди като дремещ звяр и изригна като вулкан.

— Вие говорите безумни неща! Ако повикам брат си… — задъха се във възбудата си тя.

— Защо не, мадона, повикайте го да прободе сърцето ми с кинжала си — прекъсна я Алфонсо и се разсмя звучно и непринудено, а в смеха му се долавяха нотки на истинско веселие. Вероятно мнозина се бояха от Лукреция Борджия и сигурно дори и принц би могъл да вкуси от устните й целувката на смъртта, мина през ума му в този миг. Но той, Алфонсо д’Есте не познаваше това чувство, той не знаеше думата страх.

— Извикайте го! — повтори той и сви рамене.

След това я сграбчи в силните си ръце и силно, и грубо я целуна по врата. Толкова бурна и жарка бе тази целувка, че остави белег като от ударено. А в същото време разкъса отрупаната с перли и смарагди огърлица, извиваща се около нежния врат на Лукреция. Камъните се разсипаха по мраморния под, а той се извърна рязко и се отдалечи.

Сякаш ударена от гръм, тя остана на място като парализирана с изписана на лицето изненада. Дългите й бели пръсти, по които блещукаха безценни пръстени, опипваха разраненото гърло.

— Боже мой — промълви тя и цялото й тяло — от главата до петите — се разтресе. Цялото й същество гореше от срам и удивление. В този миг наистина би могла да повика брат си и да се оплаче от Алфонсо, предизвиквайки война между Ватикана и рода Ферара. Но остана на място безмълвна. Прехапа устни до кръв. Повтаряше си, че трябва да се овладее. Бе пребледняла като статуята на Психея, поставена в шуртящия в двора зад гърба й фонтан.

— Той трябва да се върне при мен — мислеше си тя. Да вземе обратно думите си. Обидите и намеците. Властно махна с ръка на минаващ наблизо прислужник и го накара да потърси и събере разпилените наоколо скъпоценни камъни от разкъсаното колие. Повдигна полите на роклята, които й пречеха да се движи бързо, и се втурна към залата. Трябваше да го застави да я обикне! Да я люби! Чувстваше се лудо влюбена в него, гордостта й бе наранена. Но Алфонсо си бе тръгнал, заедно с мнозина други от високопоставените гости, оставяйки Борджиите да продължат пира си. Бе доста късно.

Дон Керубино се бе завърнал също в залата. Като зърна бъдещата си съпруга насилена усмивка се появи на лицето му. Опита се да й каже нещо любезно. Тя дори не чу думите му. Връхчетата на пръстите й прикриваха бързо потъмняващия белег на гърлото й. Лукреция обърна гръб на испанеца. Нямаше нищо на този свят, което в момента да желаеше повече от одобрението и симпатията на Алфонсо. Той първо трябваше да й прости греховете, тези, които бе извършила — и онези, които така несправедливо й бе приписал и на второ място трябваше да я целуне. С любов — по устните…

— О, Боже мой, желая го — тя сама си шепнеше тези думи, изправена самотно в центъра на великолепната зала. От догарящите свещи капеше восък, а примигващите им светлинки изглеждаха ненормално големи през сълзите, които продължаваха да бликат от очите й…