Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Loves of Lucrezia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2013)
Редакция
teodopa (2013)
Форматиране
maskara (2013)

Издание:

Денис Робинс. Лукреция.

Редактиране, коригиране и художествено оформление: Д&Д

Предпечатна подготовка и печат: ДФ „Балканпрес“

Издателство „Д&Д“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава пета

В огромната банкетна зала в двореца на Кардинала, където Лукреция пристигна в специална носилка от вилата на Ваноца, Родриго Борджия бе поканил тълпа отбрани и бляскави гости да отпразнуват годежа на дъщеря му с дон Керубино.

Чезаре зае място до баща си. Той бе намръщен и безмълвен и студено обръщаше гръб на флиртовете и ласкателствата, с които го засипваха от всички страни красиви жени. Все още бе обезпокоен от опасността да се зарази от чума; яд го бе също, че му бе отнета по такъв начин девствената Леонара. От другата страна на Кардинала седна Лукреция, а до нея испанецът Хуан де Сентелес. После идваше Джовани, другият син на Кардинала и безкрайна върволица от придворни кавалери, музиканти, шутове и дами, всички великолепно облечени за случая.

На дългата маса блестяха златни и сребърни съдове, прекрасно изработени чаши и бокали, направени от порфир, яспис и майолика. Зад гостите стояха чинно изпънати облечените в ливреите на Борджиите прислужници, готови да изпълнят всяка поръчка, досипвайки и доливайки всяка посочена им чиния или чаша. Трудно се дишаше, въздухът не достигаше в задушната лятна нощ. Чезаре се потеше. Цялата дандания бе за него само един фарс при това доста скучен. Но тази вечер не бе времето, когато можеше да спори с баща си за бъдещето на Лукреция. Затова нека глупавата игра продължава, мислеше си той.

Кардиналът имаше чудесно настроение. Току-що бе посетил Ваноца. А малко след това му бяха съобщили, че са започнали родилните й мъки. Преди да съмне сигурно щеше да стане баща на още едно дете. Това му носеше голямо удовлетворение. Като любовница Ваноца бе започнала да му омръзва, но пък затова възнамеряваше да я почита завинаги като майка на децата му. Сега можеше да посвети цялата си страст и желания на Джулия Фарнезе, най-младата и най-прекрасната любовница, която бе имал. За момент бе доволен от стореното за бъдещето на дъщеря си, макар и да съжаляваше, че тя може би ще прекара остатъка от живота си в Испания, веднъж омъжена за един Де Сентелес. Въпреки всичките си грехове и недостатъци Родриго Борджия истински обичаше дъщеря си. Но точно сега изобщо не подлагаше на съмнение доколко е мъдро взетото за този брак решение. А лицето, което наистина се съмняваше в правилния избор, бе самата бъдеща невеста.

Още от момента, в който малката й, отрупана със скъпоценни украшения ръчица попадна в ръката на дон Керубино, отчаянието и депресията й се засилваха непрестанно. Както и се бе опасявала, той се оказа мрачен и с тежък характер, както и повечето испанци, които бе срещала в бащиния си двор. Имаше тясно лисиче лице и остра черна брада, която неприятно напомняше на марковата. Тя не харесваше брадати мъже и сега тайно въздишаше по свежото, гладко и лишено от косми красиво лице на нейния паж.

Бе изпила повече вино, отколкото бе свикнала, и сега се чувстваше леко замаяна и затъпяла. Младият испанец я оглеждаше пресметливо. Тази чувствена красавица не му бе по сърце. Той винаги се бе стремял към света на религията. Към живота имаше трезв и доста пуритански подход, такива бяха и схващанията му. Обаче Лукреция бе важна пионка в игрите му — просто едно оръдие на съдбата. Затова се опитваше да прави онова, което знаеше, че очакват от него и водеше с бъдещата си съпруга разговор, който би трябвало да бъде по-интимен. Дълбоко в него обаче кипеше желание не да милва прелестните й къдрици, а по-скоро да брои зърната на броеницата си.

Лукреция се опита да прикрие прозявката си. Пирът бе завършил и менестрелите прибираха лютните си. На тяхно място се появиха няколко актьора. Щяха да изпълнят една от онези малки безнравствени по сюжет комедии, които бяха толкова обичани в римското общество и предлагани на приемите на всички богати домакини. Това означаваше още един час, прекаран приятно от гостите.

Лукреция прекрасно разбираше какво се говореше и правеше, но оставаше напълно безучастна към реакциите в залата, като неприлично високия и продължителен смях на някои от дамите. Все по-дълбока скръб я обземаше при мисълта, че трябва да замине за Испания и да се обвърже до края на живота си с този извънредно скучен и студен човек. Трябва да се обърне за помощ към Чезаре — по-добре да я дадат на Сфорца, който поне можеше да я разсмива и забавлява. Боже мой, дано този испански благородник пийне малко повече и се опие, та тя да може да се измъкне.

Бе наредила на Марио да я чака. Страстният копнеж, разгарящ се в нея, я бе подбудил да се реши на риск — въпреки злокобната сянка на Марко.

Комедията свърши. Ръкопляскаха много. Родриго нареди на музикантите да започнат да свирят отново. Най-много обичаше да наблюдава танците на красавиците от собствения си двор. Лично откри първия танц с Джулия Фарнезе. Бе забравил, че във вилата си Ваноца се гърчеше в родилни мъки и жалостно го зовеше да отиде при нея.

Сега всички очи се насочиха към прекрасната Лукреция. Тълпата очакваше дон Керубино да последва бъдещия си тъст в изпълняваните за случая традиционно тържествени танци заедно с бъдещата съпруга. Но точно тук испанецът горко се провали, а лицето му позеленя от срам при мисълта, че хората ще му се подиграват зад гърба му.

— Не танцувам. Не мога — промълви той тихичко. — Моля мадона да ме извини…

Лукреция го изгледа с презрение. Канеше се да му отговори остро, но вдигайки поглед, забеляза в същия миг, че един от гостите се приближаваше към тях. Това бе същият висок строен мъж, чийто поглед бе уловила върху себе си няколко пъти по време на дългия и отегчителен пир. Знаеше името му — Алфонсо д’Есте, син и наследник на херцога на Ферара, един от най-бляскавите италиански родове.

Въпреки волята си бе отвърнала на погледа му няколко пъти, запленена от силата и красотата на младия мъж. Той бе строен, но не и слаб и източен, както повечето мъже, които тя познаваше. Бе много висок с широки, силни рамене. Не носеше брада — нещо необичайно за благородниците по това време. Имаше малко грубоват, но силно мъжествен вид във великолепните си дрехи от огнено червен атлаз, богато украсени със златна сърма, а косата му — тъмнокестенява — се къдреше до раменете му, както бе модно. На врата си носеше масивна златна верижка. Но изглежда не се чувстваше удобно в тези официални дрехи. Лукреция бе чувала, че той се занимава с военно дело и наука, избягва модните лудории и се чувства доста по-добре, когато е облечен в бойни доспехи и върти меч или пък скрит в покоите си, се е посветил на изучаването на някакъв научен въпрос.

Той бе женен за Ана Сфорца, която неочаквано бе родила мъртво дете преди няколко дни и все още бе прикована към леглото в двореца на съпруга си във Ферара.

Алфонсо д’Есте бе поканен на пира, защото бе един от важните хора на своето време. А Борджиите търсеха приятелството на тези люде.

Освен това, както и всички останали, той бе слушал за тъмните и безпътни дела на Борджиите, пък и не се интересуваше особено много от Лукреция. Бе чувал, че и тя е покварена също като братята си и я презираше. Обаче сблъскал се с изключителната й красота за пръв път тази вечер, той се бе почувствал привлечен от нея, също както ученият се чувства привлечен от непознатите му феномени, и бе решил да я проучи по-отблизо, студено и безпристрастно, но с интерес. Толкова млада и толкова безпътна — та това бе истинско откровение за един учен, след като се има предвид и собствения му кръг от порядъчни и непорочни жени.

Той се поклони и хвана протегнатата му от Лукреция ръка.

— Може би мадона няма да откаже кавалерството ми за един танц, разбира се, с разрешението на дон Керубино? — промърмори високият мъж.

Дон Керубино разреши с голямо облекчение. Лукреция се отправи към блестящия черен мраморен кръг в центъра на залата, придружена от Алфонсо, който държеше ръката й. Толкова голяма бе тази ръка, че пръстчетата й се губеха в нея и толкова голяма сила се излъчваше от нея, че тя потрепери. В този миг той я погледна в лицето. Тя сякаш потъна в най-проницателните и красиви очи, които досега бе виждала. На цвят зеленикави (мразовито зелени) като лед, а зад отпуснатите клепачи сякаш дремеше, по-скоро тлееше огън. Коленете й омекнаха. Тялото й пламна в огнено желание, сякаш вихрени пламъци я обгърнаха и погълнаха и в тях изчезнаха лицата и фигурите на всички останали мъже. Тогава из огнената вихрушка изплува и сякаш кристализира неговото лице… и остана така. Тя почувства, че може да обича само Алфонсо д’Есте и ще го обича, докато смъртта не унищожи тленното й тяло, а после тази любов ще просъществува и отвъд гроба.

— Санкта Мария! — изстена тя, като че ли я бе поразил гръм и залитна.

Алфонсо, който се побоя, че Лукреция може би припада, я улови в големите си ръце. Златистата коса се посипа по гърдите му. Той наведе глава и видя прелъстителната празнина между снежнобелите млади гърди. Почувства и влуденото пулсиране на сърцето в разкошната гръд. И бе неведомо, необяснимо и за самия него затрогнат и увлечен.

Всички очи се обърнаха към тях…