Денис Робинс
Лукреция (37)

Глава тридесет и седма

Самата Катерина Сфорца бе човек на силните и крайни страсти, но дълбоката й религиозност бе надделяла през последните години и тази твърда и велика посвоему жена се бе превърнала в нещо като пророчица. Тя бе предвидяла това пагубно падане под игото на Борджиите. Неотдавна бе получила тайни съобщения, че и двамата й чичовци — Лудовико и Асканио — са в плен на французите. И сега нямаше към кого да се обърне за помощ. Притежаваше силата на духа и куража да се самоубие, преди да я отведат по позорен начин в плен в Рим, но я бе възпряла волята и желанието да защити децата си.

А сега, когато зърна Чезаре Борджия да посяга към осиновеното от нея момиче, което бе от благородно потекло и все още девственица, възмущението и отвращението в нея надделяха, тя забрави благоразумието и всичко, което си бе обещала да направи в защита на децата си. Измъквайки кинжал от гънките на широкия си ръкав, тя направи отчаян опит да нападне Чезаре.

В същия миг той бе вече на крака. Нямаше никакво намерение дори да я докосне с ръка. Остави тежката и не толкова пъргава жена да нанесе удара си и се изсмя високо и подигравателно, когато върха на кинжала й отскочи от фината броня, която носеше под кожената куртка. После сграбчи и двете и китки и ги изви, оръжието падна на земята, а той я отхвърли назад и повика двамина от оръженосците си.

— Отведете я и я затворете. Ще я държим под ключ докато напуснем Форли — рече той злобно.

Очите на Катерина горяха със страховит блясък в бялото й лице. Тя го изгледа продължително и тежко и го прокле:

— Дано ужасна смърт те постигне за това, което стори днес! — гневните думи прозвучаха като плесник в лицето на Борджия. Децата се струпаха около майка си и заридаха, а тя добави: — Деца, не правете удоволствие на тази усойница, не проливайте тези невинни сълзи на състрадание. Те са ненужни, синове мой! Часът на отмъщението ще настъпи! Бъдете добри, не правете зло на никого и бог, и ангелите ще ви запазят!

Разтрепераните момчета й целунаха ръка на прощаване. А осиновеното момиче се отдръпна в ужас от похотливите пръсти на Чезаре и изпищя високо:

— Света Дева Мария! О, майчице, не ме оставяй на това чудовище!

Но Катерина Сфорца вече не можеше да направи нищо. Дори и да бе проляла сълзи в този миг, то те щяха да бъдат кървави сълзи на горко страдание и безпомощност, избликнали направо от сърцето й. Една от най-видните дами на Италия ставаше в този миг жертва на Борджиите, позорно и безчестно отведена в затворите на собствения й замък. Нямаше никакъв смисъл да иска милосърдие от Чезаре и тя добре знаеше това.

Когато прозвуча тежката клетва на Сфорца, Чезаре бе пребледнял и лицето му се бе смръщило тревожно, но в последния миг се бе овладял и със смях бе наредил на д’Алегр:

— Вземи всичко ценно, което намериш, натовари го на мулетата и бъди готов за заминаване. Преди това градът да се плячкоса и запали. Вземи и всички млади жени. Да се убият всички момчета, ненавършили десет години. По-големите ще вземем за роби!

Дори д’Алегр потръпна, когато чу тази заповед, а лицето му изгуби цвят. Но сега не бе време да се спори с Чезаре, нито пък да се жали някого. Французинът си бе безскрупулен човек и знаеше, че е най-добре да си на страната на победителите. И тръгна да изпълнява жестоките заповеди. А Чезаре разпаса колана с меча и го захвърли на земята. С едната ръка пое голям бокал с вино и го пресуши на един дъх, а с другата сграбчи косата на свляклата се на земята и ридаеща Изабела и я притегли към себе си.

— Ела тук — рече той ухилен, — сега не е време за плач. Ти си много красива, а Чезаре Борджия знае кога и как да бъде добър и мил.

Големите й черни очи се взираха в него с нечовешки страх и тя цялата се тресеше и с мъка се задържаше на крака. Той се изсмя високо, взе я на ръце и закрачи с товара си през голямата зала. Бе заповядал да приготвят за него голямата спалня на Катерина Сфорца. В нея вече гореше буен огън и веселите пламъци бяха прогонили мрака и тъгата на зимната вечер. Въпреки това помещението бе подредено и очевидно обитавано в най-строг спартански вкус и Чезаре направи кисела гримаса, когато се огледа. Мразеше липсата на лукс и удобства. Особено го подразни огромното разпятие от слонова кост, което висеше на леглото. Той — синът на самия папа и кардинал на Светата църква, макар и за кратко време, коленичеше пред Христовия кръст само публично, а всъщност бе отдавна предал Спасителя и се бе отказал от него, за да служи на Сатаната.

Въпреки всичко въодушевлението му по повод завладяването на Форли все още не го бе напуснало. Бе в настроение, което го изпълваше с желание да се възползва напълно от плячката си и да опита вкуса и на този плод пред него, който изглеждаше най-добрият трофей в мрачната крепост. Изабела бе посвоему приказно красива и по хубост в никакъв случай не отстъпваше на сестра му Лукреция. Очите му заблестяха докато я оглеждаше.

Протегна кинжала, който никога не изпускаше от ръката си, и с острия си връх разряза дебелите дрехи, които обвиваха прекрасното тяло от врата до петите. Жалните й писъци ехтяха напразно в голямата спалня; те отекнаха злокобно из пустите коридори на победената твърдина и достигнаха дори и дебелите дъбови и обковани с тежко желязо врати на подземната тъмница, където бе затворена нещастната майка.

Катерина коленичи в молитва и затисна уши с длани, за да не чува писъците. Внезапно те секнаха…

Четиридесет и осем часа по-късно победоносната армия на Чезаре, развяла знамето с фамилния му герб, се отправи към Рим: пешаци, кавалерия, лека артилерия, отряди въоръжени с арбалети воини, товарни коне и мулета, които се препъваха под смазващите товари от ограбеното злато и сребърни монети, изящни украшения, накити, най-различни скъпоценни предмети — всевъзможни съкровища, измъкнати от крепостните подземия.

Също като голяма черна змия, чиято глава бе Чезаре, кавалкадата се виеше през замръзналите долини и прехвърляше един след друг изпречващите се по пътя й заснежени хълмове. Най-отзад, в носена от четирима здравеняци носилка, Катерина Сфорца пътуваше към върховното си унижение. Не бе проговорила нито дума, не бе хапнала нито залък храна от онази съдбовна нощ на своето поражение. Пътуваше към онова, което й бе предопределила съдбата, а зад гърба й Форли пламтеше, запален от победителите. Хората й бяха наполовина избити, а другата половина бе жестоко поругана. Някъде недалеч от нея, в дългата верига от хора и животни, търпеливо стиснали зъби, с мъка крачеха и синовете й, боси, завързани с вериги един за друг. Милост бе проявена само спрямо хромата Бианка, на която бяха разрешили да пътува заедно с майка си, и тя сега лежеше до Катерина и горко оплакваше семейната съдба. Тя не бе грозна, но Чезаре не се интересуваше от болнави жени.

Още една голяма трагедия ги бе сполетяла точно преди да тръгне кавалкадата. На зазоряване Изабела бе успяла някак си да се измъкне от ръцете на Чезаре и се бе хвърлила от високата кула върху каменния плочник на крепостния двор. Бе починала на място.

Самоубийството й бе я издигнало в очите на онези, които я познаваха и я бе превърнало в мъченица, предпочела смъртта пред безчестието. Чезаре Борджия бе признал неохотно, че „съжалява“ за инцидента и бе разрешил разкъсаното и все пак прекрасно тяло да бъде погребано в осветен гроб.

Но той вече бе забравил за нея. Мислите му бяха насочени към Рим и славното посрещане, което го очакваше там. Бе близо времето, когато целият свят щеше да трепери пред него и волята му, мислеше си той, а всички големи италиански родове и принцове, които все още не бяха зависими от Борджиите, щяха в бъдеще да се замислят много преди да му откажат каквото и да е.

Предчувствие за голям триумф го обзе недалече от Рим, когато му поднесоха послание от херцога на Ферара.

До този миг херцог Ерколе, а това бе бащата на Алфонсо д’Есте, се бе открито възмущавал от начина на живот на папата и децата му. Но вече и той не можеше да си позволи да се държи високомерно с Чезаре Борджия, чиято сила и власт бяха нараснали безгранично. Налагаше се да потърси приятелството му, да любезничи, за да не го превърне в свой опасен неприятел.

И писмото, което сега бе изпратил Ерколе, предизвика горда и самодоволна усмивка на брадатото лице на Чезаре. Той го прочете и препрочете и в същия миг в сърцето му трепна неподправена любов към сестра му Лукреция, едно отдавна забравено, но съществувало през детството и юношеството чувство на големия брат към очарователната сестричка. Тя винаги бе искала да има за съпруг и любовник сина на Ерколе Ферара, мислеше доволно Чезаре. Кой знае, пък може би сега това й желание щеше да се сбъдне.

Лукреция бе сред посрещачите на победоносния герой. Заедно с баща си, който пристигна на градските порти, облечен в най-тържествените церемониални папски одежди. Присъстваха и братята й заедно със съпругите си и голяма тълпа видни сановници и свещенослужители. Лукреция приветства Чезаре с древния поздрав, с който сънародниците й бяха аплодирали върховния имперски властелин преди хиляди години:

— Вива! Привет, Цезаре!

Около коня му се блъскаха хиляди хора, развяващи палмови клончета. Без да ги е грижа за мразовития вятър, който безмилостно брулеше лицата им тази февруарска утрин, те екзалтирано и възторжено крещяха одобрително. Виковете им станаха неистови, особено когато забелязаха хилядите оковани роби, които войската влачеше след себе си. Въпреки всичко общото внимание се съсредоточи върху Катерина Сфорца, когато огромното множество зърна странната й трагична фигура. Високата жена вървеше до коня на Чезаре; китките й бяха оковани със златна верига, която също се увиваше около китката на победителя. Тя се движеше като в унес, с изпразнени от съдържание очи, устните й шепнеха молитви, лицето й излъчваше неимоверни страдания. Незабавно я отведоха и хвърлиха в мрачните подземия на Белведере, където тя тепърва щеше да живее — или влачи жалко съществуване — години наред в постоянен страх от смъртта.

Макар и Катерина да не знаеше нищо за бъдещето си, в този миг на поражение и унижение, прочутият воин, който яздеше до Чезаре Борджия щеше да се превърне в неин приятел след време.

Ив д’Алегр бе силно впечатлен от гордия кураж на Катерина и въпреки че бе слабохарактерен като човек, не като воин, нечовешките жестокости, вършени от Чезаре, го отблъскваха и отвращаваха. Мислеше си да се върне във Франция и да се застъпи за Катерина пред своя крал. По време на големия пир, даден във Ватикана, както бе очаквал Чезаре в чест на завоеванията му, д’Алегр успя да размени няколко думи с жената, която бе любил — Лукреция.

Сега му се стори още по-красива и по-желана от преди. Майчинската роля й отиваше. Бе узряла и хубостта й се подчертаваше още повече от кадифената рокля в кървавочервено, гарнирана с хермелинови кожи. Мрежестият воал със скъпоценните камъни на главата й някак си омекотяваше златистите оттенъци на косата й. Очевидно бе, че се разбира отлично със съпруга си, но все пак отправи очарователно прелъстителна усмивка към Ив д’Алегр.

Той докосна пръстите й с устните си.

— Не сте забравила, нали? — прошепна той, без да вдига очи.

— Какво бихте желали да си спомня най-ярко от всичко преживяно с вас? — прошепна и тя, и искриците, които проблеснаха в големите очи показваха, че тя си е останала същата Лукреция Борджия. Старото желание го изпълни и почти го задуши.

— Всичко! — рече той и отново се наведе да целуне отрупаната със скъпоценности ръка. — Онази нощ, когато египтянинът готвеше своето жертвоприношение… когато очите ми за пръв път зърнаха онази статуя от изящен алабастър, а аз не знаех коя е тя… И другите нощи, когато бяхте моя пленница. О, Лукреция! Върви ми във воинския занаят, но никога не мога да си позволя да стана онова нещо, което най-много ми се ще да бъда!

— И кое е то?

— Вие знаете — отвърна той и избърса потта от челото си. Каква бе тази жена, която можеше само с една усмивка да изпие мъжката сила?

Тя се засмя тихичко. Нощта бе прекрасна, празнична вечер в чест на подвизите на брат й. Подвизи? Но споровете и различията от преди бяха забравени. Поне засега. Тази вечер във Ватикана изглежда цареше рядка атмосфера на дружелюбност и приятелство. Александър, заобиколен от фаворитите си, се смееше високо и продължително; харесваше му да бъде обект на внимание, особено сега — след военните успехи на сина си.

По-късно д’Алегр отправи проучващ поглед към младия херцог Бизели. Съпругът на Лукреция бе седнал между Чезаре и сестра си — Санча. Бе леко зачервен от изпитото вино, изглеждаше прекрасно в костюма си от бял атлаз, наметнат със сребрист плащ. Красиво момче, помисли си д’Алегр, но малко женствено. Не е подходящият за Лукреция тип, бе следващата му преценка. Изведнъж д’Алегр си припомни чезаревите думи за Бизел и тазвечерния пир.

— Щастлива ли сте в брака си, мадона? — запита той внезапно Лукреция.

— Винаги се чувствам щастлива, когато ме обичат — отвърна тя, а очите й заиграха.

— Е, съвсем сигурно е, че той ви обича. Но вие обичате ли го?

— Защо питате? — изведнъж Лукреция изпита необясним вътрешен страх. Тогава д’Алегр й прошепна:

— Ако го обичате — предупредете го да внимава!

За миг тези думи я озадачиха. Освен това събудиха в нея гузното чувство, че ако би трябвало да говори истината и само истината тя не бе сигурна дали може да отговори утвърдително на предишния въпрос на французина.

Всъщност какви бяха истинските й чувства към Зели? О, той бе очарователен. Бе й дарил дете, което тя обожаваше. Но тя не бе истински обичала никой друг мъж, освен Алфонсо д’Есте. И сега, когато споменът за него се върна и събуди старите чувства, тя неволно повдигна очи, за да погледне съпруга си. Видя, че брат й Чезаре му поднася бокал с вино.

По някаква необяснима причина в нея проговори непознат вътрешен глас и тя разбра, сякаш парализирана от това усещане, че виното е отровено! Интуиция, предчувствие, прозрение, както и да го наречем, тя схвана смисълът за особеното предупреждение в думите на французина — „предупредете го да внимава!“

Непозната сила я изтика от стола й — тя скочи и извика:

— Зели!

Бе твърде късно. Злощастният херцог бе пресушил чашата си. Лукрецините бузи побеляха като мляко. Очите на абсолютно всички присъстващи се впиха в нея любопитно. Устните й се движеха, но звук не излизаше от тях. Нещо я душеше. Съзнаваше, че не трябва да огласява публично подозренията си. Каквото и престъпление да извършеше брат й между стените на Ватикана, то трябваше да си остане там — това бе правилото, което тя не можеше и не смееше да наруши. Останалата част на света не трябваше да научава нищо.

В същия този миг Чезаре вдигна собствения си златен бокал в наздравица за Лукреция:

— За моята сестра Лукреция, за нейното здраве и щастие! — рече той и онази студена усмивка заигра на устните му.

Цялото множество на пира повтори думите му като ехо:

— Мадона Лукреция! Вива!

И почти никой не забеляза, че точно в същото време херцогът на Бизели се хвана за гърлото и се свлече под масата безжизнен.