Денис Робинс
Лукреция (11)

Глава единадесета

Лукреция стисна зъби. Сърцето й заби бързо, обзе я гняв, но и тревога.

Алфонсо се появи след малко на арената, яхнал прекрасен дорест кон, и си избра копие от тези, които му предложи оръженосецът.

Не носеше броня — само кремава копринена блуза, жакет и трико. Изражението му бе сериозно и спокойно, а в поведението му се усещаше нещо открито, приветливо момчешко и това сякаш се нравеше повече на многолюдната публика от злокобната студена фигура на младия Борджия. И все пак някои от по-коравосърдечните зрители се надяваха да видят да се пролее и малко човешка кръв в края на краищата наследникът на Ферара бе новак в този занаят и щеше да се бие с първия си бик.

Чезаре се настани до Маделеана и пак отпи от виното си. Гледаше младежа на коня с искрено възхищение. Междувременно виковете поутихнаха. На арената пуснаха дребен, но доста енергичен и силен бик. Той незабавно връхлетя върху Алфонсо, който с едната ръка на юздата и другата насочила копието нагоре, избегна звяра на косъм. Хората изреваха. Конят се вдигна на задните крака и изцвили силно. Лукреция преглътна и молитвено скръсти ръце.

„Свети ангели, запазете го“ — измърмори тази молитва, която помнеше от детството си. Така страстно го желаеше, че бе готова да се втурне долу на арената и да защити с младото си, красиво тяло неговото собствено от злокобните рога, когато бикът отново нападаше. Алфонсо, опиянен от първия си успех отново и отново пробождаше с върха на копието си димящата от изпаренията на потта и течащата кръв кожа на бичия врат. После майсторски извърташе коня си и отново примамваше обезумялото животно да го нападне пак.

Накрая освирепелият до крайност бик направи последен отчаян опит да се пребори с омразната стомана, която му причиняваше непрекъсната болка. Животното нападна стремително и този път Алфонсо се забави. Единият от двата ужасни рога се заби в крака му, разкъсвайки човешката плът. Амфитеатърът се разтресе от нечовешки рев — „А-а-а“ се изтръгна от тълпата. Кръвта шурна към глезена, а Алфонсо се изплъзна от седлото. Чезаре сграбчи подпорите на стола си и сякаш хипнотизиран и същевременно неспокоен, защото Лукреция издаде чувствата си като нададе силен вик на ужас. Бикът се втурна напред отново. Този път рогата разкъсаха корема на коня без ездач. Синьо-зелени на цвят вътрешности се изсипаха на земята. Конят се разтресе от силни конвулсии и изцвилвайки сърцераздирателно, също като писък на човек, се строполи на пясъка до Алфонсо. Сега вече той бе сигурна и беззащитна жертва — бикът щеше да го намуши и разкъса. Така поне си мислеха зрителите и отново тежка въздишка се изтръгна от гърдите им.

Лукреция трепереше като лист, а писъците й се заглушаваха до голяма степен от собствената й ръка, която тя съвсем неволно притискаше силно към устата си.

Младият Алфонсо обаче показа пред тълпата нещо, което щеше да се помни дълго време. След като пощръклелият бик се обърна на края на арената и пак се втурна към врага си, с нечовешко усилия воинът в него се изправи на крака. И с бързо майсторско движение запрати кинжала си напред — последният връхлетя между и над двата рога и се заби дълбоко в мускулестия врат, където прекъсна гръбначния мозък. Животното се подхлъзна, и четирите копита загубиха равновесие. Колената се подгънаха и звярът се строполи на земята до агонизиращия кон.

С блеснали очи Алфонсо гордо вдигна ръка и поздрави публиката. Всеки мъж, жена и дете, всички едновременно скочиха на крака и над арената отекна оглушителен рев, който сигурно разтресе и целия Рим. Лукреция се свлече на стола си, омаломощена, и изхлипа, като се сгърчи в отчаяно облекчение.

Двамина от свитата на Алфонсо се втурнаха на арената. Той отново бе паднал — от загуба на кръв и сигурно вече губеше съзнание, а зрителите продължаваха в могъщ хор да скандират името му „Вива Алфонсо д’Есте“. Подлудели от неповторимото зрелище, хората от тълпата хвърляха на арената шапки, шарфове и палта. Жените мятаха цветя. Някакво полуголо селско момиче, сякаш пияно от екстаз, се хвърли до Алфонсо, а гърдите му изхвръкнаха от корсажа. Девойката потопи цвете, което държеше в ръка, в кръвта на благородника и пъхна почервенелия цвят в ръцете на малко момче.

Алфонсо отвори очи и се усмихна. С помощта на приближените си, той успя да седне и да отпие глътка вино от чашата, която му подаде един от пажовете.

Лукреция понечи да стане и да се отправи надолу към него, но Чезаре я сграбчи за китката.

— Овладей се, сестро! Да не би да искаш всички тук да разберат, какви са чувствата ти към този човек?

— Пусни ме, пусни ме! — изохка тя. — Пусни ме да ида при него.

— Тихо! Той е добре. Това е лека рана, повърхностна.

Лукреция погледна крадешком испанеца, който гризеше ноктите си със скука и безразличие. Той бе гледал далеч по-добри борби на Плаза ди Торос в Мадрид и се отвращаваше от местния стил и обезглавяването на бика.

— Няма да се омъжа за дон Керубино, няма, няма! — внезапно проплака Лукреция.

Чезаре се наведе към нея и прошепна в ухото й:

— Няма да се омъжваш за него. След събранието тази сутрин баща ни реши да не официализира този брак. Имаме други планове за теб. Обаче редно е да се върнеш в палата заедно с испанския гост. Затова замълчи сега и не се издавай. По-късно ще го отпратят и ще се извинят официално пред Испания.

Като чу тези думи Лукреция се успокои и развесели, сълзите й незабавно пресъхнаха и тя се облегна на стола. Очите й отново потъмняха, когато погледна към арената: там вдигнаха Алфонсо на носилка и го изнесоха. Тълпата се разпръскваше бавно. Лукреция хвана дон Керубино под ръка и двамата си тръгнаха също, последвани от свитата. Тя бъбреше весело и непринудено, опитваше се да предразположи мрачния испанец.

След като се завърнаха у дома, Лукреция веднага се насочи към братовото си крило в къщата. Бяха й съобщили, че са отвели Алфонсо там, за да може лекарят на Чезаре да се погрижи за раната му.

Отвори й Перото, новият камериер. През пролука в красивите гобленови завеси, които отделяха преддверието от същинската спалня на брат й, тя зърна мъжа, когото така силно желаеше да притежава. Той се бе облегнал на възглавници, блед, но усмихнат. Раненият крак бе вече превързан и поставен на атлазени възглавници. Тя чу думите на Чезаре:

— Вие бяхте великолепен, милорд. Сестра ми бе възхитена.

Сърцето на Лукреция затупа бързо, бързо.

— Благодаря ви, милорд — отвърна Алфонсо. — Безсъмнено обаче не бях достатъчно добър, че да впечатля дон Керубино.

— О! Какво се тревожите за това. Този лицемерен испанец ще се чувства по-добре в някой манастир. И нека ви разкрия една наша тайна: ако това ви интересува, негово светейшество Кардиналът, моят баща, не придава особено значение на този годеж. Това бе едно прибързано решение.

— А защо този въпрос трябва да ме интересува, благородни Чезаре?

Чезаре се усмихна, обичайно намусеното му лице се разведри в добронамерена усмивка.

— Мисля си, милорд, че един съюз, едно сродяване между родовете на Борджиите и Ферара ще бъде навременно и от полза за всички. Френският крал е хвърлил око на Италия: този хищник иска да отнеме част от нея. И сега страната не бива да бъде разделена, а обединена, за да може да защити бреговете си. Вие и аз можем да направим много заедно. Какво бихте казали, ако след дискретно изчакване Ватиканът одобри един брак между вас и Лукреция?

Цялото й тяло пламна в страстно предусещане докато Лукреция, скрита зад завесата, нетърпеливо очакваше отговора на Алфонсо.