Денис Робинс
Лукреция (39)

Глава тридесет и девета

Пренесоха Алфонсо във Ватикана. Положиха го на ниска кушетка, обшита с фин атлаз, който скоро се напои с кръвта на злощастния млад херцог. Лукреция коленичи до него; хвана ръката му и се разрида горко.

— Убиха те, мили мой, съпруже мой! — хлипаше тя.

Той бавно отвори очи. И в този миг на издихание, преди да загуби съзнание за последен път той проговори горчиви думи, които никога не бе продумвал преди:

— Дадох ти живота си. Твоите злокобни роднини — Борджиите — ми го отнеха. Умирам и ги проклинам! Всичките!

Разтърсена до дъното на душата си, Лукреция залитна назад. Обърна се и видя, че около нея стоят лекарите и някои придворни. Цареше суматоха. Камбаните ечаха в голямата сграда. Тежки стъпки отекваха из коридорите. Самият Свети отец бе тръгнал към смъртното ложе на зет си. Влезе свещеник заедно с няколко монаси; той идваше да причести умиращия.

Изведнъж в претъпканата стая се вмъкна крадешком тъмната зловеща фигура на Чезаре Борджия. Лукавото му лице изглеждаше разтревожено, но както бихме могли да се досетим, изражението му бе престорено и ако имаше за нещо да се тревожи, то бе за това, че не бе сигурен дали наемните убийци си бяха свършили работата добре.

Приближи се до кушетката и погледна с присвити очи окървавеното тяло на зет си. Със задоволство забеляза сивкавосинята бледнота, която бавно пълзеше по красивото лице на младия херцог. С дяволско двуличие приклекна на коляно и промълви:

— Уви, бедни ми Зели! Кой би могъл да извърши това подло убийство?

В същия миг нещо в Лукреция се скъса; старата кръв на Борджиите в нея кипна и я преобрази в истинска тигрица. Треперейки цялата, пребледняла от ярост, тя се извърна рязко и застана пред брат си. Пищната рокля, която бе облякла, бе опръскана с кръвта на човека, чийто живот бавно изтичаше пред очите на присъстващите. Тя драматично го посочи:

— Тази кръв лежи на ръцете ти, чудовище безчестно — изсъска тя в ухото му. — Това черно дело вечно ще тежи на низката ти душа!

Той се изправи и силно стисна китката й, като крадешком оглеждаше любопитните лица на околните.

— Добре внимавай какво говориш — прошепна той. — Досега съм те обичал, но знаеш ли какво ще стане, ако любовта ми се превърне в омраза? Няма да е само кръвта на този никому ненужен нещастник. Ще се лее още кръв и тя ще бъде на Родриго — твоя син!

Лукреция замръзна при тези чудовищни думи и притисна ръка към устата си. Бе така ужасена, че загуби дар слово и нищо повече не успя да каже на брат си. И в този страшен момент й хрумна, че тя не бе истински обичала Зели. Бяха мили близки приятели, любовници, които намираха утеха и наслада в обятията си, но всъщност истинската й любов бе единствено малкият й син. Него обожаваше, него любеше безкрайно… Само него ли?

Чезаре я отстрани с ръка и отново падна на колене до кушетката. Тогава херцогът на Бизели отвори очи и проговори за последен път:

— Дано черната ти душа гори във вечен адски огън, убиецо пъклен!

Борджия подскочи като ужилен и започна да кашля високо, сякаш бе объркан. Последното проклятие от устата на смъртния го бе пообъркало, но успя бързо да се овладее — мазна усмивка се появи на брадатото лице, а тънките му пръсти направиха кръстния знак върху тялото на починалия, после внимателно склопиха очите му. Обръщайки се към присъстващите, той спокойно изрече:

— Херцогът е при своя бог. Оставете ни насаме, добри хора!

Полуприпадналата от непосилното душевно вълнение Лукреция се опря на ръката на вярната Катарина и залитайки, излезе от стаята. В предверието й почти се сблъска с баща си, който бързаше към смъртното ложе на херцога. Александър понечи да заговори, но тя го прекъсна:

— Не ме докосвай! Борджиите ще платят за това престъпление! Ще изгнием в гробовете си! Имената ни ще се споменават с омраза и отвращение от единия край на света до другия! О, Боже! Всичко около нас е оцапано с кръвта на невинни хора!

Тя се изплъзна от ръката му, която се опитваше да я спре и побягна, стенеща и ридаеща истерично. Александър я изгледа с ужас и се опита да я настигне, да я успокои и приласкае, но тя повторно се измъкна от ръцете му. Крещеше, че вече в нея не е останало никакво чувство, най-малко любов, към близки и роднини. Всичко — страсти и емоции, добри и лоши — се бе изцедило от нея, чувстваше тялото си празно — също като тялото на бедния Зели, от което бе изтекла живителната кръв…

Не можеше да остане повече в този жесток свят. По-добре да постъпи в женски манастир и да остане там завинаги. Достатъчно бе живяла сред грях и безпътица в развратната атмосфера на това подобие на оранжерия на смъртта, където млади и невинни цветя изсъхваха и умираха ежечасно.

Александър се обърна намръщен и се приближи към сина си, а червендалестото му лице бе този път посивяло и сурово.

— Е, Чезаре, този път отиде твърде далеч — рече той остро.

Чезаре изду едната си буза, затвори едното око, а другото впери в лицето на баща си с изражение на цинично удивление.

— Може би е по-правилно да кажеш, че последния път не свърших работата докрай. Бизели бе глупак и си заслужава смъртта напълно. Престани да бърбориш за правда и кривда и да ми четеш морал. Нека сега направим едно хубаво погребение на херцога, та хората да останат доволни. А пък Лукреция — я виж как й отива да бъде млада и пленителна вдовица, а когато свърши задължителния траур ще видиш как ще престане да ме кълне и сама ще ми благодари. Ще бъде доволна, че лично аз се заех да уредя… хм, този неприятен въпрос. Познай какво ми прати Ферара? Дълго послание с мили пожелания за вечно приятелство. И да знаеш — не е далеч моментът, когато ще получа короната на Крал на Италия! Всички непокорни паднаха под меча ми! Кой сега ще се осмели да ми казва „да“ или „не“ под покрива на палата на собствения ми баща?

И без повече да погледне към восъчнобялата фигура на кушетката, Чезаре рязко закрачи към вратата, а в гърлото му забълбука познатия зловещ смях.

Не се намери дори и един-единствен смелчага да го укори за кървавото престъпление, извършено през този паметен ден. Огромна бе силата на Чезаре Борджия в земите на Италия и едва ли имаше човек, който можеше да си позволи да спи спокойно в леглото си, ако не бе сред приятелите на този зловещ зъл гений или ако не бе готов да погледне с леко око на многобройните му престъпления.

Една от придворните дами съобщи на Лукреция, че брат й е напуснал Ватикана и й подаде бележка. Написаното звучеше като мило послание от грижовен брат към обична сестрица:

Бъди благоразумна и дискретна, мила ми сестро, внимавай какво говориш пред чужди хора и всичко ще се нареди прекрасно — и за теб, и за мен. Сега съм на път за Пезаро с хиляда и петстотин воини. Бившият ти съпруг — Джовани Сфорца — най-неразумно вдигна оръжие срещу мен, но това само ще му донесе загуби — ще му взема земите и всички останали градове в Романия. Скоро ще му дойде времето, когато ще застанеш редом с онзи, когото желаеше най-много и толкова отдавна. За това не ме кори за начина, по който всъщност само показах голямата си любов към теб.

Лукреция прочете бележката, изгори я и горчиво погледна през прозореца — навън бе прекрасна сутрин. „Начинът, по който всъщност само показах голямата си любов към теб — боже мой!“ — възкликна тя и потрепери. Е, известен й бе начинът… по който острите ками бяха нанесли страшните рани по младежкото тяло на невинния й съпруг. Известно й бе и по чие нареждане бе направено това. Бе минало доста време от ужасната смърт на собствения им брат, но сегашното престъпление й се струваше още по-чудовищно и отблъскващо, защото младият херцог бе напълно невинен, пък и в никакъв случай не бе стоял на пътя на Чезаре. Затова пък брат й нямаше никаква полза от него, а онези, които според Чезаре бяха безполезни за интригите му, трябваше да умрат.

Тъжно зазвъняха камбани. Бе започнала първата служба за заупокой на душата на убития.

Лукреция се хвърли на леглото и отново заплака неудържимо, неутешимо.

 

 

Същия ден Александър припадна на стъпалата на Свети Петър. Отнесоха го в покоите му; дълго не можа да дойде в съзнание и лекарите му пускаха кръв на няколко пъти, докато напълно го изтощиха. В Рим хората шушукаха, че го е повалила някаква коварна болест. Някои споменаваха дори Лукавия, който, според тях, се вселявал в папското тяло от време на време. По-набожните говореха, че това е божие предупреждение и описваха някои странни и злокобни случки във Ватикана, които никой не се наемаше да обясни.

Когато Светият отец изпрати да доведат дъщеря му, тя отказа да го посети. В отговор му написа да потърси утешение в обятията на Джулия Фарнезе. За пръв път в живота си Лукреция не изпитваше страх от семейството си, нито пък уважението на дъщеря към този бързо западащ старец, който вече не можеше да носи тежестите и отговорностите на папската корона. Нареди на приближените си дами да съберат по-важното от принадлежностите й — за нея самата и за детето. Бе решила да се оттегли на първо време в самотния замък в Непи. В тази крепост би могла — без чужда намеса и натрапници — да носи траура си за бедния Зели, който бе нападнат за пръв път именно там, когато бе отивал при нея, тласкан от любовта си.

А Александър стана с мъка от постелята си, болен и все повече отслабващ, и отиде да се моли пред тялото на мъртвия си зет. То бе положено на черно ложе, в един от малките параклиси на Ватикана. Свещи горяха пред главата и нозете на смъртника. Папата се молеше и плачеше; тези сълзи не бяха лицемерни — той бе истински привързан към благородния Бизели. После отново се опита да види дъщеря си, но тя бе вече напуснала Рим. Бе му изпратила писмо, в което казваше, че няма да присъства на погребението и нека нейното отсъствие бъде обяснено с факта, че е тежко болна. Бе оставила торба със златни дукати на специален свещеник, който трябваше ежедневно да се моли за спасението на душата на убития.

На път за Непи се отби в един женски манастир, където майката-игуменка бе родственица на Борджиите. Тя бе истинска светица, изпосталяла и изнемощяла напълно от пости и молитви и нареди на своите калугерки да се молят без прекъсване за опрощаване на греховете, извършени от братовчед й Александър VI, та дано той да започне да управлява отново мъдро Светия престол.

Манастирът бе строго изолирано от външния греховен свят място и затворените зад каменните му стени благочестиви монахини не поддържаха никакъв контакт с други хора. Само майката-игуменка намираше начини, когато усетеше необходимост за това, да се осведомява за разпътното поведение на хората в Рим. За нея бе отблъскващо самото име на Лукреция. Затова напълно чужда й бе мисълта да приеме в манастира си младата херцогиня, когато последната пристигна със свитата си и поиска подслон.

Все пак Лукреция бе дъщерята на папата и майката-игуменка нямаше друг избор, освен да я приеме. Всъщност тя за пръв път се срещаше с нея.

Сега двете жени седяха в малката мрачна приемна, използвана само за посетители. Слабичката и суха възрастна калугерка в черните си одежди, бяла прилепнала шапчица и покривало, с повехнали скръстени в скута ръце, с пръсти потрепващи върху броеницата и устни, шепнещи непрестанно молитви. И богато облечената млада жена, с подплатена с кожа наметка, чиято качулка прикриваше разкошните златисти коси, с бледо и сякаш одухотворено лице след дълъг плач и безсънна нощ. Малкият Родриго бе вече настанен заедно с дойката си в специално подредена манастирска килия. Останалите благородници — дами и кавалери — се намираха в манастирската трапезария, където се опитваха да се сгреят и преглътнат поднесената им скромна храна, оплаквайки луксозния уют, към когото бяха привикнали.

Лукреция гледаше жалостно и тъжно монахинята, чиито хлътнали очи мълчаливо я обвиняваха.

— Вие сте чували за мен само лоши работи, нали света майко? — прошепна Лукреция.

— Не е моя работа да съдя земните хора, дъще моя. Аз се моля за душите на покойниците и за божията помощ, и напътствие за онези, които приживе носят тежестта на земната власт — отвърна игуменката.

Лукреция въздъхна.

— Вие сте родственица на баща ми. Вие сте от нашата кръв — рече тя.

Игуменката се прекръсти и не каза нищо.

— Вашият жест ме кара да си мисля, че вие се гнусите от това роднинство — горчиво откликна Лукреция.

Игуменката отново запази мълчание и пак направи кръстния знак. Лукреция допря двете си длани и ги издигна молитвено.

— Името на Борджиите се произнася с омраза — рече тя задавено. — Черна звезда е надвиснала над нашата съдба. О, света майчице, помогни ни, ние толкова много се нуждаем от молитви и опрощение.

И след тези думи внезапно Лукреция коленичи пред калугерката и допря чело до коляното й. Меката й кожа потръпна при допира с грубия вълнен ръчно изтъкан плат на монашеската дреха. Но младата жена заплака в искрено разкаяние, дълбока тъга и угризения.

Игуменката изгледа почти с ужас златокосата коса, от която качулката се бе свлякла. Пленителната красота на Лукреция не й направи никакво впечатление; напротив — отблъскваше я. Носът й се сбърчи неодобрително, когато усети уханието на парфюмите, с които бе намазано пищното тяло пред нея. Всичко пред очите й само й напомняше мрачните истории, които бе слушала за Борджиите и които се бе винаги старала да забрави. Тя, която не бе познала любовта през целия си живот и никога не бе изпитала ласката на мъжка ръка, потръпваше и се изпълваше с погнуса само при мисълта за безпътицата и разврата, които свързваше с Лукреция. Набръчканото й лице почервеня и тя здраво стисна в сгърчените си пръсти молитвената броеница, като че ли очакваше от нейните зърна морална и духовна подкрепа.

— Не е ли по-добре ваша светлост да се прибере в стаята си? — запита игуменката с възгрубия си глас. — В нашия манастир едва ли има някакви развлечения по ваш вкус, но все пак сме приготвили каквото можем. Нямахме време да се подготвим; новината, че идвате пристигна съвсем скоро.

Лукреция повдигна лице към нея. Прекрасните й очи бяха потънали в сълзи. Изражението й, напълно искрено в този миг, би трогнало всеки човек, само не и една религиозна фанатичка. И рече:

— Няма ли да ми кажете поне една-единствена думичка на състрадание или прошка? Не съм аз убийцата на съпруга си. Никога не съм проливала кръвта на невинни хора.

Майката-игуменка се изправи.

— Не се осмелявайте да произнасяте скверната дума „убиец“ в това свято място — задъхано изрече тя.

— Дайте ми благословията си, моля Ви, добра майко — изстена Лукреция и неутешимо заклати глава напред и назад в жест на пълно отчаяние и мъка.

— Нямам власт да го направя. Но Светата църква не отказва никому и ако Ваша светлост желае да се изповяда…

— Греховете ми са много… — започна Лукреция.

— Моля ви замълчете! — прекъсна я игуменката и се прекръсти. Тя трепереше силно. Не би могла да издържи да слуша Лукреция Борджия да изрежда ужасните си грехове на глас пред нея.

Тогава Лукреция се изправи. Отчаянието й и желанието за духовна утеха отстъпиха място на огорчение. Нищо нямаше да получи от тази старица, в чиито вени отдавна бе пресъхнала живителната струя на човешкото състрадание. Затова се обърна и я остави; отиде да потърси синчето си. То нехаеше, че бе сменило достойните за крал покои с някаква си манастирска килия и сега се кикотеше голичко в ръцете на дойката си, която го къпеше. Благородната Катарина стоеше до тях и се любуваше на здравото детско телце. Но като зърна детето, Лукреция отново избухна в сълзи, защото под светлината на свещите златистите бебешки къдри й напомниха за бедния покоен Зели. Килията бе напълно достойна за спартанския дух на манастира — бе бяло варосана и само над тясното дървено ложе висеше строго черно разпятие. Помещението бе мрачно, студено, без всякакъв уют. Лукреция искрено съжаляваше, че бе дошла тук. Изведнъж, реши, че няма да иде в параклиса, за да се моли. Ще си остане тук и ще се наплаче на воля. Катарина се уплаши за господарката си и се затече да намери някакво манастирско вино. Оказа се, че тук можеха да й предложат само някакво подобие на слабо, безвкусно вино, от което пиеха само високопоставени сановници, ако случаят ги доведеше насам.

Катарина насили Лукреция да вкуси от виното и после да се оттегли в определената за нея стая. Там поне се бяха досетили да сложат ръчно тъкана селска черга на каменния под и няколко кожи на леглото. Докато вървяха по слабо осветения коридор чуха звука на малко звънче и се разминаха с една монахиня, която бързаше с поглед вперен в пода. Оказа се, че всяка монахиня тук носеше подобно звънче, което предупреждаваше за идването на себеподобните. Тук монахините нямаха право да се гледат в очите. И затова въпросната калугерка не успя да огледа прочутото разкошно тяло на „Римската блудница“, нито дългите й златисти плитки и прелъстителните, макар и изпълнени със сълзи, очи. Но нямаше как да се убие уханието на скъпите парфюми и младата послушница вдъхна, без да ще упойващата миризма; после уплашена се сепна, прекръсти се и още повече забърза да се отдалечи от тази среща със самия Сатана.

Лукреция си легна и дълго след това разговаря с приближената си придворна дама.

— Ако остана задълго тук тялото ми ще увехне, ще се свие и ще изсъхне. Ще заприлича на изкуствена кукла като всички тези добри жени. Това ме плаши. О, мила ми Катарина, кажи ми! Така ли ме иска Небето — покрита с черно було, със сведени и впити в земята очи, слаба като скелет, отказала се завинаги от плътските удоволствия? Такава ли трябва да стане Лукреция — да наказва и обуздава тялото си и неговите желания, да му отказва всичко, за да може един ден да получи достойно място до трона на Всевишния? Толкова ли е грешно да се следват естествените пътища на природата — да се храним, да танцуваме, да се шегуваме и веселим, да се отпускаме в мъжки обятия? Завинаги ли ще горим в адски огън поради това, че Бог ми е дал силата да изсмуквам мъжката душа през устните си?

Катерина, която бе млада и весела, коленичи до лукрециното легло и започна да сплита косата й в нова плитка. Лукреция винаги се бе държала мило и щедро с нея и тя я обичаше по същия начин, както и Бианка бе обичала младата си господарка. Катарина не бе толкова нежна и всеотдайна по природа, както Бианка, но сега изпитваше истинско състрадание към Лукреция.

— Не си мислете за тези неща, прекрасна ми господарке — промърмори тя. — Защо трябва да стоите на сянка, когато сте родена да блестите под слънчевите лъчи?

Лукреция притвори натежалите си клепачи и въздъхна.

— Красиво сравнение.

— Още утре ще си тръгнем от това мрачно място — започна да нарежда Катарина — и пак ще си заживеем весело в Непи.

Но Лукреция поклати глава.

— О, не! Дълго време няма да си позволя да се веселя. Ще се моля и нося траур за бедния ми скъп господар, когото така подло убиха.

Катарина потръпна дискретно, но не каза нищо. По-късно сподели с други дами от свитата, че Нейна Светлост херцогинята е плакала много и решила да се посвети на добри дела, но тя (Катарина) се надява, че мъката й ще премине след време.

Лукреция обаче отказа да се отдаде на почивка тази нощ, преди да напише дълго писмо до брат си. Нареди на специален куриер да го занесе на благородния Чезаре в Пезаро. Най-голямото й желание е, пишеше тя в това писмо, убийците на съпруга й да бъдат намерени и наказани. Истинските убийци.

Чезаре се засмя, когато прочете тези думи на сестра си. Току-що бе щурмувал замъка на Пезаро и го бе превзел.

Мъката и тъгата на Лукреция са непресторени, каза си той. Тя винаги бе носила добро сърце, но едва ли щеше сега да тъгува много дълго, пък и едва ли ще се скрие от хората в някакво забутано място, за да се лиши от светските забави и удоволствия, реши той. Познаваше страстната й и чувствена природа прекалено добре и винаги се бе възползвал от нея. Що се отнася до желанието й да бъдат намерени истинските убийци на съпруга й… о, това бе чудесна шега за Чезаре. Освен това от цялото послание чудесно се разбираха две неща: тя съзнаваше ясно, кой е истинският убиец, но никога нямаше да се осмели да произнесе името му на глас.

 

 

Седмицата се оказа ужасно тежка за Лукреция. Половината от свитата, която обичайно я придружаваше навсякъде, включително придворните дами и кавалери, музикантите, шутовете и стотици слуги, пристигнаха заедно с нея в замъка на Непи. Времето бе благосклонно. Под веселите слънчеви лъчи старата крепост не изглеждаше така мрачна, а от кулите й се откриваше прекрасна гледка към високите сини планини и дълбоките зелени клисури. Откриваха се чудесни възможности за лов, а дамите можеха да яздят и да си правят дълги разходки из околностите. Обстановката бе далеч по-приятна от тази в Рим с тягостните му летни жеги.

Лукреция обаче прекарваше дни наред в стаята си в плач и униние и това продължи доста време; красивите й очи хлътнаха в орбитите си, тя отслабна и приятната закръгленост на тялото й се загуби. Постеше и се молеше за опрощение на ролята, която бе играла така или иначе в смъртта на Зели. Съзнаваше, че не е трябвало да иска той да се завърне при нея. Очевидно Чезаре никога не би се спрял пред нищо, което възпира необузданите му амбиции. Сега дори и роднините на херцога не се осмеляваха да кажат истината на висок глас, макар че се досещаха за нея и въпреки това се бяха присъединили към лицемерното издирване на „незнайните убийци“.

И ден, и нощ, и когато се събуждаше от краткотрайния си неспокоен сън Лукреция не преставаше да оплаква преждевременната кончина на красивия си млад съпруг. Не можеше да се усмихва и радва истински на гугукането и бебешките лудории на малкия Родгиро.

Междувременно Чезаре пак замина от Ватикана, за да продължи военните си подвизи за завладяването на Романия. Александър бе получил нов припадък и пак бе прикован на легло. Той непрекъснато викаше дъщеря си, но тя отказваше да го посети.

През цялото лято Лукреция остана в Непи и продължи траура си. После се разболя, изглежда бе малария, вдигна висока температура. Може би за това допринесоха опасните изпарения, които се наслояваха около замъка заедно с есенните мъгли, издигащи се от дълбоките пропасти около крепостните стени. Всъщност това заболяване принуди златокосата Борджия да се завърне в Рим.

Бе заприличала на сянка на предишната Лукреция.

Облечена в черно и забулена като монахиня, тя се нанесе в палата Свети Петър. Когато минаваше по улиците, хората я поздравяваха почтително. Изглежда, че онази „Римска блудница“, срещу която бяха проповядвали толкова много добри люде, се бе променила изцяло. Бе съвсем уместно и подобаващо тя да скърби за убития си съпруг и хората одобряваха. Обаче продължаваха да си шушукат против Александър и разпътното поведение на придворните му.

Накрая тя отиде да види баща си. Седеше мълчалива, а той разказваше какви планове кроят заедно с Чезаре за бъдещето й. И тя си бе мислила, макар и смътно и неопределено, за възможностите да се омъжи отново. Пък и бе знаела, но дори не се бе осмелявала да си прошепне името на човека, определен да стане следващия й съпруг.

Разговорът им протече, може би година, след смъртта на Бизели през една приятна лятна утрин. Александър се държеше с дъщеря си много мило и дори плахо.

— Дъще моя, време е да свалиш от себе си черните вдовишки була — рече той с благ глас. — Брат ти и аз поддържаме близки отношения с херцог Ерколе от Ферара. Изглежда, че се очертава сродяване между нашите две големи семейства; то ще бъде полезно и изгодно и за двата рода и макар и по едно време да ни се струваше, че то не е твърде вероятно, сега херцогът е на мнение, че такъв съюз би бил много ползотворен за неговите позиции. Всъщност той поиска ръката ти за своя син…

Лукреция вдигна очи към баща си — големи, тъжни и измъчени, очи на преследвано животно. Както винаги силните чувства я караха да пребледнява, лицето й посивя и сега, но след малко се зачерви и бузите й пламнаха, а стройното тяло видимо се разтрепери.

— Искаш да кажеш, че Алфонсо д’Есте… — тихо запита тя и не довърши изречението.

Александър кимна с глава, усмихна се, отпи глътка от чашата, която му подаде неговият паж, после я поднесе на дъщеря си.

— Хайде, пийни си малко вино… не мога да гледам как любимата ми дъщеря чезне и вехне от скръб — рече той загрижено.

Тя стисна юмручета, сякаш да се пребори с демона на възбуда и желание, който незабавно полази по вените й. Силен бе този демон и дъхът му бе огнен и омаен като старо вино. След месеци на разкъсваща мъка, като че ли горещо слънце разтопи леда и бентът се отприщи, мощен поток на разнолики чувства се разля по цялото й същество. Самото име Алфонсо д’Есте се оказа по-могъщо опияняващо средство от виното, което баща й предложи и тя послушно опита.

Не проговори нито дума. Само слушаше, а Александър накратко разказа за плановете, които имаха с Чезаре за нея. Затаила дъх, тя внимателно попиваше всяка негова дума.

Не по-късно от септември ще бъде обявен годежът, а самата сватба ще бъде направена скоро след това, говореше баща й. В обменените между херцога на Ферара и Александър VI писма бе уточнено и договорено финансовите ангажименти на Ферара към Светия престол да бъдат облекчени, а младият д’Есте да получи няколко малки херцогства като сватбен подарък. Малкият Родриго — синът на Лукреция — щеше да получи също херцогство, както и всичките имоти и владения на бедния си баща.

Александър се усмихна на Лукреция.

— Струва ми се, че няма да пристъпиш към този брак с нежелание, дъще — промърмори той.

Лукреция откликна веднага със задавен глас:

— Не, не. Но той, той… какво казва на това?

Защо, мислеше си тя, едва ли някой друг би могъл да има по-лошо отношение към нея самата; тя преглътна с мъка и пред очите й се изнизаха ярките спомени с горчивите му думи, тежките обвинения и укори спрямо поведението и престъпленията на семейството й. Бе ли изобщо възможно той да се опита да постави Лукреция на мястото на Ана Сфорца? Това си мислеше тя и горчиво си повтаряше, че едва ли някой по-добре от нея разбира истинските му чувства към нея.

Сърцето й заби лудо и тя почти се задуши, когато Александър с равен глас й каза, че според собствените му думи д’Есте бил много доволен от взетото решение. Бил готов да я посрещне най-мило във Ферара веднага щом бъде постигнато пълно споразумение между двете семейства.

Сега Лукреция се замисли. Възможно ли бе това? Наистина ли Алфонсо я желаеше за съпруга или просто изпълняваше синовния си дълг, както тя бе постъпила вече три пъти — бидейки просто пионка в играта, която ежедневно се играеше на политическата шахматна дъска на света?

Накрая, след като завърши аудиенцията при папата, тя забърза към палата си. Катарина седеше до прозореца и когато видя господарката си да влиза се зарадва, защото разпозна промяната в нея: очите на Лукреция сияеха трескаво. Изчезнала бе предишната ледена статуя — истинско олицетворение на отчаянието и тъгата! Древната гъста кръв на прочутия род отново пулсираше във вените на чувствената до крайности мадона Лукреция.

По-скоро като младо и импулсивно момиче, а не като опитна и познаваща света жена, Лукреция хвана довереницата си през кръста и затанцува с нея из стаята.

— Вярно, вярно е!… О, Света Богородице, накрая бляновете се сбъднаха! — задъхваше се тя.

Катарина спря вихрения танц и ахна:

— Какво се е сбъднало?

— Отново ще се женя! И този път за него! За Лъва на Ферара. За Алфонсо д’Есте. За онзи, за който сърцето ми копнееше, когото толкова време боготворя напразно… Той — моята най-скъпа любов, моят най-голям враг, истинският бог на любовта за мен!

Сълзи потекоха по прекрасното лице, вадички шурнаха от блестящите очи, сълзи на неудържима радост. И те като че ли отмиха и отнесоха и чувството й за вина, и греховете й, и обвиненията в поквара и разпуснатост. Като че ли бе преродена, дете на прекрасната, чиста любов, извираща направо от първоизточника на добротата и почтеността, далеч от всякаква греховност. Забравила бе всички досегашни любовници. Лицата им се стопиха и изчезнаха някъде в нищото. Виждаше с абсолютна яснота само прелестния лик на Алфонсо, онези зелени пронизителни очи, които я бяха гледали с презрение, които й бяха отнели щастието…

Не можеше напълно да повярва, че това е истина. Даваше си сметка, че сега й е нужно още само много мъничко търпение… Трябваше да изчака да мине необходимото време, за да може отново — този път наистина — да погледне отблизо лицето на Алфонсо като неин любим съпруг, а не враг. Даваше си сметка за това и същевременно не я свърташе на едно място.

После събра сили и седна — с трескаво нетърпение, но и с нужната любезна учтивост и официален тон — да напише първото си писмо до херцог Ерколе, бъдещия й свекър.