Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Loves of Lucrezia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2013)
Редакция
teodopa (2013)
Форматиране
maskara (2013)

Издание:

Денис Робинс. Лукреция.

Редактиране, коригиране и художествено оформление: Д&Д

Предпечатна подготовка и печат: ДФ „Балканпрес“

Издателство „Д&Д“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава деветнадесета

Само довереницата й Бианка, единственото същество, на което Лукреция вярваше напълно, научи истината за брачната нощ. Защото Лукреция накрая бе обещала на злочестия Сфорца, че ще се опита да спаси брака им. Властната й и чувствена натура дори се бе поласкала от такова предизвикателство — да се опита и постигне онова, което досега друга жена не бе могла да направи. В замяна Джовани бе започнал да отрупва младата си невеста с прескъпи подаръци, когато бяха заедно на публични места и пред много хора той се държеше с нея, като че ли тя бе истински извор на щастие и очарование за него. Цял Рим честваше брака им. Папската дъщеря бе щастлива в брака си и хората ликуваха.

Александър бе доволен. Изобщо не забеляза, че в дъщеря му се бяха появили нови качества — непознат досега цинизъм и едно постоянно чувство на неудовлетвореност. Собствените му дела вървяха от добре по-добре. Бе укрепил съюза с регента на Милано и Венеция. Идващата от Франция и нейния крал Шарл заплаха оставаше надвиснала на хоризонта също като тъмен облак, носещ се над Алпите, но все пак папата смяташе, че тя не е така страшна. Сфорца бе приет от Испания като съпруг на Лукреция. Фердинанд и Изабела пишеха приятелски писма на Борджиите. Александър VI бе станал истинският религиозен водител на Стария свят. А когато Христофор Колумб — смелият и дръзновен пътешественик — започна голямата си морска експедиция и откри един нов, още по-голям свят, Борджиите подкрепиха начинанието му. Времената бяха наистина вълнуващи. Никой вече не задържаше Лукреция зад стените на Ватикана, като дете, нуждаещо се от защита. Тя зае определено място в светския живот и постоянно бе до съпруга си, който се оказа блестящ държавник и умен политик. Само тя — собствената му съпруга — познаваше истинската му същност и нечовешките му мъчения, които той изтърпяваше героично и мълчаливо.

Брат й Чезаре се готвеше да става кардинал, а другият брат получи херцогството на Гандия. Братът на Джулия Фарнезе също бе ръкоположен за кардинал и това бе публичен скандал, тъй като всички знаеха за връзките на Александър с нея. Обаче никой в Рим не възрази. Само в католическата Испания се чуха неясни гласове на несъгласие и те се отнасяха до безбожните оргии, които според някои хора ставаха във Ватикана. От време на време Борджиите ставаха прицел на леки атаки, особено откакто могъщият Дела Ровере избяга във Франция, където потърси защита от френския крал и се превърна в негов съюзник. Но тези неща засега бързо отшумяха, въпреки амбициите на френския крал, една физическа и духовно деформирана личност, изпълнена с налудничави желания за завоюване на Италия.

 

 

Междувременно и тази пролет Рим танцуваше, пиеше и се веселеше, всячески продължавайки сладкия живот и удоволствията под сините лазурни небеса и бляскавото слънце.

Лукреция бе започнала да се уморява от безкрайните и пищни церемонии, надутостта на заобикалящите я, и протокола, който трябваше да спазва. Не я вълнуваше особено семейната амбиция за непрестанно напредване в обществото и различните йерархии. Прекрасното й, вече чудесно узряло тяло копнееше за любов, а тя все й се изплъзваше. Споменът за Алфонсо я преследваше непрекъснато като някакъв зъл дух. Той обаче вече не се бе мяркал в Рим.

Колкото и отначало да й се струваше странно, тя започна да мечтае да си има дете и даже завиждаше на Джулия, която бе родила дъщеря, официално минаваща за дете на съпруга й и кръстена Лаура. Но всички знаеха, че детето е от Александър. Лукреция отслабна и лицето й някак си побеля; мъчеха я вътрешни противоречия, които трябваше непрекъснато да потиска. Затова често се питаше, докога ще може да издържи, преди да направи нещо, за да се избави от Сфорца.

Изведнъж през юли в Рим избухна епидемия от чума. Заразата плъзна от тъмните лабиринти на бедните квартали и бързо заля красивите площади и позлатените палати на богаташите. Александър нареди всички да се молят и да търсят покаяние. Танците и празниците секнаха. Хората измираха като мухи по улиците. По-старите римляни, които помнеха подобни бедствия от историята, избягаха в планините. Младите останаха в града и продължиха заниманията си само за да станат по-сетнешни жертви на злокобната епидемия. Те се отдаваха на всички забранени удоволствия и без задръжки се любеха жадно и страстно, изсмуквайки от отслабналите си тела последните живителни сокове преди хлътналите устни на смъртта да си поискат последната ужасна целувка от тленните им тела.

Александър нареди на Джовани да отведе съпругата си от заразения град. Страхуваше се за любимата си дъщеря.

И така в края на краищата Лукреция се озова в Пезаро редом със съпруга си. Чувстваше се ужасно потисната; имаше защо — бе живяла дни наред в очакване на смъртта. Ужасната миризма проникваше навсякъде също като някаква отровна пара и дори най-изкусните препарати на придворния парфюмер не можеха да я премахнат.

Бе щастлива, че бяха се махнали от ужасния град; освен това домът на съпруга й й хареса още от пръв поглед.

Пезаро бе прекрасно място — открито към чистото синьо море и заобиколено от другите си страни с покрити с пищна растителност зелени хълмове. От просторните бели тераси на палата Лукреция се наслаждаваше на истинска гора от кули и на шеметните и необятни висини на Монте Ачио и Андизо, прорязани от руслата на река Фолия. Бе истински рай — едно от най-живописните, красиви и спокойни кътчета на Адриатика; истинско блаженство бе за нея да бъде тук след досадните ограничения на поразения от чума Рим.

Цялата тази красота и покой обаче събудиха в Лукреция нов и трескав копнеж да удовлетвори отказваната й досега любов. Тя продължи да приема с очевидна апатия подаръците на Джовани и сякаш не забелязваше ласкателствата на придворните от Пезаро, които чули преди, че Лукреция Борджия е зловещ демон в женска кожа, сега откриваха в нейно лице едно прелестно русокосо момиче, прилично на ангел, достоен да заеме място до свещеника на замъка.

Горещото лято напредваше и бушуващата в гърдите й злочестина сякаш растеше и я задушаваше. Тя се бе отказала вече да прави и най-малките опити да се превърне в истинска съпруга на Джовани. Сега я бе обзела нова омерзителна страст — тя ревнуваше и ревнуваше бясно. Не обичаше Джовани, но желаеше да го покори на волята си изцяло. А щом се завърна в собствения си пищен дворец — далеч от орловите погледи на мъжете Борджии — той разкри и другите си слабости и пороци.

Една вечер Лукреция се разхождаше сама из покритите с цветя градини и неволно се натъкна на уютна беседка, в средата на която бе поставена статуя на бога Пан с ухилено каменно лице, над което се извиваха зелени лозници. Под това подобно на балдахин естествено покритие лежеше Джовани, а до него се бе настанил любимецът му Омар.

Те не видяха Лукреция, нито доловиха безшумните й стъпки. Персийчето бе коленичило до нозете на господаря си, а отрупаната със скъпоценни пръстени ръка на Джовани се бе заровила в парфюмираните къдри на Омар.

Лукреция замръзна на място и чу гласа на съпруга си, който нареждаше тъжно:

— Няма смисъл, Омар. Благородната ми съпруга ме уморява до смърт. Нямам покой, не мога да намеря утеха за страданията си — освен когато съм с теб и слушам небесния ти глас.

Момчето опря чело в ръката на Сфорца.

— С удоволствие бих дал живота си, за да може господаря ми да изпита малко щастие — промълви то.

Пребледняла като смъртница Лукреция се обърна и закрачи към палата. И този път я замъчи не само ревността, отвътре й бе заседнала една огромна буца и я задушаваше, разкъсваше я горчивина. В края на краищата бе изправена пред доказателство за собствения си провал. А Омар бе спечелил. Тази захаросана, префърцунена и натъкмена кукла — подобие на мъж — която следваше Джовани като вярно куче по петите навсякъде из двореца получаваше повече топлина и по-благосклонни и нежни думи от нея — благородната Лукреция, законната съпруга.

Лукреция се огледа; беше в стаята си, отново я душеше бяс. Шест високи сводести прозорци откриваха невиждана гледка към синьото море, но цялата тази прелест сякаш й се подиграваше… Хвърли се по очи на зелената кадифена кушетка, после се изправи и накъса на парченца сребристата си наметка. Сега вече щеше да си отмъсти на Джовани за онази безплодна брачна нощ, която никога нямаше да забрави. Сега наистина щеше да им покаже коя е тя! Истинска и горда сестра на Чезаре; не могат да си играят с нея и да я пренебрегват… докато законният й съпруг си играе с някакъв си роб!

Рязко взе свитък хартия и започна да пише гневно писмо на баща си; разказваше му всичко поред — истината за своя брак, всички грозни факти, молеше го да обяви бракът за невалиден, веднага, незабавно! Нека й намери съпруг, който да бъде мъж, да бъде глава на семейство, да я издигне в обществото, да осигури благополучието й.

Плесна с ръце и когато пажът й дотича, тя го изпрати да извика доверената й придворна дама и после да приготви пратеник, който незабавно щеше да отпътува за Рим. Той трябваше лично да връчи на баща й писмото, което бе запечатала със собствените си ръце.

След като Бианка пристигна Лукреция й разправи всичко. Довереницата вдигна ръце нагоре в ужас.

— Милата ми господарка — някой трябва да отмъсти за вас!

— Аз ще свърша тази работа — откликна Лукреция и белите й зъбки блеснаха, после яростно захапаха кърваво червените устни. Душеше я гняв, просто й се искаше да убие някого. И този убийствен бяс в нея бе насочен повече към персийчето, отколкото към онзи жалък нещастник — мъжа й. Беше си направила планове. Първо трябваше да бъде сигурна, че Сфорца не подозира нищо за намеренията й. А веднъж, след като ги осъществеше нека той да си вика и бесува, колкото си иска, мислеше тя ядно. Щеше да бъде късно. След като прочете писмото й, Александър VI щеше да я повика в Рим. Бе сигурна в това.

Тази вечер ще да има пир, каза тя на придворната си. А после щеше да се играе пиеса, в която тя, Лукреция, щеше също да участва. И Омар също… като мим, без думи. Тя щеше да репетира с него, да се държи приятелски. Щеше да се шегува най-добронамерено с момчето. И Джовани нямаше да се досети какво се крие зад всичко това.

Преди да напусне Рим Савели й бе дал шишенце с aqua tofana. Само четири капки от него бяха вече смъртоносна доза. В организма не оставаше нищо, нито секрет, нито някаква утайка, който по-късно да свидетелства как и защо бе умряла жертвата. Зловеща отрова, която Чезаре Борджия често използваше. Но до този момент Лукреция, чието сърце никога не е било толкова кораво, не бе и дори помисляла да извърши, толкова долно престъпление.

Бианка бе единственото същество, пред което Лукреция бе изповядала цялата си душа, бе й разказала всичко от началото, както и намеренията си. Тръпки пробягваха по кожата на довереницата й тя цялата настръхваше при мисълта за онова, което щеше да стане, макар и вътрешно да чувстваше, че Омар — а и самият Сфорца — напълно заслужаваха такава съдба.

И така, весела и шеговита, с широка усмивка на пълните червени устни, Лукреция бе неузнаваема тази вечер по време на вечерята със съпруга си, докато междувременно репетираха и пиесата. Омар с дългите си мигли я гледаше невинно в очите. Той се поклони ниско и благодари на господарката на Пезаро за честта, която му оказваше. Сфорца се прозяваше. Това в неговите очи бе просто детинска игра, от която той много не се интересуваше. Благородните дами и кавалерите им от замъка се събраха да погледат комедията. Тук-таме се забелязваше подигравателно хихикане сред мъжете и мазни усмивки сред жените, тъй като някои от тях бяха в течение на създадения любовен триъгълник.

Лукреция се бе облякла в една от най-красивите си рокли, а фина и обсипана със скъпоценни камъни мрежа задържаше дългата й руса коса да не се разпилява свободно. Момчето Омар бе както обикновено облечено в чудатия си и пищен персийски костюм и бе прелестно като картинка, а от това на Лукреция и Бианка направо им призляваше. Сфорца се бе отпуснал в приличния си на трон стол и се прозяваше продължително, тъй като бе изобилно похапнал и пийнал. Сега бе протегнал на свобода дългите си крака и поръчваше още вино; налагаше се да погледа и да се посмее на забавлението, което съпругата му подготвяше.

Комедията започна. Беше безвредна пиеска, написана и изпълнявана на латински, който повечето от присъстващите разбираха и говореха. По едно време Лукреция предложи на момчето чаша вино. То я пое, но вместо да погледне господарката си, то обърна големите си черни очи към господаря си. Лукреция забеляза погледа, който двамата си размениха и пребледня. Не изпитваше никаква жал. Сърцето й тупаше в бесен ритъм, когато юношата изпразни чашата си до дъно и я остави да падне на пода.

Но Омар не се свлече на земята с пяна на устата и предсмъртни ужасни за гледане гърчове, както тя си бе представяла. Смаяна до немай си къде, тя гледаше как на подобните на слонова кост бузи се появиха червени петна, а в очите на персийчето заблестя някакво непознато и неестествено желание. В следващия миг момчето се насочи към нея. Какво ли ставаше сега?

Омар я прегърна през кръста, смъкна поръбената със скъпа кожа рокля от раменете й и жадно я целуна, без да обръща внимание на вцепенената публика, той продължи да я прегръща, да я опипва и притиска, като непрекъснато я умоляваше и тя да го прегърне.

Сфорца се изправи рязко. Кръвта бе напуснала лицето му, очите му се бяха присвили в безмълвна ярост, ръката му, която трепереше, се насочи към кинжала на пояса.

— Достатъчно — тази пиеса е наистина прекалена! — изхриптя той.

Лукреция бе замръзнала — загубила бе дар слово, не можеше и да се движи. После, също като обезумял, загубил напълно разсъдъка си човек, персиецът се хвърли с ново желание върху нея и я събори на земята.

Тя недоумяваше, бе напълно парализирана от удивление.

Внезапно, докато шумотевицата и хаосът в голямата зала достигнаха връхната си точка и неразборията наоколо стана неописуема, нещо проблесна в съзнанието й и тя се досети. Налегна я смях, боже, каква ирония! Сега вече разбираше какво се бе случило. Каквато си бе неопитна в тези работи, тя бе сбъркала шишенцето. Във виното на Омар бе сложила не подготвената от Савели отрова, а онзи любовен еликсир, който й бе дал цирковия маг за Алфонсо д’Есте. Ето това бе истинска шега, ирония на съдбата. Тя незабавно преустанови съпротивата си и остави обзелата го луда, пламтяща страст да следва естествения си ход. Още повече, че вече бе видяла Сфорца с пламнали от омраза очи и с гол в ръката кинжал да се приближава бързо към тях. Ето сега, помисли си тя, ще бъда отмъстена чрез самия него. Защото сега, за да спаси собствената си репутация в Пезаро той трябваше да убие любимеца си, а по този начин и самия себе си.