Денис Робинс
Лукреция (16)

Глава шестнадесета

Обаче самият Джовани Сфорца не бе дошъл в Рим. Бе изпратил пълномощник — Николо де Савано, елегантен, красив млад благородник — граф с малко имение на река Фалесо, което имаше обща граница със земите на стария и заобиколен с тъжна атмосфера замък Непи. Крепостта бе притежание на роднина на Джовани — кардинал Сфорца.

В служба на Джовани младият Николо бе позабогатял и придобил мързеливи навици. В Пезаро се живееше богато, весело и забавно! А Николо не бе някакъв загубен придворен художник — рисувач на портрети. Преди всичко бе известен като добър любовник и жените го търсеха. Самият Николо бе чувал много за Лукреция Борджия и копнееше да я зърне отблизо. За това тръгна към Рим с истински мерак. Там трябваше да ухажва мадона Лукреция от името на господаря си.

Междувременно Джовани и свитата му се подвизаваха в замъка на Сфорца, но в отсъствието на истинския му господар — кардинала, Джовани се бе отдал на любимите си занимания — да не се прави нищо друго, освен ядене, пиене и любов. Освен това от терасите на Непи се откриваше великолепна гледка към планините и реката наоколо, а Сфорца обичаше да се излежава на слънцето, докато по-енергичните му другари ловяха риба или преследваха животните в зелената тъма на вековните й обвити с мистика околни гори.

Джовани знаеше, че дните на тази волна свобода са вече преброени. Затова и пълномощникът му бе заминал за Рим. Нека. И Джовани щеше да отиде — но по-късно. Всяко нещо с времето си. Бе се съгласил на това сродяване. Никак нямаше да е лошо да има за тъст папата — Александър VI. И далеч по-добре да е сроден с Чезаре, вместо принуден от дявол знае какви обстоятелства да враждува с тази хитра и опасна лисица. Въпреки всичко Сфорца не бързаше към обятията и прекрасното лице на бъдещата си съпруга. За настоящето имаше други идеи и предпочиташе да избегне неизбежните усложнения на брака.

И така — тази приятна лятна сутрин през юли 1492 година той бе полегнал на ложата под копринен балдахин на горната тераса на чичовия си замък и убиваше времето си като слушаше сегашния си фаворит. На външност Сфорца изглеждаше доста гневлив и раздразнителен. В надменно вирнатата му глава и дълговатото слабо лице се долавяше достойнството на потомствения благородник. Косата му бе кестенява, имаше къдрава брада и сини, неспокойни очи. Винаги се обличаше великолепно, дори прекалено претенциозно. По природа бе ленив и не обичаше нито спортове, нито фехтовката или меча. За сметка на това обожаваше Изтока и богатствата, които идваха оттам. Собственият му палат бе препълнен с китайски произведения и вещи от слонова кост и нефрит, както и с персийски килими и бродерии. Обичаше също много да се занимава с древните науки, да слуша приказки за минали времена и варвари, да се наслаждава на хубави картини. Някои от картините му бяха доста нецензурни и трябваше да се крият от чичото, който все пак бе божи служител.

Сегашният му фаворит бе млад персийски роб, чието име бе Омар. Принц по рождение, той бе пленен по време на една от неотдавнашните войни, а господарят на Пезаро го бе откупил на доста висока цена, след като бе оценил по достойнство интелигентността и задълбочените му познания по доста въпроси, да не говорим за необикновената му красота.

Типично за своята раса, Омар бе облечен в торбесто, свободно копринено облекло, а върху синкавочерните си къдрици носеше отрупана със скъпоценни камъни шапчица. Ноктите на краката и пръстите му бяха лакирани също като на момиче. Кожата му бе бяла като каймак, устата му бе присвита в горда, но тъжна гримаса. Непрестанно страдаше, чувстваше се унижен поради попадането си в плен, макар и да обичаше Сфорца, който бе щедър и привързан към него, доколкото разбира се позволяваше това себичният му и пресметлив характер. В сегашния момент Сфорца се държеше повече от нежно и интимно. Току-що Омар бе привършил превода на персийска любовна поема на италиански, а тя бе истинско произведение на изкуството. Сфорца надникна в големите момчешки очи и се намръщи. Те бяха черни като ахат, а отгоре им пърхаха дългите като на сърна мигли.

— Тези стихове са за вашата невеста, милорд — промърмори Омар, а от гласа му сякаш потече мед.

— Прекалено са изискани за нея. Няма да ги изпратя. Нека Николо да я ухажва с неговата си поезия — рече Сфорца.

— Какво тогава да правя с моите стихове? — невинно запита Омар и протегна към Джовани покрития с ръкописа му пергамент. Бе станал истински майстор на превода на италиански напоследък.

Джовани се намръщи още повече, после махна с ръка. Загледа се към разстланата в подножието на замъка долина и голямата река, която течеше и се извиваше като поток разтопена стомана през дивите клисури. Мразеше този палат и мрачната крепост отвъд реката. Изобщо не му се нравеше идеята да го привикват в Рим за предстоящата женитба.

— Запази си поемата, Омар — каза той след кратка пауза. — Какво мислиш, как ли изглежда мадона Лукреция? Виждал съм лика й само изсечен на метал. Е, в никакъв случай не е грозна…

Момчето скромно сведе клепачи.

— Сигурно ще свикнете да я обичате, милорд.

— Никога — изръмжа господарят на Пезаро. — Аз не обичам жените. А освен това жените на Борджиите са известни с това, че са свирепи и властни. За мен е изключително неприятно да ме принуждават силом да се женя. Но за съжаление, това не може да бъде избегнато.

Омар въздъхна, нави пергамента на руло и го завърза с червена копринена панделка. От клисурите някъде долу прозвуча зовът на ловджийски рог.

— Ловците се връщат за обед. Ще имате нужда от вино, милорд. Ще трябва да го приготвя.

— Има време. Остани тук още малко.

Омар се наведе над протегнатата ръка на Сфорца и я целуна.

— Ще ме вземете ли в Рим, когато отидете там за сватбата, милорд? — запита той тъжно и с копнеж.

Сфорца се облегна назад и притвори очи. Все още нещо го глождеше отвътре, бе раздразнен, макар сутринта да бе много приятна: във въздуха се носеше ароматът на узрели праскови, а гласът на Омар носеше успокоителни нотки. Сфорца въздъхна.

— Може би. Обаче хайде да се радваме на днешния ден и да не мислим повече за утре или за онази жена от Борджиите. Ще останем тук заедно с теб на спокойствие до октомври. После трябва да се настаня в чичовото си жилище в Рим. Междувременно в чужбина съм проводил новини, че съм се оттеглил от светския живот. Не желая да се появявам публично докато в Испания все още негодуват задето Борджиите натириха по този начин стария ми приятел дон Керубино. Дона Лукреция се отнесе некрасиво с него.

— Дон Керубино предпочита манастира пред всичко останало. Той не би могъл да стане глава на семейство и да бъде баща. Но вие, милорд…

— Аз предпочитам персийска поезия, мили ми Омар, и също ще се откажа от раждането на деца — намеси се Сфорца с вече отворени очи и устни, които се открехнаха в широка усмивка. Влажните, тъжни и красиви очи на Омар блеснаха и той също се усмихна. Чудесно се разбираха двамата.

Същата вечер в палата, Лукреция, бъдещата съпруга на Сфорца се завърна от годежната церемония в Сикстинската капела и зае централно място на официален пир заедно с пълномощника на Джовани, застанал от дясната й страна.

Първоначалното й разочарование, че Сфорца не бе дошъл лично се бе вече изпарило. Какъвто и да бе суетният господар на Пезаро, видно бе, че пълномощникът му е извънредно забавен мъж. Лукреция бе зърнала за пръв път Николо преди няколко дни да влиза в Рим на коня си на светлината на факли в глъчка и дандания. Веднага се бе втурнала при приближената си придворна дама и възбудено бе споделила, че той изглежда много обещаващ…

— Висок, с хубаво телосложение, без брада, а косата му е златиста — също като моята. Очите му горят като тюркоази. Прекрасен благородник, пък и не е много възрастен, Бианка. О, Бианка, грехота ли ще бъде да се отнасям към него като пълномощник не само в църквата, а и в…

Естествено не бе произнесла последната дума и вместо това се бе изсмяла с копнеж в гласа. Придворната дама бе повдигнала полите си и двете се бяха залели в кръшен смях докато сълзи рукнаха от очите им. Лукреция се бе успокоила — какви ли не приятни мисли се бяха завъртели в главицата й. Незабавно бе забравила ужаса и неприятностите, свързани с отвличането й. Не й направи никакво впечатление новината, донесена от баща й, че Дела Ровере и французинът са успели да избягат и да се скрият в планините преди потерята да вземе нужните мерки. Кардинал Дела Ровере също бе успял да се скрие — изпратената стража да го арестува по обвинение за предателство към Светия престол не бе открила никого.

Лукреция нямаше навика да потъва в мрачни размишления и догадки. Сърдечна и чувствена по характер, тя с готовност откликваше на моментното — било то веселба и нещо приятно, колоритно. Тази нощ бе нейният голям момент в живота. Бе седнала до най-красивия млад мъж, когото бе срещала до този миг и щастливо слушаше комплиментите и ласкателствата, които щедро се сипеха от медените му устни. Бе устроила разкошен пир в една от най-големите и най-красиви позлатени зали. Светият отец не присъстваше, обаче Чезаре си бе дошъл от Валенция, за да почете и да застане до нея в този важен момент. Самият той бе в отлично настроение, бе приел новата си епископия: бе прегледал хазната й, в резултат на което бяха олекнали едно или две от добре препълнените ковчежета, пък и не се бе престарал да си обръсне косата на темето, за да си направи истинска тонзура. Нямаше намерение да се отнася сериозно към религиозните си задължения и вече кроеше планове как да се измъкне от тях и да си заживее постарому приятния светски живот. Идващата от Франция заплаха щеше да почака малко — нека нещата се избистрят и изяснят.

Искрено се радваше, че вижда отново сестра си и с благодарност прие от името на баща им изпратените от Сфорца подаръци. Подготвяното сродяване се очертаваше като много по-удачно от предходното и сигурно щеше да се осъществи напълно — така поне се надяваше Чезаре.

Лукреция бе облечена в неповторима рокля и изглеждаше по-стройна и съблазнителна от всякога, а разкошната й коса бе прибрана под мрежа от златни влакна, богато украсени със скъпоценни камъни. Тя бе вдигнала наздравица с вино и премрежено гледаше пълномощника на Сфорца над ръба на чашата. Той бе вече полупиян, а гостите бяха преяли и препили. Скоро се очакваше да започнат обичайните танци. Обаче Лукреция искаше да остане насаме с Николо. Цялата вечер бе долавяла в тъмните му блестящи очи многозначителна и похотлива покана или така й се бе сторило? Във всеки случай коленете й започнаха да омекват. Но все пак се държеше на разстояние както подобава на благородна дама.

— Надявам се, че ваша милост е доволен от приема. Така ли е, милорд Николо?

— От името на моя господар, повече от доволен, мадона — отвърна той бързо.

— Добре — тя сведе поглед и опипа ръба на чашата си. — Кажете ми какво мислите… след като вече сте ме видял и добре, милорд… той дали… ще ме залюби?

В този момент и коленете на самия Николо де Савано трепереха силно като при треска. Не бе достатъчно пиян да не съзнава, че девойката пред него бе изкусително красива; а пък зад такава прекалена хубост се криеше дяволът, както всички опитни мъже знаеха, че този нечестивец можеше да зароби и измъчва на воля и най-коравия мъжага. Николо си представи съжалително господаря си — благородника, от чието име действаше сега. Това конте, боже, което обича копринени дрехи и стихове — и персийски слуги — боже, боже опази, Сфорца изобщо не бе подходящ за онзи пламък, който гореше в Лукреция Борджия. Грехота е да се урежда такъв брак, помисли си Николо.

— Не ми отговорихте — рязко повтори Лукреция като го гледаше в очите.

Той преглътна и я погледна с придобилите трескав блясък очи:

— Аз… всеки мъж, който носи достойно сърце в гърдите си… всеки със смела душа… неизбежно ще падне в краката ви, мадона — изпелтечи пълномощникът на Сфорца.

Тя присви очи, а бушуващият в нея трескав пламък се изравни с неговата възбуда.

— Аз не говоря за сърце или душа. Става дума за… любов.

— Любовта извира от душата… всъщност — рече той и езикът му се заплете.

— И от никъде другаде?

О, боже, тази изкусителка, прекрасното и бляскаво отроче на истинския Рим, помисли си той с див копнеж. Почти не можеше да се сдържа вече от желание да я притежава физически. А в този замък Непи, далеч оттук, Сфорца се лигавеше с любимеца си… та той щеше да се окаже най-горчиво разочарование за Лукреция.

— Какво ви стана, милорд? — подкачи го Лукреция в този миг.

Той се изправи и леко залитна — пред очите му се залюля розова пелена от изпитото вино, а и от бушуващата в него неутолима страст и мераци да обладае тази прелестна жена. Вече я бе нарисувал по памет — в стаята си пазеше тази миниатюра, която възнамеряваше да изпрати ма господаря си, но все повече желаеше да запази за себе си. В същия този миг вече я рисуваше и въображението му, но не в одеждите на хладна и непорочна обитателка на Ватикана, а като изкусителка на мъже и прелюбодейка — гола, с великолепна плът, истинска нимфа във вакханалия, и дива и разгулна любовна оргия.

С куража на пийналия той хвана ръката й и залепи пламналите си устни към потръпващите пръстчета. В следващия миг Чезаре, който седеше на масата наблизо и лениво чоплеше зъби с върха на кинжала си скочи рязко и неочаквано на крака и удари яростно масата с юмрук, счупвайки безценна чиния.

С котешки скок той застана зад стола на Лукреция и сграбчи в шепата си голям кичур от косата й. Дръпна го жестоко и силно и тя изпищя от болка.

— Какво ти става…? — изохка тя.

Но брат й не благоволи да отговори, само впи ужасяващия си поглед в лицето на пълномощника на Сфорца.

— Свободен сте да напуснете банкета, Де Савано — процеди той през зъби.

Лукреция се накани да протестира. Чезаре мигновено натъкми най-любезна усмивка на лицето си за пред гостите — оглеждайки се наоколо с изражение, което говореше „за бога, всичко е наред“ и като се наведе към нея изсъска:

— Непрекъснато те наблюдавам. Съвсем си станала безгрижна. Негово светейшество няма да иска да разкара Сфорца по този обиден начин, както постъпи с твоя испанец. Бракът ти трябва да се състои. И ще се състои! И не смей да каниш някакъв си пиян глупак в леглото си като най-обикновена куртизанка!

Лукреция пребледня. Но тя отлично познаваше този непреклонен тон в братовия си глас, а ръката му на тила й бе ледена като стоманено острие. В този миг бе готова да се разридае от разочарование и неудовлетвореност. Отправи продължителен жаден поглед към Николо. Пиян глупак! Защо му трябваше да се опива толкова! Животинското сладострастие и разпуснатост на тези мъже повече я вбесяваше, отколкото отблъскваше! А в същия миг, залитайки глупашки, Николо излизаше от залата и хълцукаше пиянски.

Доброто настроение и воля на Чезаре се бяха изпарили. Той дори не покани херцогиня Маделеана на танц, а като минаваше покрай стола й се наведе и процеди нещо, което Лукреция все пак чу.

На латински означаваше „тази нощ както винаги“. Разбира се! Помисли си Лукреция. Кимна на придворната си дама и с яростно развети поли напусна залата.

Бяс бушуваше в нея и също като сърдито дете винеше брат си. Развалил й бе удоволствието! За него си бе „и тази вечер както винаги“. Но тя — тя трябваше да чака — винаги трябваше да чака любовта да дойде при нея. Този красив и очарователен Николо сигурно щеше да я люби като истински мъж.

— Прокълната съм да получавам само похотта на мъжете, но не и да позная истинската, голямата любов — закрещя тя на Бианка. После пред очите й изплава споменът на онзи незабравим страстен миг в обятията на французина, който бе избегнал бащиния й гняв, след това неизбежно пред нея застана образът на Алфонсо. Синината на врата й бе отдавна избледняла, но не и споменът за него, който продължаваше да я изтезава.

— Търпение, мила ми господарке — откликна Бианка. — Утре пълномощникът се завръща в Непи. Когато започне листопадът, вашият съпруг ще дойде в Рим.

Лукреция заплака от яд и разочарование. Ех, само ако брат й бе останал във Валенция.

Чезаре бе ядосан от поведението на сестра си; разбира се, не от морална гледна точка, защото му бе нужна политическата изгода от сродяването със Сфорца. И ето сега — в този час — той се забавляваше с нещо, което бе като мехлем за закоравялото му сърце: стоеше на един прозорец във Ватикана и се упражняваше да стреля с лък и стрели. Хубав спорт, боже опази!? Долу във вътрешния двор се нижеше колона от изтощени, измършавели затворници, съдени за разни политически или религиозни престъпления. С острите си копия стражите подбутваха напред онези, които изоставаха.

И когато тъмната сянка на всеки пореден нещастник се превръщаше в жива мишена, озарена от лунната светлина, Чезаре изстрелваше следващата си стрела, това му даваше възможност за великолепна практика, при всяко точно попадение, особено във витална част на човешкото тяло, застанали зад него благородници от свитата му, аплодираха шумно, възклицаваха и ръкопляскаха. Поздравленията бяха по-въздържани, ако той само ранеше мишената.

Тишината в тази прекрасна нощ периодично се нарушаваше от стоновете и горките молби за милост на бедните страдалци, които напразно умоляваха Чезаре да ги пощади.

Накрая това забавление му омръзна. Пък и настроението му малко се подобри и той отиде на любовната си среща с изкусителната и преданата му Маделеана.