Денис Робинс
Лукреция (33)

Глава тридесет и трета

Разсъмваше се и зората превръщаше Рим в прекрасна перлена гледка, град — мечта в млечнобели нюанси, тук-таме поръсени с лимонено жълто и розово. Тибър лениво влечеше води под златисти мостове. Лек ветрец поклащаше прашните маслинени дървета и сякаш ги посребряваше. Роби се измъкваха от сламените си постели и протягаха уморени крайници, тръпнещи от изнурение още преди започването на поредния горещ летен ден. Старици изпразваха вонящи кофи по уличките и неприятната миризма се смесваше с благоуханието на цветята от прекрасните градини на богаташките палати. През градските врати вече влизаха скрибуцащите каручки на продавачите на зеленчуци, а воловете едвам теглеха претоварените платформи. Прозяващи се послушници вече палеха свещите в олтарите на стотиците римски църкви. Гуляйджиите, които вчера бяха отпразнували лукрецината сватба, продължаваха да хъркат здравата в постелите си. Същият ветрец, който поклащаше сиво-зелените маслинени дръвчета, раздвижи и страховития труп, който все още висеше на бесилката на площада пред църквата Сан Джулиано. Гледката бе ужасяваща — сякаш торба от кости и останки от човешка плът, останките на мъртъв престъпник, чието престъпление бе кражбата на самун хляб. Бяха го обесили преди седмица и сега онова, което бе останало от мъртвеца сякаш танцуваше тържествения и зловещ танц на смъртта.

Рим — в зората на юли 1498 година.

Новата херцогиня Бизели все още спеше. Завесите на брачната спалня бяха спуснати. Гореше свещта на една от колоните на огромното легло. Светлината озаряваше едва-едва изящните форми на лукрециното тяло, мраморно бяло, досущ като на статуя. Свита на кравай като малко дете, тя сладко си доспиваше, поставила ръка под бузата си.

Младоженецът се раздвижи пръв. Част от русата коса на съпругата му бе влязла в устата; опита се да я извади и пръстите му се заплетоха в космите. Раздразнен, полусънен, той блъсна доста силно и нелюбезно прекрасното голо тяло до него.

Лукреция рязко се изправи в леглото, а дългите и ресници нервно потрепваха.

— Защо не ме оставиш на мира — прошепна тя.

Херцогът междувременно се разсъни напълно. Разбра къде се намира и кой лежеше или по-точно седеше до него. Успокои се и челото му се разведри. Устните му се свиха доволно, усмихваше се и хубавите очи блеснаха дяволито. Придърпа Лукреция към себе си и впи устни в чувствената й уста, от която предната нощ бе пил нектара на сладострастната любовна наслада до насита пак и пак.

— Мила моя! Луда, лоша и най-възхитителна съпруга — изрече той насмешливо като подчертаваше всяка следваща дума с все по-силна и по-силна целувка.

Сега и тя, вече разсънена, беше навлязла в света на действителността. А той не бе лош — задоволена и щастлива Лукреция се сгуши в обятията на красивия младеж, почти момче, за когото се бе омъжила. Той наистина бе ненаситен любовник и за нея бе приятна новост да открие, че ще бъде съпруга на човек, за когото удоволствията на плътта бяха любимо и желано занимание. Тя обсипа лицето му с целувчици, сякаш птичи милувки и той намери това за много възбуждащо.

— Лукреция, мила моя, дама на сърцето ми и моя съпруга, обичам те истински — прошепна той докато продължаваше тази начална любовна игра. — А ти любиш ли ме?

— Много — отвърна тя бавно и се заигра с разкошните му руси къдрици. После прокара показалеца си лениво по твърдата му челюст и загорялото мускулесто гърло.

— Мислиш ли, че тази брачна нощ ще ни дари с една прекрасна мъжка рожба, защото ние май се потрудихме добре по този въпрос — ухилено измърмори Бизели.

— Без съмнение — откликна тя и се заля в щастлив смях. Той я претърколи по корем игриво като явно имаше нещо предвид, но зърна гърба й и внезапно се наведе, за да разгледа нежната й кожа по-отблизо.

— Лукреция, откъде са тези белези? Кой е посмял да те нарани така жестоко? — запита той глухо и замислено.

Тя се стресна и се отдръпна, погледна го и пребледня — това бе типично за нея; докато другите се изчервяваха тя побледняваше. Очите й загубиха веселия си блясък, сърцето й се сви, мъка я налегна и нещо стисна гърлото й. Нападнаха я рояк спомени: грозни и ужасяващи, но и примесени с нещо хубаво; също като див мед, смесен с някакви горчиви билки. Тези белези! Боят с камшици, нанесен й пред подигравателните викове на войниците и в присъствието на Алфонсо д’Есте. Луда, лоша — нали така я бе току-що нарекъл съпругът й. Ами ако той наистина научеше, докъде всъщност се простира нейната лудост… и лошотия! И въпреки всичко тя бе обичала Алфонсо! Със сърцето и душата си, не само с прекрасното, сладострастно тяло, както бе любила този невръстен херцог, чието име носеше сега. Този законен съпруг, който й бе наложен от роднините й и от съдбата, но когото тя бе намерила за достатъчно приятен. Този пламенен съпруг и любовник, от когото тя без съмнение бе заченала син и наследник на херцогската титла.

Ами онова друго злощастно дете, което дори не бе проплакало?

Лукреция избухна в сълзи и вдигна безпомощно ръце. Това бе жест на отчаяние и отвращение. Не желаеше тези спомени да се връщат като прилепи и сляпо да се блъскат в съзнанието й, разкъсвайки фино заченатата плът на новото й щастие.

И за голямо учудване на простодушния млад херцог тя се разрида сърцераздирателно. Той се опита да я прегърне и приласкае, но тя го отблъсна и отказа предложената утеха. И изобщо не му каза откъде са й белезите. Той замълча, после стана и разтвори завесите. Златистите лъчи на слънцето нахлуха в покоите им и осветиха разбърканото брачно ложе.

— Гладен съм… хайде да похапнем, сърце мое — проговори херцогът доста объркан от поведението на тази толкова тайнствена, но и пленително очарователна дъщеря на Борджиите.

Лукреция изсуши сълзите си и плесна с ръце. След няколко минути придворните дами и кавалери влязоха по подобаващ начин: те носеха благоуханна вода в позлатени купи. Посипаха вода на младоженците да си измият ръцете и им помогнаха да се преоблекат. Разпръснаха пресни цветя по пода и по леглото. После влязоха прислужниците с огромни, препълнени блюда с какви ли не лакомства. Младоженецът жадно пресуши два бокала с вино, наведнъж, един след друг. Поднесе няколко пъти и на съпругата си да отпие. Придворните благородници се веселяха и си намигаха многозначително и знаещо от време на време. Съвсем очевидно херцогинята на Бизели бе доволна от прекараната нощ. Катарина прошепна в ухото й приятна вест:

— Господаря Чезаре замина от Рим. Ще отплава с кораб за Франция.

— За Франция ли! — откликна Лукреция и настроението й незабавно се повиши предвид очакваното му дълго отсъствие.

Самият Александър потвърди тази новина. Мил и приветлив, същата утрин той посети неофициално младоженката и младоженеца. Явно му бяха харесали клюкарските новини за отличното настроение, в което придворните бяха заварили на сутринта брачната двойка.

Благослови дъщеря си и зет си, отпи вино и чукна чаша с Бизели, който замръзна в почтително мълчание в присъствието на негово светейшество папата. Александър го заговори весело и шеговито, но Бизели бе мълчалив и затворен, все още не се чувстваше на сигурна почва, не знаеше какво да очаква от Борджиите, за които бе чувал само зловещи истории.

— Добре стана, че брат ти реши, разбира се, с моето разрешение — да захвърли свещеническите одежди и да се върне към светския живот — разказваше Александър на дъщеря си, след като я прегърна и й направи комплимент за красивата й външност, която тази сутрин бе сякаш придобила още по-прелестни измерения. — Получихме съобщения, мое съкровище, за смъртта на гърбушкото Шарл.

Лукреция плесна с ръце.

— Френският крал е починал?! Значи сега няма опасност той да ни зароби. Това е добро предзнаменование за нашия бъдещ живот заедно, Зели — обърна се тя към съпруга си.

— Освен това Чезаре възнамерява да потърси приятелството на Луи XII, който ще наследи Шарл — добави Александър доволно. — Почти няма съмнение, че ще получи и ръката на някоя от френските принцеси, с което ще засилим властта си в Европа.

Младият херцог бе наистина впечатлен. Къде бе попаднал!

Лукреция се прозя. Бе прекалено уморена, за да се интересува от политика. Но все пак новините бяха добри.

Последва прекрасен ден, изпълнен с удоволствие и любовно щастие за новобрачните: те се любиха продължително и лениво, заливаха се в смях и си приказваха. Следобед времето захладя и цялата свита на Лукреция — включително и приближените на Бизели, които бяха дошли заедно с него от Неапол — отидоха на излет сред природата. Всъщност отидоха в една великолепна вила, подготвена за техните нужди, където щяха да видят и представлението на драма, поставена от студентите на Академията на Помпониус Летус. Ставаше дума за една забавна комедия, чиито сюжет третираше плътските удоволствия, подготвена специално за развлечение на Лукреция и нейния „Зели“.

Стотици хора излязоха от домовете си да гледат бляскавото шествие с многобройните благородни дами и кавалери на път за вилата. Въздухът бе мек и изпълнен с ухание; сред природата бе още по-хладно от града. Конниците минаха покрай езеро, чиято синееща се повърхност отразяваше безоблачното небе. В далечината се издигаха красиви планини, забулени на места с пухкави облаци.

Херцогинята си бе избрала да язди муле, черно на цвят и селяните я гледаха занемели от учудване. Облечена във френска рокля от атлаз в зелено, тя им изглеждаше като приказна царкиня, яздеща до прекрасния принц — нейния съпруг, който носеше атлазен костюм в кафяво, а ръкавите му бяха на черни райета. И двамата руси — неговата коса излъчваше златист блясък досущ златните плитки на Лукреция, сплетени отзад. Зяпачите гледаха с жадни очи обсипаните със скъпоценни камъни дрехи на благородната свита, а специално доведени музиканти приветстваха минаващите със сладките звуци на инструментите си. Полуголи дечица тичаха пред кавалкадата и хвърляха на пътя й прясно набрани цветя.

Лукреция бе щастлива отново. Рядко й се бе струпвало толкова щастие. Хладната, приветлива вила ги приюти, а обстановката в нея бе очарователна. Разхождаха се със съпруга й из сенчестите градини, които водеха към езеро, чиято спокойна повърхност напомняше на огледало. След завършването на комедията тя раздаде на актьорите кесии със златни монети, а после си уредиха гуляй на терасите.

Преди залез-слънце тя отведе Зели в една от стаите, за да му покаже прекрасна статуя на Микеланджело — личен сватбен подарък от него. Точно тогава чуха викове и шум в градината.

Погледнаха навън и видяха, че двамина от слугите им се борят с някаква селска девойка. Тя бе очевидно луда и надаваше нечленоразделни крясъци. Бе разголена до кръста, носеше само долната си риза от кръста надолу. По краката имаше рани, които кървяха. Вероятно е била някога красива и харесвана, но сега от приятните черти не бе останало почти нищо — лицето й бе подпухнало и разкривено, покрито с нездравословни петна.

Когато зърна Лукреция и херцогът, тя направи свръхчовешки опит да се освободи от ръцете на преследвачите си, успя да им се отскубне и се хвърли към двамата. Буквално за секунди се озова до младоженците и дългите й нокти одраха бузата на Лукреция.

— Блудница! Римска безсрамница! — крещеше неистово тя.

Лукреция запищя повече от нея, не толкова от болка, колкото от страх. Съпругът измъкна кинжала си незабавно, но преди да го употреби в защита на жена си, един от прислужниците повали девойката на земята.

— Боже Господи — какво означава това? — запита херцогът и внимателно избърса кръвта от лукрецината буза с копринената си носна кърпичка. Катарина се появи тичешком, бързаше да се притече на помощ на господарката си. Лукреция бе пребледняла като мъртвец и трепереше цялата. Много по-силно бе наранена и разстроена от думата „блудница“, отколкото от леката драскотина на бузата.

— И аз не знам — прошепна тя замаяно.

— Как се осмелява тази жена да ти говори такива неща? — пак запита херцогът, а в съзнанието му крадливо започнаха да се промъкват неприятните истории, които бе чувал за миналото на Лукреция Борджия.

— Върви, разпитай коя е тя и какъв зъл дух е влязъл в нея — прошепна Лукреция на придворната си дама.

Катарина излезе незабавно. Когато се върна, бе научила доста неща, но се чувстваше неудобно и започна да разказва с мъка и насила. Оказа се, че девойката е била възлюблената на Марио, пажът, който се бе радвал на лукрецините ласки. Никой не бе чувал нищо за него, откакто бе изчезнал от Ватикана. Сега ставаше ясно, че кървавото отмъщение на Чезаре го бе застигнало. Бяха го убили още по пътя, много преди да стигне до близките си. Но бяха намерили тялото му и девойката, която го бе обичала, бе полудяла от мъка и ужас. През изтеклите години тя бе правила опити да се добере до Рим и да си отмъсти на мадона Лукреция.

Наследницата на Борджиите потреперваше при всяка дума на този жалостив разказ. Горкият, бедничкият Марио! Значи смъртта бе склопила завинаги големите му влажни очи. А той я бе обичал и любил като истински мъж. А бедното дете, за което той бе трябвало да се ожени, бе обезумяло и получило душевно разстройство завинаги. Лукреция дълго плака и за двамата. Когато херцогът предложи лудата да бъде обесена за опит за убийство, Лукреция отказа да даде заповед за това…

Тя отказа да говори и за обидите, които бяха казани от злощастната луда по неин адрес. На херцога му омръзна цялата работа. Падаше нощта, а на него му се искаше отново да се озове заедно с прекрасната си съпруга в брачното ложе. И много скоро съвсем забрави неприятния епизод.

Но Лукреция не можеше да забрави. Боже, как съдбата я преследваше! Какви ли мрачни дни й предстояха! Усещането й за щастие се бе напълно изпарило.