Денис Робинс
Лукреция (18)

Глава осемнадесета

Като влязоха в стаята жега като от пещ лъхна Лукреция. Тя смръщи нослето си. В камината пращеше буен огън, който озаряваше дърворезбата на овалния позлатен таван в розово сияние. Във въздуха ухаеше силно на парфюм, благоухаеха и цветята, разпръснати върху огромното пищно легло с балдахин, поставено върху нещо като подиум. И неговите дървени части бяха позлатени — изработени фигури на демонични същества, с лица като сатири, които се хилеха злобно и похотливо. Също както се хилеха полупияните придворни, помисли си Лукреция. Тълпата наблъска младоженците в стаята и затвори вратата след тях.

Сега може би за пръв път в подобна ситуация в живота си, Лукреция изпита безпокойство. Пръстите й нервно опипваха и подръпваха прекрасната тъкан на сватбената й рокля. Опита се да се пошегува и погледна законния си съпруг. Той също бе ужасно неспокоен — цветът на лицето му бе неестествено зеленикав. Всичко друго само не и мъжествен, помисли си тя в този миг. Ужаси се от мисълта, че той може да изглежда така именно сега — насаме със съпругата си.

— Мадона… Лукреция… — запелтечи той, залитна към прозорците и успя да отвори един от тях. — Нужен ми е малко чист въздух — добави той с надебелял език.

Лукреция го гледаше с премрежен поглед. Чувстваше се сама, изоставена в тази прекрасна стая. Подът бе покрит с розови цветове. От купидончетата на балдахина висяха сребърни вериги, които държаха великолепно изработена сребърна лампа, а в нея едвам тлееше слаба светлина. Всичко това би трябвало да символизира страстни желания и бялата голота на пълното отдаване на любовното ложе. Дори и по стените висяха гоблени с любовни сцени на захласната в страстни ласки Венера и Адонис. В ниша, отделена от стаята с проблясваща прозрачна завеса, бе поставена малка вана от чисто злато, пълна с ароматизирана течност. Чаршафите на леглото бяха от фина коприна, а на тях бяха бродирани инициалите на новобрачните — „Л“ и „Д“: Лукреция и Джовани.

Лукреция облиза засъхналите си устни. Защо ли се чувстваше така зле? Само преди час се бе смяла и шегувала с Бианка; двете си бяха шепнали за блаженствата, които щяха да я сполетят тази нощ. Бианка бе окачила малък амулет на врата й.

— За щастие в прегръдките, мила ми господарке — бе прошепнала тя.

Внезапно Джовани Сфорца се извърна от прозореца и тя ясно видя сиво-синкавото му, просълзено лице. Сърцето й се сви, просто й премаля. Защото в очите му не се четеше нито любов, нито дори желание, нито похот, нищо…

— Моля за извинение… моля за миг да ми позволите привилегията да… — отново заекна той.

В този миг тя реши, че той може би е човек, който се нуждае от известно поощрение. Свивайки рамене, тя разхлаби надипленото булчинско було и го пусна леко на пода, после обърна гърба си към него.

— Моля, разкопчайте роклята ми… нямам прислужница тази вечер, няма никой… освен теб, Джовани — гласът й ласкаво и интимно произнесе името му по този начин за пръв път.

Тя почувства студените му, потни и лепкави пръсти по нежната си кожа, докато той бърникаше и непохватно се опитваше да разкопчае кукичките и копчетата. Лукреция потръпна. Мъжките ръце трябва да се топли и силни, а стените твърди и страстни, като онези, които веднъж разраниха врата й (ах, Алфонсо… Алфонсо! Защо ли трябва да го зове сега в този час точно когато настъпва мигът да отдаде прекрасното си тяло на законния си съпруг и повелител?)

Сватбената рокля се разтвори и се плъзна на пода като прекрасна атлазена птица. Последваха я безбройните фусти. След малко обаче Лукреция стоеше пред Сфорца, облечена само в прозрачната си долна риза от коприна. Обърна се лице с лице към съпруга, стеснително поставила ръце на гърдите си. Е, това вече бе моментът той да се събуди от унеса си и слабостта му да се изпари — да избликне мъжката сила в него. Да протегне мъжка ръка и да разкъса тънката риза — нека тя да остане само по златната мантия на неповторимата й дълга коса. Да я грабне в силните си ръце и да я отведе на огромното ложе, да задуши лицето й с целувки, да обгърне жаркото й тяло в мъжка прегръдка и пъшкайки страстно да я обладае, да я вземе цялата, цялата й душа — в сладострастния трепет и гърчовете на екстаза и пълното им сливане.

Джовани обаче не се и помръдна. Вярно той изпъшка, но не и от любовно желание. Лукреция го зяпна занемяла, невярваща на очите си и ръцете й бавно се отпуснаха край тялото й. Що за младоженец бе той? Той бе вече почервенял, лицето му бе почти мораво, дори и брадата му бе сякаш настръхнала от срам и притеснение.

— Какво ви става, милорд? — запита сърдито Лукреция.

Той се опита да задуши злощастните спомени, които изпълваха съзнанието му и да превъзмогне ужасната си слабост, която бе като петно върху семейната чест и герба на рода. Пресегна се към младата си жена. А гъвкавите й прелестни ръце с готовност се увиха около шията му. Прекрасните й сочни устни се впиха в неговите. Тя страстно измърмори нежни думи. Желаеше го. Кълнеше му се да бъде негова вечно, до гроб, любяща го съпруга и любовница докато смъртта ги раздели. Да му роди здрав и красив син за чест и слава на рода Сфорца и Пезаро.

Но в следния миг тя усети, че той се отдръпва. Устните му бяха ледени и не отвърнаха на повика на нейните. Тя отпусна ръце отново й се отдели от него, изумена.

— Не ви ли се струвам хубава достатъчно? — запита тя и очите й потъмняха от унижение.

Също като на смъртник, очите на Джовани се насочиха нагоре в невидим контакт с небето. Потеше се изобилно. Боже, как да отложи онзи проклет момент, когато ще трябва да се съблече! Лукреция мълчаливо гледаше как той покрива слабото си тяло с прекрасна нощна роба от кадифе, украсено с кожи. Все по-малко й се струваше възможно да намери забрава или утешение в прегръдките на този непознат. И отново я обзе гняв и разочарование; тя грабна собствената си роба и ядосано я нахлузи върху сякаш изваяното от слонова кост тяло.

— Вероятно ще се почувствате по-добре, ако поиграем шах, вместо да направите опит да заченете син, милорд — язвително каза тя.

Джовани не знаеше кого да съжалява повече — себе си или това момиче, станало жертва на прибързано планиран брак като последица от пореден политически ход. Истински съжаляваше обаче, че нещата не бяха по-различни, за да може съвсем естествено да подари написаната от Омар любовна песен на красивата и чувствена съпруга. Прокле и деня, и обстоятелствата, при които бе роден.

Направи още един върховен и отчаян опит — прегърна Лукреция и я повлече към огромното легло. Притисна я към хилядите разпръснати върху постелята блестящи рози, чиито листчета се измачкаха от тежината на телата им. Тя се зарадва на този жест и с подновена надежда го обгърна в обятията си.

— Ооо, Джовани, съпруже мой! — пламенно зашепна тя.

Но в следващия миг този злочест мъж се изтръгна от ръцете й, падна на колене и зарида с лице, скрито в ръцете си. Със задавен глас се опита да й даде полуразбираемо обяснение.

И само след няколко минути Лукреция седеше с каменно лице и скръстени в скута ръце. Чувстваше се невероятно нещастна, душата й сякаш се гърчеше от срам и разочарование. Боже, каква безизходица! Сега обаче всичко бе ясно! Трагедията не се криеше в това, че той не искаше… той просто не можеше!

И от техния злочест и безплоден брак нямаше да се роди наследник.

Лукреция го съжаляваше… но го и мразеше. Божичко, тези женски сълзи, мъртвешки студените му — сякаш рибешки — пръсти, проклетият му недъг и немощта му; добре, поне, че никой друг в този християнски свят не знаеше ужасната и унизителна тайна, прикрита зад тази красива фасада с мъжествената брада и благородната осанка — тези объркани и отчайващи мисли бушуваха в главата й.

— Умолявам ви да ми простите — не мога да направя нищо повече — ридаеше той.

— Господи, повдига ми се — внезапно рече тя с висок ясен глас и излезе.

Когато се върна, огънят в гърдите й бе угаснал, чувстваше се като ледена статуя — празна, ограбена безвъзвратно, брутално. Цветята, топлината, цялата тържествена атмосфера в брачния апартамент сега изпъкваха с особена сила като истинска подигравка. Мрачно изгледа съпруга си… повелителя на дома им. Този злощастник заслужаваше прошка… но и наказание.

— Ще помоля баща ми да обяви брака ни за невалиден — каза тя.

— Моля ви, не правете това! — почти изплака Сфорца.

— И значи аз да не получа нищо — нито любов, нито деца, така ли? — запита го остро тя.

Той начена да сипе обяснения, обещания, аргументи, да я умолява за известно търпение. Ако истината за неговата немощ се разчуе, цяла Европа ще започне да подиграва рода Пезаро. Чичо му — кардиналът — е човек с влияние и мощ в Рим. Самият той — Джовани — е невероятно богат. Би било грешка и за двете страни, ако тя се опита да получи разтрогване на брака. Освен това, тук Сфорца захихика с неврастеничен кикот, нещата все още могат да се променят. Нека постоянно да са заедно, близкият физически контакт с нея и присъствието и биха могли да подобрят състоянието му и с време да освободят онези истински чувства и страсти в него, които досега съдбата му е отказвала. Той молеше, настояваше, умоляваше — пламенно искаше от нея да не разказва никому за тази злощастна нощ и да не го напуска. Има толкова много неща, на които могат да се радват заедно, увещаваше я той.

Накрая Лукреция се съгласи. Самата тя не кипеше от ентусиазъм да разгласява собствената си унизителна тайна. Освен това той говореше истината — може би тя сама ще успее да го излекува. Или щеше да го убие, помисли си тя, с неочаквана и за нея жестокост, вероятно избликнала в обзелото я отчаяние).

— Уморена съм — пророни Лукреция. — Ще си легна.

Той неспокойно преглътна.

— Ще разреши ли дамата на сърцето ми и аз да сторя същото?

— Както желаете — рече тя.

Той се вмъкна в просторното легло и се сгуши от едната му страна. Настъпи тягостно мълчание…