Денис Робинс
Лукреция (29)

Глава двадесет и девета

Още някой бе забелязал бързото излизане на Лукреция и почитателят й от залата в големия коридор с мраморния под. Това бе дребна и стройна жена, млада, но със сякаш остарели, обиграни и зли очи — като бадеми по форма и блестящи като ахат. Бе облечена повече от великолепно, в рокля от дебела коприна, с брокатени ръкави и мрежеста шапчица, обсипана с множество скъпоценни камъни, на светлорусата коса. Дона Санча бе най-красивата от снахите на Александър. Освен това бе и най-безскрупулната и най-безнравствената, тъй като бе, може би, най-добрата ученичка на Чезаре. Той я бе погледнал жадно и й бе дал да разбере, че я желае страстно още от първия ден на годежа й с по-младия му брат. През онзи ден Гофредо отсъстваше от палата — бе по работа в своята резиденция в Скуилаче. Той бе много по-дълбоко вярващ от другите Борджии и това бе скоро омръзнало на Санча. За сметка на това бързо се бе почувствала неудържимо привлечена от Чезаре, от когото същевременно се страхуваше и ужасяваше по един особен начин, защото той бе изпълнен с необуздано и неестествено влечение към нея. Сега всички във Ватикана знаеха, че поведението й е далеч от сестринско спрямо Чезаре. Последният обаче съвсем не се интересуваше от русите й плитки и черните очи. Тя принадлежеше към големия неаполитански род и Лукреция щеше да се омъжва именно за по-малкия й брат. Неапол отдавна бе и продължаваше да бъде една от пречките към абсолютната власт на Борджиите в Италия. Сега обаче този изгоден в политическо отношение брак бе договорен и нищо не трябваше да го възпира, защото то би се отразило на плодовете на този съюз, облагодетелстващи папската институция. Така мислеше Чезаре.

Като че ли се бяха договорили, дона Санча и порочният й любовник се срещнаха в залата, от която току-що бе излязла другата двойка. Санча бе леко пияна. На бялата й рокля аленееше винено петно. Дворцовият шут се влачеше след нея и носеше три балона, единият от които се спука. Тя се стресна и изпищя, уплашена от неочаквания шум.

Но в този миг шутът зърна смръщената и внушаваща страх физиономия на Чезаре Борджия, който както обичайно носеше дрехи от черно кадифе, обшити със златни конци. Усмивката на шута замръзна. Той падна на едно коляно и запелтечи извинения, ужасен от евентуалните последствия на фамилиарниченето си с фаворитката на Чезаре.

Санча се закикоти глупаво.

— О, милорд, помислих си, че може би френската артилерия ни напада в тила — опита се да се пошегува тя.

Чезаре нямаше настроение за пиянски шеги, освен това не му се нравеше да му се припомня, че именно той бе развратил това момиче. Защото Санча бе израсла и възпитана в испански женски манастир, а в последствие именно той я бе постепенно направил безнравствена и разпътна в безпътната атмосфера на папския двор. Пък сега си имаше нещо на ум. Сви рязко крак в коляното и ритна силно шута в ребрата. Бедният нещастник…

— Изчезвай, шуте, или ще си платиш за глупавите си шеги!

Джуджето изпусна другите два балона от страх, а те полетяха нагоре към красивия таван, после се отклониха към един от свещниците на огромния канделабър и експлодираха.

Санча рече задъхано:

— Видя ли онзи жребец? По дяволите! Какъв красавец само и изобщо не се уплаши от виковете и смеха на хората… — тук думите й секнаха, защото Чезаре хвана ръката й и заби нокти дълбоко в плътта й.

— Ти видя ли Лукреция и онзи мръсник секретаря?

Санча внезапно изтрезня. Наведе леко глава настрани и захапа ръката, която я измъчваше, после започна нежно да смуче ухапаното място. Той рязко издърпа ръката си.

— Нямам време за игри сега. Видя ли Лукреция, пак те питам?

Дона Санча направи сърдита муцунка и избърса устните си с опакото на ръката.

— Да, тя бе с Франческо. Е, Чезаре, какво мислиш — милата ми сестричка да не е харесала този изнежен умник?

— Къде отидоха?

Тя се разкикоти пак и погали жилетката му, а пръстените по ръката й заблещукаха. Те бяха подаръци от Чезаре — даровете му за забранената, открадната любов.

— Е-е-е, в леглото, мили мой… без всяко съмнение — рече тя и пак се изкикоти.

Изпитите бузи на Чезаре пламнаха и станаха тъмно червени. Значи така! Той също ги бе видял. Сега бе сигурен. Дяволите да я вземат и Лукреция и любовните й похождения. Трябваше час по-скоро да я омъжат за подходящ и мъжествен човек. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Пък нека роди… но законно. Няколко часа родилни мъки, както последния път, може би ще охладят кипящата й кръв.

Чезаре блъсна Санча настрана и закрачи енергично. Тя се затича след него; виното я правеше по-смела от обичайно, макар и да знаеше много добре, че не е разумно да му се противоречи. Дори Гофредо се страхуваше от него.

— Остани при мен малко — започна да му се умилква тя.

Обаче Чезаре се бе ядосал много. Боже, какви похотливи мръсници бяха жените! Всички! И непрекъснато пречеха на сериозните му намерения. Не можеха да се научат, че за всичко си имаше място и време.

Всъщност бе изпаднал в едно от най-жестоките си настроения, бе почти озверен. Грабна една запалена свещ от поставката и преди Санча да разбере какво се готви да направи, той сграбчи китката й в безмилостна хватка и задържа малката й нежна длан над пламъка. Само за две секунди, но те бяха достатъчни, за да изтръгнат от нея сърцераздирателен писък на болка и страх. После той духна пламъка и го загаси; изсмя се силно:

— Мислех си, че обичаш топлото, миличката ми прелестна Санча! Я иди и сложи нещо на тези мехури. Може би аз ще се опитам да ги излекувам с целувки… по-късно тази вечер.

Тя се свлече на пода като откъснато цвете и заоплаква наранената си ръка. С големи крачки Чезаре излезе от залата. Упъти се направо към главните порти и там разпита един от стражите. Последният му каза, че видял мадона Лукреция. Тя повикала носилката си и се отправила към двореца си, така поне мислеше стражът.

Чезаре остана за миг на стъпалата, загледан в светлеещата нощ — топла и нежна като кадифе — и танцуващите тълпи хора. Мрак и светлина в ярък контраст… кули и камбанарии, изпъкващи в черно на фона на звездното небе. Значи бе станало точно както си бе помислил. Но сега нямаше намерение да преследва оттеглилата се любовна двойка и да вдига много шум. Не, това би създало неприятности, защото мнозина харесваха Франческо Троче. Освен това бе опасно да прави публичен скандал в Санта Мария в Портику. Нека онзи испанец се насити на лукрецините целувки… засега. Това ще му бъде за последен път! А преди да мине и месец Лукреция ще застане пред олтара на Сикстинската капела заедно с Бизели.

Чезаре се обърна и отново влезе в мрачните и дъхащи на тамян предверия на Ватикана. Стражите му отдадоха чест. Големите порти се затвориха след него.

В топлите, уютни и ухаещи на скъпи благоуханни покои на Лукреция Франческо, папският секретар, стоеше до прозорците и наблюдаваше как една ракета от фойерверките пресича кадифената мрачина на небето и само след няколко секунди да се разпръсне в красив дъжд от златни искрици. Франческо гледаше и мислеше: тя озарява небето и само след миг се превръща в нищо…

После се обърна и изгледа красивата млада жена, която го бе довела тук и сега лежеше на леглото и го наблюдаваше иззад гъстите си ресници. По устните й играеше усмивка.

— Ти да не броиш звездите? Защо не дойдеш по-близо до мен? Страхуваш ли се?

— Не познавам страха. Никога не съм го познавал. Той не ми е присъщ — отвърна той сериозно и започна да разкопчава тъмните официални дрехи от атлаз. Но по някаква странна причина пламенните му страстни желания се бяха поохладили. Той, който бе така силно привлечен от най-харесваната и желана жена в Италия, внезапно изпита непознато досега предчувствие за надвиснала опасност. Стори му се, че съдбата му готви злокобна клопка и тя няма нищо общо с любовта. И въпреки това не се уплаши, по-скоро любопитството му се разпали, защото той притежаваше хладния мозък на учен и философ.

Само преди малко бе разсъждавал, че човешкият живот удивително прилича на онази ракета, която бе наблюдавал да се устремява нагоре и нагоре… за да познае мига на големия триумф и да очарова света с него, а после да падне и загине. И все едно, че никога не бе съществувала. И така, мислеше той, е и с човешкия живот: човек живее и умира и продължителността на съществуването му на земята е във времето едно нищо, просто една трохичка от безкрая на вселената.

Лукрецините алени устни се свиха:

— Престани да философстваш. И аз съм говорила много с големите учени на нашето време и съм изпитвала голямо удовлетворение от тези разговори, но не сега му е времето за това. Не се натъжавай, мой Франческо. Не за това се измъкнахме от другите и дойдохме тук.

Той се приближи до нея и седна на ръба на леглото. Взе едната от ръцете й в своите, взря се в дланта й и започна внимателно да я разглежда.

— Сега ще се правиш на хиромант, така ли? — засмя се тя. — Е, какво виждаш?

— Болка и удоволствие, провали и успехи. Висини на властта и пропасти на отчаянието. От всичко по мъничко или повечко за Лукреция Борджия, която може да омагьоса всеки мъж с едно докосване на устните си и да го задържи като свой затворник за вечни времена.

— А, това е по-добре — измърмори тя, — тогава докосни устните ми и нека те да те омагьосат, умни ми Франческо с бадемовите очи. Щастие на живота ми…

Като чу тези нежни и гальовни думи на матерния си език младият испанец се отпусна и кръвта му закипя отново. Какъв смисъл имаше да се противи на съдбата? Ако му е писано, нека го сразят бедите; и ако е съдено животът му да свърши в този миг, нека! — той няма да се съпротивлява. И с тих стон той се отпусна върху нея, жадно притискайки тялото си в нейното, а пръстите му се вплетоха конвулсивно в златната коса.

Навън площадите бавно се изпразваха, а огньовете и фойерверките гаснеха. Музиката постепенно отстъпи място на звъна на камбаните. Група францисканци, с качулки и тъмни роби, крачеха боси, понесли свещи по вече опустяващите улици към местата на нощните си молитви. Повечето от тях носеха по гърбовете си пресни рани от бичуване с камшици — наложения от игумена им начин да заглушат зова на плътта… Един от по-шумните и коравосърдечни гуляйджии ги подкачи:

— Хей, вие, защо не се повеселите, преди да ви тръшне чумата? Ей, не знаете ли, че в гроба се отива завинаги, преподобни отци?

Монах със строго изражение на лицето вдигна високо кръста в ръката си и се вгледа укорно в полупияните шегаджии:

— Мир вам, синове мои! И помнете, че онзи, който умре в смъртни грехове завинаги ще гори в пламъците на ада; тежко на клетника, който бъде погълнат от такава смърт, защото тя е далеч от славната кончина на Свети Савонарола!

Това злокобно предупреждение отрезви късните гуляйджии и те се смълчаха, а човекът, който бе подвикнал последните думи припадна в ръцете на приятелите си, сякаш епилепсия го порази.

Малко по малко и най-късните танцьори се разотидоха, минавайки под триумфалната арка. Тишина се възцари над Рим. Наруши я звукът на рогове и шумът на шествие с факли — пълномощникът на Бизели пристигаше току-що от Салерно.

Ясният глас на роговете проникна и в тишината на луксозната лукрецина спалня. Испанецът ги чу и седна в леглото.

— Лукреция — сърце мое — трябва да си ходя. Длъжен съм да присъствам на подписването на брачния договор. Бог да ми е на помощ — не знаех, че е толкова късно!

Лукреция въздъхна, протегна прекрасните си крайници и му се усмихна през разчорлената коса, падаща като водопад над очите й.

— Боже, колко мразя държавническите дела, а и мисълта за предстоящия брак с някакъв хлапак, който ще ме отегчава. Защо не си се родил принц на Салерно, Франческо?

Той не отговори. Чувстваше тежест в гърдите, сякаш някой го бе натоварил с непосилно бреме. Освен това още бе като зашеметен. Не бе и подозирал, че може да съществува любов, като тази, която бе изпитал току-що. Всички други любовни изживявания, които бе имал досега, избледняха и останаха някъде назад в миналото му. Той, който бе изучавал Платон, Сократ и Омир; той, чиито мисли се лееха като песен върху тънкия пергамент; той, който бе посветил по-голямата част от живота си на науката и книгите, тази нощ бе отдал и мозъка, и тялото си на Лукреция Борджия. Веднъж отхапал от фаталната ябълка, той бе завинаги загубен. Само едно нещо го озадачаваше: че тази известна и благородна дама, за която злите езици говореха, че била колкото красива, толкова и жестока, можеше да бъде така мила с него, че всъщност тя бе едно загубено дете, което копнееше за любов и нежност…

Облече се много бързо, после се върна към разхвърляното и благоуханно легло, коленичи и допря чело до глезените й, а след малко ги целуна.

— За бога, мадона, чувствам се удостоен с най-голямата почит сред мъжете и съм изцяло на вашите заповеди — изрече той задавено.

— Наричай ме „Лукреция“ — въздъхна тя и постави ръка на главата му. — О, Франческо, ако аз имам думата тук, то веднага ще ти заповядам пак да ме вземеш в обятията си и да ме любиш в името на любовта, и двамата да забравим ужасите, които се намират отвъд онези врати.

Тъжните му и черни испански очи я изгледаха неспокойно:

— Какви ужаси?

— Не зная — отвърна тя и сви рамене. После се засмя отново и кокетно отпусна клепки. — Ще повикам Бианка и след малко ще те последвам долу на пира. Прощавай, Франческо. Но за нас двамата ще има и други мигове…

Опияненият, полузашеметен мъж излезе от палата, без да е сигурен дали не бе само сънувал. Уви плаща около себе си и забърза в нощта към сградата на Ватикана. Дали не бе само един трескав сън…