Денис Робинс
Лукреция (40)

Глава четиридесета

От този миг нататък лукрецината пътеводна звезда заблестя с ярка лъчиста светлина и се издигна високо, високо, в самия звезден небосвод. Чезаре, чудовищният й брат, остана за дълго време по чужди земи, където печелеше победа след победа и все по-нови завоевания. Така че засега той я бе оставил на мира. Цяла Европа изведнъж започна да хвали и да сипе ласкателства за красотата, интелигентността и знанията й; поздравления по повод обявяването на брака й също запристигаха във Ватикана.

Оказа се, че изборът на Алфонсо д’Есте за неин съпруг е бил най-доброто, което биха могли да направят Борджиите. Самият френски крал изпрати куриери до Рим с ласкателни послания и скъпи подаръци.

В същото време за Лукреция настъпиха дни на напрежение и уморителна досада. Трябваше ежедневно да пробва стотици рокли, да отделя огромно внимание на изискванията на чеиза си и подготовката за още множество неща. Всичко щеше да бъде направено по най-разточителния начин, за да смае цяла Италия и да бъде първото по рода си събитие от този род. Палатът се изпълни с музика и живот, танци и песни. По римските улици мнозина пееха и танцуваха в нейна чест. Поети посветиха най-добрите си сонети на несравнимата й хубост и на мъжеството и достойнствата на бъдещия й съпруг. Спомените за минали престъпления и кървави дела избледняха, макар и да не бяха забравени напълно. Лукреция понапълня леко и започна да изглежда още по-лъчезарна от преди, макар че вътрешно страдаше, защото времето минаваше извънредно бавно или поне така й се струваше. Досега не бе получила лично писмо или някакво друго послание от него. Понякога сънуваше, че той все още се отвращава от нея или че се държи извънредно студено, въпреки че те са вече съпруг и съпруга. Мислеше, че не би могла да изтърпи подобно отношение. Никога не бе чувствала така остро необходимостта да бъде обичана и готовността да даде в замяна всичко от себе си. Всичко, което имаше щеше да му принадлежи. И знаеше, че би била непоносима болката, ако той я приемеше само като задължителната съставка на политическата игра между двата им рода. Винаги щеше да обича малкия си Родриго, а в същото време копнееше да му роди синове, само на него — само на Алфонсо… На него и само на него желаеше да посвети остатъка от живота си, бил той кратък или продължителен!

И така малко по малко дойде една вечер след тежък и изнурителен за нея ден. Бе стояла непрекъснато права, за да й мерят дрехите, бе надзиравала подготовката на огромния си чеиз и опаковането на хилядите му съставни части, на блестящите златни съдове и скъпоценности, които трябваше да пътуват заедно с нея до Ферара.

Нощта бе зимна, времето бе ясно и студено, годината — 1501. Наближаваше Коледа. Папата и кардиналите му бяха на вечерна молитва. Внезапно Лукреция започна да се задушава от жегата и прекалено силно затоплените помещения. Поиска й се да подиша чист въздух. Омръзнали й бяха шегите и смешките на придворния шут, който угоднически се стараеше да я развлича, дразнеха я нецензурните закачки и смеха на придворните дами, които с типичния за времето си откровен цинизъм обсъждаха деликатните страни на предстоящия й брак. Затова остро им подхвърли да замълчат, а после тихомълком се измъкна от палата. Бе покрила златистата си коса с голям шал, а стройното тяло бе плътно обгърнато в тежка черна кадифена наметка, украсена с хермелин. Така предрешена излезе на площада пред палата.

Къде отиваше? И тя самата не знаеше. Но вдигна очи към звездното небе, звездите мъждукаха високо горе с кристална яснота, тя дълбоко вдъхна чистия въздух и отправи безмълвна молитва.

— Смили се над мен, Богородице скъпа, дай ми усмивката си и го изпрати с любов и не с омерзение. Помогни ми, дай ми възможност да се пречистя от греховете си завинаги, да стана добродетелна майка и съпруга. Прости ми греховете. О, Богородице, умолявам те, чуй молитвата ми!

Улиците бяха пълни с хора. Не беше късно, а и не бе чак толкова студено. Лунната светлина хвърляше прекрасни отблясъци върху всичко наоколо и създаваше нови призрачни същества — бе посребрила лениво плъзгащия се под мостовете Тибър, бе позлатила разкошните колонади и скулптурите на площада Свети Петър.

Къде се бе запътила? Не знаеше, не я интересуваше, просто жадуваше да бъде насаме, свободна, волна… И макар да отправяше тази трогателна молитва, затрогващо простичко като младо непорочно момиче, тя си е старата непокорна и необуздана Лукреция, страстно привързана към живота и бурните приключения.

Неочаквано край нея прозвуча отривист тропот на конски копита. Тя се огледа и зърна фигурата на конник — висок и едър мъж, загърнат в плащ и маскиран… Нямаше представа кой би могъл да бъде той, затова отстъпи, за да му направи място да мине. Но самотният ездач зърна красивото лице и изглежда го разпозна. Рязко закова коня, наведе се към нея и прошепна:

— Лукреция!

Тя се сепна, изненадана, изгледа го, но не можа да познае лицето зад маската. После чу тихия му смях и преди напълно да схване какво става, той се наведе повторно, грабва я с една ръка с нечовешка сила сякаш бе кукличка и я метна на седлото пред себе си.

Сега разбра, че всъщност я отвличат — това си бе чисто похищение! Отвличат нея — Лукреция, херцогинята на Бизели, дъщерята на папа Александър VI! Това е дело на някой невероятно дързък смелчага! Тук посред претъпкания с хора площад! Тя отвори уста да закрещи за помощ, но голяма ръка с тежка ръкавица задуши виковете й още в зародиш.

— Не, недей, не викай, не се опитвай да привлечеш вниманието на хората! Трябва да поговорим много спешно — задъхано прошепна човекът с маската. — Хайде, ще пояздим до оранжевите дървета, в горичката ей там и ще бъдем сами.

В този същия миг тя го позна! Сърцето й замря. Главата й се завъртя, почувства се толкова щастлива… и се отпусна в ръката му, а той обърна коня. Бързо прекосиха уличките и се отдалечиха от осветения площад.

Тя въздъхна дълбоко:

— Това си ти. Боже мой, това си ти! — След това с трескави пръсти смъкна маската му, за да погледне в усмихнатата физиономия на Алфонсо д’Есте. Жадното й за истинска любов сърце затупа неистово от облекчение и радост. Тя се притисна силно към него и обви ръце около силния врат.

— О, любов моя, любов моя, Божията майка чу молитвите ми и ми отвърна с разбиране — прошепна тя.

— И каква ти бе молитвата?

— Да те изпрати при мен с любов, а не с омерзение — прошепна Лукреция в ухото му. Почувства, че той я притиска силно към себе си докато нежната й гръд усети твърдата материя на кожената му жилетка под мантията. Но тази болка бе приятна и тя се разтопи от удоволствие и нежност.

— Никога не съм те мразил или отнасял с омерзение към теб, Лукреция — рече той. — Мразил съм злодеянията ти, но никога и теб! Трябва да знаеш това! Дори когато се гърчеше от болки под ударите на заповядания от мен бой с камшик, пак би трябвало да съзнаваш, че съм те обичал и страдал заедно с теб, лудо мое циганче!

— О, така ли, а сега какво правиш тук? Защо си дошъл? — запита тя, а в главата й бушуваха множество объркани мисли.

— Дойдох нарочно в Рим да зърна онази, за която ще се женя. Нали традицията забранява да се срещам с бъдещата си съпруга преди брака — и ето, дойдох, знаейки че ще трябва да чакам много месеци преди да мога да я видя отблизо. А пък сега имам нужда от теб и те обичам, Лукреция. Когато баща ми настоя да приема този брак, отначало се ужасих и уплаших. После ми разказаха много неща за всичко, което си преживяла напоследък. Научих и за последната ти година в Непи и всичките страхотии, които си претърпяла в скръб и отчаяние сама. Съзнавах, че и аз съм постъпил грозно и несправедливо с теб, че не съм осъзнал и преценил доброто и лошото в теб правилно. Съзнавах, че не бива да действам сляпо, само от синовно задължение, а в мен се бореха различни чувства. Нещо много силно в мен те желаеше и любеше, друго бе отблъснато от някои твои дела… Но всъщност сега зная, че не мога без теб и с цялото си същество те желая за моя съпруга такава, каквато си сега.

Тя се разплака. Чувстваше се прекрасно, но без сили — може би от силния шок на преживяното и силните му думи. По бузите й течаха сълзи, а тя притискаше лице в неговото, докато конят ги отвеждаше към градските покрайнини. И в най-смелите си мечти не бе очаквала такава среща и такива думи от Алфонсо.

Накрая стигнаха горичката с оранжевите дървета. Тук всичко бе потънало в мрак и дълбока тишина. Само един лунен лъч пронизваше сенките. Той спря коня, слезе и протегна ръце — тя скочи леко на земята с негова помощ. Алфонсо я притисна силно към могъщото си тяло и необуздано я целуна по устните и шията.

— Не мога да чакам повече — прошепна той. — Не мога повече да чакам… имам нужда от твоите целувки. Имам нужда от съпруга. Аз съм човек, който умира от жажда, а тази жажда може да бъде утолена само от Лукреция. Нека целият свят си чака официалната церемония и безкрайните пирове и тържества, които ще започнат, след като дойдеш във Ферара, но тази нощ си моя и само моя! А ти си младото момиче, което отива на среща с възлюбения си нощем на китната горска поляна! Аз съм влюбеният, който желае да откъсне сладкия плод на любовта, веднъж вече вкусван от него, без да бъде почувствана истинската му сладост! Тази вечер е наша любима, и ти ще ми се закълнеш, че от сега нататък за теб няма да има друга любов! Закълни се тържествено, закълни ми се, моя Лукреция!