Харолд Робинс
Разказвачът (7)

6

Кити Бранч седеше зад пишещата машина със своята неизменна чаша кафе от едната страна и дълбокия, препълнен с цигарени фасове пепелник от другата. Нейните обточени с черна рамка очила превръщаха в истинска атракция ситно накъдрената й прическа меланж. Независимо от горещината в апартамента тя беше облечена в сива ленена пола и мека памучна риза с дълги ръкави. Погледът й се вдигна от писалището, когато Джо влезе в стаята. Гласът й беше дразнещо стържещ от уиски и изтощение.

— Кафе ли искаш, или нещо разхладително, Джо?

— Бих предпочел кока-кола — отвърна той, стрелвайки я с очи. — Имаш уморен вид…

Макар че изглеждаше като дама, Кити притежаваше речник на камионджия.

— Скапана съм! Трябва да „поизветрея“. Гадната пиячка ми дойде прекалено много… ще ми се вземе здравето.

Джо се отпусна в креслото насреща и.

— Ти сама знаеш какво е най-доброто за тебе.

— Знам — рече тя. — Но никога не го правя…

Той замълча.

— Лутерия, донеси на Джо една кока-кола! — извика Кити към съседното помещение. После се обърна към него, вземайки от бюрото си пет банкноти по долар, и му ги подаде. — Много ми помогна, благодаря ти!

— И аз ти благодаря — отвърна той. — Радвам се, че съм успял да го направя.

Лутерия се появи с бутилката кока-кола и чаша с ледени кубчета.

— Да желаеш още нещо? — намусено попита тя Кити.

Сестра й се втренчи в нея. Лутерия беше със същия прозрачен неугледен пеньоар, който бе носила предния ден.

— За Бога! — скастри я Кити. — Никога ли не си обличаш нормални дрехи?!

— За какъв дявол? — дръзко отвърна Лутерия. — Вече не ходим никъде. Единственото ти занимание през цялата минала седмица беше само да се напиваш до безсъзнание. До гуша ми дойде!

— Защо не си намериш някоя шибана работа? — захапа я Кити.

— И какво да върша?! — ядосано възрази Лутерия. — Едничкото нещо, с което мога да вадя пари, е да бъда модел в Ню Скул. Ти обаче си против да позирам гола.

— На времето беше добра секретарка… — подсети я сестра й.

— Как ли пък не! За двайсет долара на седмица. Като модел съм в състояние да изкарвам по петнайсет долара на ден, а на частни сеанси и по двайсет и пет. При това мога да поприказвам с някого. — Тя хвърли поглед към Джо, сетне се взря в Кити. — Единствения човек, който видях вчера, беше този твой приятел никаквец, дето си въобразява, че членът му грее като слънце! — Разгневена, Лутерия напусна стаята с горда стъпка.

— Какво я прихваща? — поинтересува се Джо.

Кити го погледна.

— Струва ми се, че се кани да ме напусне.

Той напълни чашата си.

— Не се разстройвай от това. Остави я да си върви.

— Нищо не разбираш — рече тя с готов да заридае глас. — Аз я обичам…

Джо отпи от питието, без да каже нищо.

Очите на Кити се спряха върху него:

— Оплака ми се, че си искал да я изнасилиш?

— Ти повярва ли й? — пресрещна той погледа й.

Тя се поколеба, сетне поклати глава.

— Не. Познавам я… Побеснява от яд дори когато на мене ми се приисква от време навреме да усетя нещо твърдо между краката си.

Джо продължи да мълчи.

— Какво се случи вчера? — запита го Кити.

— Примоли ми се да й пусна един език — отвърна й той.

— И ти направи ли го? — заби в него поглед тя. — Да — призна Джо.

— А какво ти бутна Лутерия в замяна? — не спираше да любопитства Кити.

— Изпързаля ме — рече й. — Обеща да ме оправи с уста, но поривът й се оказа фалшив и се наложи да свърша в ръката й.

— Тя си е стопроцентова мръсница — разсмя се Кити.

— Така е — саркастично се съгласи той.

— Но притежава най-сладката „котаранка“, която някога съм опитвала — добави тя.

— Да имаш апетитни прелести не е достатъчно — каза Джо. — В живота съществуват и по-важни неща.

— Лутерия е все още хлапачка — обясни му Кити. — Няма никакъв опит.

— Окей — отстъпи той. — Но някой ден ще те провали, обзалагам се.

За момент тя остана загледана в него, после се пресегна за цигара.

— Наясно съм с това — унило рече Кити. — Но какво мога да направя? Обичам я…

— Съжалявам — каза Джо.

— Ще се справя някак — отвърна тя, вдигайки рамене. — Не ми е за пръв път. — Очите й го потърсиха. — Чух, че редакцията на фронтовия вестник иска материал в пет части за семейство Гулд. Ако се сещаш, те построиха Централната гара на Ню Йорк заедно с фамилията Астор. Окаже ли се истина, ще ти създам ангажимент за около двайсет работни часа.

— Чудесно — рече той. — Хванал съм се между другото на временна работа в един магазин следобедна смяна и имам поръчка от списанието за няколко разказа.

Кити се усмихна.

— Ще ми се да успееш да се свържеш с някое свястно списание.

— Може и да извадя късмет — каза Джо. — Засега не се оплаквам. Парите, които печеля, положително не са много, но ми плащат за нещо, написано от мене.

— Това е вярно — съгласи се тя. — Играта е точно такава. — Кити угаси цигарата си. — Ще ми се обадиш, нали? Бихме могли да вечеряме заедно някой път…

— Добре. — Той се надигна да си ходи. — Надявам се нещата при тебе да се наредят както трябва.

— Аз също — рече Кити, съпровождайки го до вратата.

Моти свърна по алеята за автомобили между двете къщи. Гаражът беше отворен и колата на чичо й Фил я нямаше вътре. Тя отключи черния вход на къщата и влезе в кухнята. Домът изглеждаше празен. Стенният часовник удари шест часа. Беше обичайната петъчна ситуация. Тя излизаше от работа рано, а леля й и чичо и прекарваха вечерта в синагогата. Обикновено не се прибираха преди десет или единайсет часа.

Моти се приближи до двете тенджери, намиращи се върху газовите горелки на готварската печка, и надникна в тях. В голямата имаше задушено месо със ситни цели картофчета, а в малката tsimmes^[1] — моркови и грах, сварени с мед или пък с кафява захар. Всичко, което трябваше да направи, бе да ги попритопли леко.

Тя се поколеба за секунда. Не изпитваше истински глад, така че реши да се качи до стаята си и да вземе един душ преди вечерята.

Когато пое нагоре по стълбите от стаята на Джо се разнесе тракането на пишещата му машина. Моти се спря пред вратата. Шумът беше като от стрелба на картечница. — Джо явно бе набрал скорост. Тя почука.

— Аз съм — извика му.

— Работя…! — кресна той през затворената врата.

— Зная — каза Моти. — Ще си взема един душ. Щом свършиш ме повикай, за да стопля вечерята.

— Добре — долетя отговорът му.

Трясъкът на пишещата машина започна отново и тя се прибра в стаята си. Затвори полека вратата. Изведнъж се почувства уморена. Съблече роклята си и се изтегна върху кревата по комбинезон. Клепачите й се отпуснаха и Моти се унесе в дрямка. Беше полузаспала, когато я споходи сънят…

Беше не сън, а истински кошмар. Нейната леля Марта крещеше в лицето й: — Не! Ще се омъжиш за моя Стиви само през трупа ми! Сигурно си се побъркала! С какви пари разполагаш, та да го подпомогнеш, а?! Как ще си отвори собствен кабинет? Как ще се сдобие с апартамент и с мебели, къде ще живее и работи? Моят Стиви ще стане доктор, човек с професия… Той ще се ожени за момиче от богато семейство, а не за несретница, която е трябвало да подслоним и внимателно да надзираваме, за да не се превърне в уличница!

Моти чувстваше как сълзите се стичат по бузите й.

— Но ние се обичаме, лельо… Винаги сме се обичали, още от деца!

— Любов, глупости! — извика леля й Марта. — Вън! Вън от моя дом, развратница такава! Проститутка!

Моти се обърна към Стиви, продължавайки да ридае:

— Стиви, обясни на майка си! Кажи й, че се обичаме… Кажи й!

Той изпитателно се взря в нея през роговите си очила със своето неизменно сериозно изражение.

— Няма да е зле да поразмислим — плахо се намеси Стиви. — Може би действаме прекалено прибързано… Мама само се опитва да ни помогне.

Сетне единственото нещо, което бе по силите й да стори, беше да реве, докато сълзите не замъглиха очите й и тя почти престана да вижда. Все така плачейки, Моти усети как някакви силни ръце улавят раменете й.

— Стиви! — нададе вик тя и се събуди. Сълзите по бузите и не спираха да се търкалят. — Ти ли си, Джо…?

— Плачеше с глас — рече той. — Чуваше се чак в моята стая…

— Извинявай! — Моти седна в леглото.

— Няма за какво — успокои я Джо. — На всеки му се случва да сънува разни гадории.

— Беше нелепо — каза братовчедката му, поглеждайки го. — Като че ли майка ти здравата ми е взела страха. Нали знаеш какви са чувствата й към Стиви.

— Знам — разсмя се той. — Мисли, че никое момиче не е достатъчно добродетелно за Негово Величество Доктора, нейния син.

— На тебе май не гледа по същия начин — подметна Моти.

— Аз съм неудачник — отвърна Джо. — Та какво друго е един драскач, който няма постоянна работа?

— Писаното също е вид работа — рече тя.

— Ние двамата с тебе го съзнаваме, но не и тя… — кисело констатира той.

— Остави ме да се преоблека и после ще вечеряме — подкани го Моти.

— Не си давай зор — каза Джо. — Отивам да работя. Щом станеш готова просто ми свирни.

Тя остана седнала на ръба на леглото, докато отново не чу чаткането на неговата пишеща машина. Свали бавно комбинезона си и се огледа в огледалото над тоалетната масичка. Под очите й имаше тъмни кръгове. Моти запали осветлението в стаята. Денят бързо гаснеше. Щракна и нощната лампа и се върна при огледалото. Кръговете под очите й изглеждаха още по-тъмни. Вяло разкопча сутиена си и колана за жартиерите. Видя в огледалото червените резки върху тялото си — там, където го беше притискало бельото. Тя разтри белезите по бедрата и ханша си, след което обхвана с шепи гърдите си. Те натежаха в ръцете й и Моти се запита, дали не бяха станали по-едри и по-меки. Реши, че не бяха. Мярката 3 С беше достатъчно внушителна. Постоянно се чувстваше неловко заради размера на бюста си. Когато беше на работа мъжете ненаситно го зяпаха, правеха опити да го опипат или го обсъждаха. Усети някаква болка и припряно провери датата. До началото на менструалния й период оставаха само няколко дни. Може би това беше причината да изпитва такава тежест. Беше предразположена да наддава по някой и друг фунт преди мензисът й да започне, а вероятно това също беше повод да се чувства сега толкова меланхолична и унила. Докосна механично слабините си. Същата тежест и набъбналост… Бързо прекара пръст през клитора си, но го махна в същия миг, в който удоволствието и възбудата припламнаха. Винаги ставаше много похотлива непосредствено преди месечното си неразположение, но добрите момичета не правеха такива неща, каквито на нея й се искаха. Тя се обърна и се запъти към банята. Един кратък душ щеше да я ободри.

Когато тръгна по коридора към стълбището и мина покрай вратата на Джо, тя беше отворена. Пишещата машина продължаваше галопа си — все по-бързо и по-бързо…

— Слизам долу в кухнята — подвикна му Моти.

Тракането на машината не спря. Братовчед й май не я чуваше. Тя се подвоуми за секунда, сетне прекрачи в стаята и застана зад гърба му. Надникна надолу към страницата, която печаташе, и се зачете:

„Острият като бръснач ятаган преряза сутиена й и нейните голи гърди стремително се втурнаха навън. С пъргав жест тя се опита да прикрие с ръце своята великолепно закръглена плът, но без всякакъв успех. Гърдите й бяха прекалено големи, за да могат да бъдат покрити, и преливаха между тънките й изящни пръсти. Тогава усети горещите устни и дъха на арабина, които се движеха надолу по шията й. Все по-дълбоко и по-дълбоко… Колкото повече се приближаваха до гръдта й, толкова по-изгарящи ставаха те. Хъни понечи да изкрещи за помощ, но тя нямаше откъде да дойде. Беше изцяло във властта на варварина и никой не можеше да я спаси. Опита се да го отблъсне с ръка, но той само се разсмя, плъзна ятагана под пояса на нейните шалвари и полека започна да ги разрязва, следвайки вълшебната заобленост на ханша и краката й.

— Не! — извика Хъни. — Моля те, недей! Аз съм девствена!

Харун Рашид се усмихна, поглеждайки я цинично.

— Разбира се — произнесе той със своя омайващо сексапилен глас. — Само кръвта на девица е достатъчно чиста, за да бъде облагородена от досега с любовта на един шейх.

Ятаганът проблясна като светкавица. Тя бързо се дръпна и побягна към изхода на шатрата, без изобщо да осъзнава, че е напълно гола. Завесите се разтвориха и двама воини-нубийци с исполински ръст хванаха ръцете й.

— Доведете я тук! — заповяда шейхът.

Те я замъкнаха в средата на шатрата, докато Хъни продължаваше да се извива като змия и да се опитва да се измъкне.

— Завържете китките и глезените й за двата стълба в центъра!

Воините незабавно се подчиниха и безмълвно излязоха от шатрата. Хъни поиска да направи някакво движение, но това беше невъзможно. Бяха я вързали здраво. Тя отметна русите коси от лицето си и вцепенено загледа мъжа, който с бавни крачки обикаляше около нея, внимателно изучавайки всички тайни на нейното голо тяло. Вече не бе в състояние да го следва с очи, защото той беше минал зад нея. Почувства как ръцете му погалиха гърба й, нежната извивка на хълбоците й…

— Какво ще правиш с мене? — изписка Хъни.

— Ще разбереш — тихо рече шейхът, отново заставайки неподвижно отпред й. После той вдигна дясната си ръка, от която увиснаха меките копринени краища на един, изплетен от девет шнура, камшик.

Нейните очи бяха станали кръгли от уплаха.

— Ти ще ме измъчваш и ще ме биеш…! — проплака тя.

— Не, скъпа моя — нежно отвърна арабинът. — Повярвай ми, няма да изпиташ и най-малка болка, а само наслада… Наслада, която ще влее такава огнена страст в тялото ти, че единствено магията на нашата любов ще може да я угаси.

С втренчен поглед, сякаш бе хипнотизирана, Хъни проследи как камшикът в ръката му се издига все по-високо над главата й. Когато започна да се спуска към нея, дъхът й секна…“

Пишещата машина изведнъж замлъкна. Джо погледна нагоре към застаналата до него Моти. Очите му имаха отнесеното изражение на човек, който мислено се е намирал много далече.

Щом се взря по-внимателно в него, тя почувства как отвътре я облива странна топлина.

— Господи! — възкликна Моти, внезапно осъзнавайки, че през цялото време той бе седял само по шорти. — Ама ти си в ерекция!

Джо бързо сведе очи за проверка, после пак ги вдигна към нея:

— Точно така!

— Но как можеш да пишеш в това състояние? — запита го.

— Когато пиша подобни истории винаги съм възбуден — каза той. — Изживявам всичко онова, което описвам. Ако са сълзи — плача, ако е уплаха — страхувам се. За каквото и да разказвам, то минава през сетивата ми. В състояние съм дори да доловя какво изпитват в душите си хората, които са мои герои.

— Даже ако са реално съществуващи ли? — учуди се тя.

— Да, даже ако става въпрос за мама, за татко, за тебе, за Стиви или за който и да било друг.

— Тази твоя чувствителност самото писане ли я пробужда, или първо изживяваш нещо и после го описваш?

— Не знам — призна Джо. — Понякога ме води едното, понякога другото…

Моти погледна надолу към скута му.

— Още не ти е спаднал!

Той разтвори цепката на гащите си и улови члена си с ръка:

— Права си…

— Какво смяташ да правиш?

— Нали знаеш: ще мастурбирам или ще взема душ. И двете помагат човек да се облекчи. — Джо се взря в нея. — Прочела си сцената през рамото ми. Да не би да си се „наострила“?

Тя не отговори. Истината беше точно такава. Между бедрата й сякаш се беше запалил пожар.

— Не съм — рече с пресипнал глас.

— Погали го малко — прикани я той. — Спомни си един израз от детството. — Целуни го и ще му мине…

Моти беше шокирана.

— Ще се омъжвам за брат ти!

— Засега още не си — уточни Джо.

От нея се изтръгна дълбока въздишка.

— Ти си лайно!

— Вярно е — каза той.

За миг братовчедката му застина неподвижно до него, сетне се разсмя.

— Струва ми се, че не си толкова лош, за колкото би искал да те смятат хората.

— Продължавам да съм си в ерекция — напомни й.

— Това си е твой проблем — рече тя. — Аз слизам долу да приготвя вечерята.