Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Storyteller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

2

Луис Бухалтер беше висок около пет фута и седем инча мъж, с топчесто лице и безизразни очи, които бяха скрити под широката периферия на меката шапка, идеално хоризонтирана върху главата му. Когато Джо се настани до баща си, до него на кръглата маса се бяха разположили още двама други мъже.

— Значи ти си писателят? — обърна се той към Джо с изненадващо тънък глас.

— Да, сър — потвърди момчето.

Бухалтер погледна бащата на Джо:

— Момъкът е хубавец, Фил. Казвай какъв му е проблемът?

— В категория I-А е и майка му ще се побърка.

— Получил ли е вече заповед за прегледа за физическа годност?

— Да — отвърна Фил. — Той е след три седмици.

Бухалтер се замисли.

— В Главното военно окръжие ли ще бъде? — попита най-сетне той. — Това оскъпява работата. Щеше да е по-лесно, ако го викаха пред местната наборна комисия.

— Но ти си в състояние да го уредиш, нали? — притеснено рече Фил.

— На този свят всичко може да бъде уредено — отговори Бухалтер. — Само че ще струва скъпо, както казах.

— Колко скъпо? — запита фил.

— Две хилядарки в брой и двайсет и пет процента от „банкерските“ ти печалби вместо досегашните десет… — Очите на Бухалтер бяха непроницаеми.

Джо хвърли поглед към баща си.

— Не си струва, татко. Шансът ми да попадна IV-Ф е четирийсет процента.

— Grosser knocker[1]! — сърдито каза баща му. — Откъде се пръкна такъв умник?!

Джо занемя, докато Фил се обръщаше към Бухалтер.

— Няма ли друг начин, Луис? — попита го той.

Мъжът поклати глава, после направи кратка пауза. Беше вперил поглед в Джо, но заговори на Фил.

— Той има ли си работа?

— Не — рече фил. — Пише у дома. Пишещата машина е в стаята му.

— Дали ще може да работи в магазин? — осведоми се Бухалтер.

— Какъв магазин? — запита фил.

— Мястото е „чисто“ — каза Луис. — Всичко, което ще трябва да върши, е да вдига телефона и от време навреме да доставя някой и друг пакет.

Кроновиц мълчеше.

— Това ще ни улесни да подменим категорията му. Магазинът е в Манхатън и ако момчето си наеме стая близо до него, бихме могли да се отървем от мобилизационните му документи и да му набавим пълен комплект под чуждо име. — Бухалтер се взря в Джо. — Имаш ли нещо против да работиш с чернокож?

— Нямам — поклати глава той.

— Ще получаваш по двайсет и пет долара на седмица.

— Толкова по-добре — рече Джо. — А ще имам ли време за писане?

— Ще имаш предостатъчно — увери го Бухалтер.

— В магазина не идват клиенти…

— Не искам чедото ми да свърши в дранголника — заяви Фил.

— Нима бих ти причинил подобно нещо? — успокои го Луис.

— Знам, че не би постъпил така с мене — каза Фил.

— Но понякога обстоятелствата се объркват.

— Гарантирам лично — отвърна Бухалтер. — А ако се съгласиш, ще можеш да забравиш за двайсет и петте процента и ще си останем на старата тарифа.

— Ами двата бона? — продължи натиска фил.

— Ще се наложи да ги платиш — рече Бухалтер. — Парите не са за мен. Те са за момчетата, които ще изготвят документите.

Фил се замисли за миг, сетне протегна ръка:

— Споразумяхме се!

Другият разтърси ръката му, след което се обърна към Джо.

— У тебе ли са мобилизационната ти карта и писмото?

— Да, сър — отговори той.

— Дай ми ги.

Джо ги извади от джоба си и му ги подаде през масата. Бухалтер им хвърли кратък поглед и връчи документите на единия от седящите до него мъже, който ги пъхна в джоба на сакото си.

— Кроновиц — произнесе Луис. — Ще трябва да променим това име. Имаш ли някакво предложение?

— Псевдонимът, под който пиша, е Джоузеф Краун — каза Джо.

— Става — съгласи се Бухалтер и се изви към човека до него. — Запиши си го!

Онзи кимна. Луис отново заговори на Джо:

— Отбележи си едно име и един адрес. Утре сутринта в десет часа ще отидеш там. — Той изчака, докато Джо измъкна писалка и малко тефтерче. — „Карибиън Импортс“, на пресечката на Петдесет и трета улица и Десето авеню. Мъжът се казва Джамайка. Телефонния номер можеш да намериш в указателя.

— Добре, сър — каза Джо.

— Има ли още нещо, Фил? — запита Бухалтер.

— Не, благодаря ти, Луис… — отвърна Кроновиц.

— Наистина съм ти задължен!

— Нали затова са приятелите — рече Бухалтер. Той се изправи, другите двама го последваха. — Ще изляза през кухнята — добави, свеждайки поглед към Джо. — Късмет, хлапе!

— Благодаря, мистър Бухалтер — каза той.

Баща му изчака Луис и приятелите му да си тръгнат, след което се взря в сина си:

— Ако не беше майка ти, щях да те оставя да идеш в армията и да те убият — с мъка рече той.

Джо седеше безмълвен.

Фил го измери с поглед и мрачно поклати глава:

— Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не, татко, благодаря. Мама ме накара да закуся, преди да дойда тук.

Баща му стана. Беше едър мъж, висок почти шест фута.

— Да си ходим тогава — подкани го той. — Четвъртък следобед е и ще имаме много работа…

Джейк доприпка от предната част на ресторанта до масата им.

— Тук да не е зала за конференции? — заоплаква се той. — Никой не консумира.

Фил го изгледа презрително и хвърли една банкнота от десет долара върху масата.

— Това би трябвало да запълни пропуска ни — рече той и излезе навън.

Двамата с Джо се спряха пред ресторанта.

— Имам среща в редакцията — каза синът му.

— Нищо друго ли не ти идва на езика? — потърси очите му Фил.

Джо срещна погледа на баща си, протегна се и го целуна по устата.

— Благодаря ти, татко!

— Ще се видим довечера, tateleh[2]… — в очите на Фил пробляснаха сълзи.

* * *

Джо излезе от станцията на метрото при Кънел Стрийт. Бученето на камионите, появяващи се и изчезващи в Холандския тунел, беше оглушително. Застана на ъгъла и зачака да се смени сигналът на светофара, за да пресече. Сградата, в която се помещаваха офисите на списанието, беше отсреща.

Някогашните горни фабрични етажи бяха реконструирани, а товарният асансьор със същия успех се използваше за превозване на пътници. Човекът, който го обслужваше, блъсна нагоре вратата решетка, за да може да се качи. Джо слезе на петия етаж и мина през матовия стъклен портал, който водеше към редакцията. „Сърчлайт Комикс“ — гласеше скромният надпис с черна боя.

Закрачи по дългия коридор. По протежението на прозорците беше разположен художественият отдел. Там илюстраторите и художниците се трудеха над своите рисувални дъски и триножници. Все по коридора, но залепени за вътрешната стена, се намираха канцелариите на редакционната колегия и търговският отдел. Нанизът от приличащи на кубчета офиси без врата бе същински шпалир от остъклени затворнически килии. Той спря и влезе в една от тях.

Мистър Хейзъл, редакторът на списанието, беше почти скрит зад купчината ръкописи и рисунки върху бюрото му. Той хвърли поглед над тях и направи приканващ жест.

— Заповядай, Джо! — рече му. — Тъкмо си мислех за тебе.

— Здравейте, мистър Хейзъл — усмихна се момчето. — Надявам се, че имате чек за мене.

— След някой и друг ден — отвърна редакторът, примигвайки като бухал с късогледите си очи иззад кръглите стъкла на очилата, които висяха на плешивата му глава. — Причината, заради която исках да поговорим, е, че много харесахме твоя разказ „Пикантно приключение“.

— Това е добре — каза Джо, продължавайки да стои прав. В тясната канцелария нямаше място за втори стол.

— Разговарях с шефа — рече Хейзъл. — На него също му допадна, но смята, че две хиляди и петстотин думи са прекалено много за такава история. Заедно с илюстрациите ще заеме десет страници, а ние нямаме толкова място. Лимитът ни за разказ е пет страници.

— Какво ще правим тогава? — попита Джо.

— Шефът каза, че тъй силно си паднал по твоето „Пикантно приключение“, че иска да го превърне в сериал. Вероятно двайсетина части, по една във всеки брой.

Джо впери поглед в него.

— При хиляда и двеста думи във всяка част при цена един цент за дума излиза, че се падат само по дванадесет долара на разказ. Знам, че илюстраторите получават повече. Те вземат по двайсет и пет долара на страница.

— Такава е спецификата на списанието — обясни Хейзъл. — Нашите клиенти не искат да четат, а да зяпат нарисувани цици и задници.

— Все пак би трябвало да ми се плати по-добре — настоя Джо.

Хейзъл се ококори насреща му:

— Хрумна ми нещо… Шефът се влюби в историйката и най-вече в героинята Хъни Дарлинг. Може би ще успея да го убедя, че ще я лустросаш като за специалната колона на месеца… Всеки месец по една нова авантюра на Хъни Дарлинг! По този начин ще ти заплати по два цента на дума, а разказите от специалната рубрика не надхвърлят седемстотин и петдесет думи. Така ще си докарваш по петнайсет долара месечно и нищо няма да ти пречи да пишеш пак за нас другите си истории.

— Мислите ли, че ще се съгласи?

— Веднага ще отида да го попитам — рече редакторът. — Само ми обещай…

— Имате думата ми — каза Джо.

— Настани се на някой от онези столове в коридора — покани го Хейзъл. — След няколко минути съм отново при теб.

Джо седна в коридора, а редакторът се запъти към края му и влезе в единствения затварящ се офис. Той се пресегна за цигарите си и запали една. Пое дълбоко от дима и хвърли поглед към момичето отсреща, което беше заело позиция зад своята пишеща машина. Продължи да го наблюдава как печата, пушейки цигарата си.

След малко момичето се завъртя към него и му подвикна:

— Вие ли сте Джо Краун?

Той кимна.

— Така си и помислих — рече то. — Чела съм почти всичко от нещата, които изпращате. Вие сте добър…, може би най-добрият автор от онези, които идват тук. Самият Хейзъл го казва.

— Звучи приятно — отвърна Джо.

— Дори сте прекалено кадърен за нас — не спираше девойката. — Вероятно би трябвало да се пробвате в някое по-изискано списание.

— Не познавам никого — каза Джо. — Нужни са връзки, иначе изобщо не ти и прочитат разказите?

— Но нима нямате представителен агент?

— За това също са необходими връзки. Агентите не желаят да си губят времето с разни новаци.

Тя се взря в него.

— Ще ви дам името на една посредничка, която познавам — рече момичето. — Но мистър Хейзъл не бива да разбере, че аз съм ви го подсказала.

— Няма, обещавам… — прие той.

То хвърли бърз поглед през рамо, за да се увери, че редакторът не се връща обратно. После бързо напечати името върху лист хартия и му го занесе през коридора.

— Сложете го в джоба си… Веднага! — нервно настоя машинописката.

— Как се казвате? — запита Джо, подчинявайки се.

— Написала съм името и телефонния си номер на същия лист — отговори тя. — Но можете да ми се обаждате само в неделя. Това е единственият ми свободен ден.

— Окей — рече той. — Ще ви потърся. Хиляди благодарности!

Момичето кимна и се завърна при пишещата машина, понеже Хейзъл се зададе по коридора.

Джо вдигна поглед към плешивия мъж.

— Мистър Кан иска да те види — оповести онзи.

Джо последва редактора до затворения офис.

Той не беше просторен, но единият му ъгъл се образуваше от четири прозореца. Стените бяха облицовани с махагонов фурнир, а бюрото бе от имитация на махагон. Имаше окачени картини, правени за различни корици на списанието.

Кан беше едър, добродушен мъжага с гъста коса и огромни очила в рамки от черупка на костенурка. Той излезе иззад писалището си и протегна ръка.

— Джо! — произнесе с плътен баритонов глас. — Обичам да се запознавам с талантливи писатели и считам, че ти си един от най-добрите ни.

— Благодаря ви, мистър Кан — каза Джо.

— Уведомих Хейзъл, че ще сключим сделката. Имаш твоите два цента за дума. Както споменах, ние с удоволствие възнаграждаваме дарованието.

— Благодаря, мистър Кан.

— Дребна работа, Джо — рече издателят. — Добре дошъл си всеки път, когато поискаш да ме видиш. Тук всички сме като едно семейство. — Той отново се намести на бюрото. — Съжалявам, че няма да можем да си поприказваме по-нашироко, но има толкова много неща за вършене.

— Разбирам, мистър Кан. Благодаря ви още веднъж! — сбогува се Джо и излезе от кабинета, следвайки Хейзъл.

Редакторът прекрачи прага на своя тесен като килия офис.

— Знаех си, че ще захапе стръвта — ухили се той.

— Защо бяхте толкова сигурен? — полюбопитства Джо.

— Спомняш ли си финалната сцена в твоята „приказка“, в която арабинът рязва с ятагана си сутиена на Хъни Дарлинг и напращелите й гърди се „взривяват“?

— Спомням си я — каза Джо.

— Мистър Кан сподели, че образността на въпросната сцена го била дарила с най-могъщата ерекция, откакто бил чел „Афродита“ от Пиер Луи.

— В такъв случай навярно е трябвало да измолите от него три цента за дума — разсмя се Джо.

— Сам ще узрее за това — отвърна Хейзъл. — А ти се залавяй за работа. Необходимо е веднага да стъкмиш от две хиляди и петстотинте думи три разказчета с по седемстотин и петдесет.

Бележки

[1] Grosser knocker! (идиш) — Голям пуяк си! Б.‍пр.‍

[2] Тateleh (идиш). — Синко. — Б.‍пр.‍