Харолд Робинс
Разказвачът (15)

14

Джо лежеше в леглото, облегнат на възглавниците, и съзерцаваше голотата й, докато тя нанасяше грима си пред огледалото. Внимателно и изкусно Моти изписваше веждите си.

— Имаш страхотен задник! — рече той с възхищение.

Тя му хвърли поглед в огледалото, без да прекъсва работата си с молива за вежди.

— Това го разправяш на всички момичета — отвърна му с безразличие.

— Не на всички — ухили се Джо, — а само на онези, които притежават такива.

— Ужасен си — каза Моти. — Няма ли да ходиш на работа тази сутрин?

— Днес съм дежурен на опашката за безработни.

— Пак ли си отпаднал от ведомостта за заплатите?

— Временно — рече той. — А Дж. обеща, че щял да ми възложи някакъв творчески проект след една-две седмици.

— Последния път, когато ти беше казал такова нещо, се наложи да чакаш два месеца и половина — язвително отбеляза тя.

— Сега е сигурно — увери я Джо и смени темата.

— Къде е детето?

— Керълайн е долу в кухнята с мексиканката. Закусва с huevos rancheros^[1].

Той поклати глава.

— Нима това е закуска за малко еврейче!? Кифлички, пушена сьомга и сирене „Империал“ биха били по-подходящи.

— Срещу трийсет долара на месец получаваш мексиканско обслужване — рече Моти. Приключи с разкрасяването и се обърна към него. — Добре ли е гримът ми?

— Чудесен е — каза Джо. — Впрочем това се отнася и за трийсет и четири инчовата ти гръдна обиколка и за апетитната ти „рунтавелка“.

— От гимнастиката е — обясни му тя. — За този съвет съм задължена на сестрата от гинекологичния кабинет. Каза ми, че ако след раждането не пазя диета и не правя упражнения, съм щяла да провисна отвсякъде.

— Ще й изпратя благодарствено писмо — отвърна той, отхвърляйки завивките от себе си. — Я виж ти…! — възкликна с престорена изненада. — Аз съм бил в ерекция…

— Голяма новина, няма що — разсмя се Моти, докато отиваше към гардероба.

— Имаш ли време за порция скоростен секс?

Тя отново се закиска.

— Та да си съсипя грима ли? В никакъв случай. Тази сутрин ми предстои важна среща.

— Какво би могло да бъде по-важно от утринното чукане?

— Новото назначение — каза Моти. — Мистър Маркс, административният заместник-директор на филиала на магазина в Бевърли Хилс, иска да ме направи закупчик в отдела за висша мода.

— Нали беше доволна от мястото си в рекламния отдел? — попита Джо.

— Бях… Само че ми дават двойно повече пари, пък и като се демобилизират ветераните от армията, не е ясно колко време ще бъда в състояние да се задържа там. Преди войната повечето от служителите в отдела са били мъже.

— Колко ще получаваш? — поинтересува се той.

— Може би хилядарка, но по-вероятно е осемстотин долара на месец. И така е добре. Работата ще има множество допълнителни плюсове.

Джо замълча, сетне се взря в нея:

— Какви плюсове? Това, че ще спиш с него ли?

— Отново твоето мръсно подсъзнание… — ядоса се жена му. — Само такива неща ти се въртят в главата. Мистър Маркс е изключително консервативен човек. Винаги ходи с вратовръзка на райета и бутониера. Между другото, той е най-малко на петдесет години.

Джо я проследи с поглед как закопчава сутиена си и обува гащите си.

— В киностудията гъмжи от петдесетгодишни нерези…

Моти нахлузи една бяла копринена блуза с дълги ръкави и се зае с копчетата й.

— Този бизнес е съвсем различен. Студията е обсадена от цяла тълпа курви, които искат да стават актриси.

— Започваш да приличаш все повече на майка ми — каза Джо.

— Това е самата истина — категорично заяви тя. — Виждала съм петна от червило по бельото ти, които я доказват.

Той остана безмълвен, докато Моти оправяше полата около талията си и изопваше гънките на чорапите си.

— Аз пък си мислех, че с прането се занимава Роза…

Тя не отговори.

— Нямаш ли желание да ти обясня? — попита той.

— Не — глухо отвърна жена му. — Няма какво да ми обясняваш, не съм изненадана… Познавам те от малък.

Джо зяпна насреща й.

— И не ми се сърдиш?!

Тя задържа продължително очите си върху неговите, после извърна глава.

— Трябва да тръгвам. — На вратата се спря и отново погледна към него. — Щом единственото нещо, което имаш да свършиш, е да се разходиш до бюрото за безработни, защо не възобновиш работата си върху книгата? За две седмици би могъл доста да понапреднеш.

Той не отвърна нищо.

— Твоята литературна посредничка Лаура каза, че ако успееш да изпратиш редакционните поправки на целия ръкопис, би могла да ти осигури добра сделка.

— Така е… — апатично се съгласи Джо. — А тя, естествено, ще стане редакторка, което е нейната съкровена мечта.

— Пожелай ми успех — рече Моти.

Той стана от кревата и се приближи до нея.

— Успех! — каза, целувайки я. Остана на мястото си, докато тя излезе на вътрешния балкон, извеждащ при стълбището, по което се слизаше долу в хола, сетне затвори вратата на спалнята. Приседна на крайчеца на леглото, взе си цигара от нощното шкафче и я запали. — По дяволите! — изруга Джо.

Той чу как се хлопна входната врата и, като продължаваше да дърпа от цигарата си, се показа навън от стаята.

— Роза! — извика на мексиканското момиче в кухнята на долния етаж.

То дойде в хола и погледна нагоре към него.

— Si, senor?^[2]

— Би ли ми донесла малко кафе?

Роза се ухили, без да сваля очи от него.

— На какво се смееш? — попита я Джо, раздразнен. Глуповатото й хихикане никога не секваше.

— Nada, senor^[3] — отвърна тя.

— Nada… глупости! — каза той. Смееше се на нещо.

Мексиканката отново се изкикоти, фиксирайки го с безсрамен поглед.

— Los pantalones de sus pijamas estan abiertos.^[4]

Джо бързо хвърли едно око. Дюкянът на пижамата му действително беше отворен. Той го закопча.

— Стига си зяпала — рече й. — Още си прекалено малка за тези работи.

— Si, senor — каза Роза, правейки се, че не е чула забележката му. — Toma usted el cafe еп la camara?^[5]

— Не — отговори Джо. — Ще бъда в кабинета… — Той я изпрати с поглед, докато мудно се отдалечаваше по посока на кухнята. „Перверзна кучка!“ — изруга мислено, щом тя предизвикателно отметна своята лъскава дълга черна коса, която стигаше почти до нейните, полюляващи се при всяка крачка, хълбоци. Момичето се спря на прага на кухнята и се обърна, усмихвайки му се през рамо.

Джо му показа гърба си и се запъти по протежение на вътрешния балкон. Мина покрай детската стая, която Роза обитаваше по съвместителство, спейки на едно тясно легло, и се насочи към малкото помещение, предназначено за прислугата. Беше успял да натъпче вътре едно скромно бюро за пишещата си машина, един секретарски стол, няколко стандартни сглобяеми лавици за книги и едно, купено на старо, кожено кресло.

Той се настани зад писалището и се взря в пишещата машина. На нея се мъдреше бял лист хартия. Опита се да си припомни над какво бе работил, когато го беше поставил там. Не успя да се сети… Гневно издърпа листа от машината, смачка го на топка и го запрати в кошчето за боклук. Наведе се напред, без да става от стола, и взе касетката за канцеларски материали, където се намираше ръкописът на романа му. Отвори я и се вторачи в заглавната страница „Без пътеводна звезда“ — роман от Джоузеф Краун.

Джо бързо прехвърли с палец листовете. Имаше четирийсет и пет страници с бележки, но от самия роман бяха написани само десет. Погледна ги с отвращение. Едва десет страници и продължаваше да буксува на първа глава — при пазара за пилета! Бяха минали повече от осем месеца, откакто ги беше съчинил. Междувременно бе завършил два сценария. Повторно заби поглед в листовете. Гадна история… Покрай сценария имаше поне повече разнообразие. Човек можеше да работи с различни хора, да среща нови лица и да си почеше езика, мотаейки се насам-натам. Писането на романа беше отшелническо занимание. Тук никой не можеше да помогне. Само той и пишещата машина! А и единственият секс, който му се случваше, беше по страниците, написани от него. Беше някаква нова форма на онанизъм, в която удоволствието отсъстваше. Със своите идеи за промяна Лаура чисто и просто увеличаваше досадата.

— Senor? — разнесе се гласът на Роза.

Джо извърна глава към нея. Тя държеше поднос с каничка кафе, чаша с чинийка, сладка кифла, захарница и лъжичка.

— Благодаря — каза той, посочвайки с жест бюрото.

Мексиканката се надвеси над него и постави подноса отпред му. Дълбокото кръгло деколте на леката й памучна рокля се разтвори и погледът му се плъзна навътре между нейните стегнати ябълковидни гърди, мина по повърхността на плоския и корем и почти безпроблемно стигна до окосмените й слабини. Тя не се изправи, докато не напълни чашата му. После се взря в него и запита:

— Esta bien?^[6]

Джо сръбна от кафето.

— Добро е. — Роза понечи да си тръгне, но той я повика обратно. Беше му хрумнала една идея. — Ти ли показа на госпожата петната от червило по гащите ми? — Знаеше, че й е ясно за какво става дума.

— Не, senor.

— Тогава как ги е открила? — попита я.

— Госпожата всеки ден проверява La gopa lavada.^[7]

— От самото начало ли?

— Todo^[8] — отвърна тя.

Джо мълчаливо отпи от кафето. Запали си още една цигара и остави дима да се вие на спирала от ноздрите му, докато я фиксираше с мрачен поглед.

— Сърдите ли ми се, senor? — поиска да разбере момичето.

Той поклати глава.

— Не на тебе. Яд ме е на самия мене… — Наведе очи към пишещата машина. Нищо не се получаваше. Знаеше, че книгата се намира вътре в нея, но не беше в състояние да си наложи да я извади на бял свят. Може би животът в Холивуд беше прекалено лесен. През годините, които бяха прекарали тук, той бе спечелил много повече пари с много малко работа, отколкото си беше мечтал в Ню Йорк. Всичко беше по-свободно. Момичетата бяха по-красиви и по-достъпни. Сексът беше за тях начин на живот. Чукането с писатели, продуценти и режисьори бе пътят да се сдобият с ангажимент за някой филм. Нямаше никакво значение дали ролята е главна или второстепенна — важно беше да се появят на екрана. Дори времето беше по-приятно. Понякога валеше, но никога не ставаше истински студено. Липсваше онзи лют студ, на който бе привикнал в Ню Йорк.

Даже Моти признаваше, че тук се живее по-леко. Единствения й проблем беше, че нямаше какво да прави. Това беше причината, поради която тя бе тръгнала на работа шест месеца след раждането на бебето. Само след няколко месеца я бяха повишили в заместничка на шефа на рекламния отдел. Беше му заявила през смях, че момиче от Калифорния никога не би се справило в някой от нюйоркските магазини, тъй като единственото нещо, което се специализирало в училищата, бил тенисът.

Джо вдигна поглед от пишещата машина. Роза продължаваше да стои на прага. Изпита някакво нелепо учудване. Беше забравил, че е в стаята. Тялото й прозираше през тънката памучна материя на фона на светлината отзад. Почувства как започва да се възбужда.

— Защо не носиш бельо? — раздразнено попита той.

— Имам само един чифт — рече тя. — През деня няма никой вкъщи, така че го обличам само когато излизам навън с детето. Налага се да го пера всяка нощ.

— Колко струва един комплект бельо? — поинтересува се Джо.

— Сутиен, гащи и комбинезон — dos dolares^[9] — отговори мексиканката.

Той издърпа чекмеджето на писалището, където винаги държеше малка сума пари. Вътре имаше четири банкноти — три по един долар и една от пет. Взе ги и ги протегна към нея…

— Ето — каза й. — Купи си няколко…

Тя полека се приближи към него и пое парите от ръката му.

— Muchas gracias, senor^[10].

— Pog nada^[11] — отвърна Джо.

Погледът й се отмести от лицето му.

— Вие сте тъжен, senor — произнесе момичето с глух глас. — Не може ли Роза да ви помогне?

В първия момент той не осъзна онова, което тя имаше предвид, но после забеляза, че се беше вторачила в издутата предница на пижамата му.

— Откъде си толкова наясно с тези неща? — запита я.

— Имам петима братя плюс баща ми — обясни Роза. — У дома се налага да ги обслужвам всичките.

Джо се облещи насреща и.

— На колко си години?

Очите й продължаваха да избягват неговите.

— Tengo^[12]… на шестнайсет, senor.

— По дяволите! — възкликна той — И спиш с всичките тях?

— Не, senor — каза тя. — Правя само това… — Роза стегна ръката си в юмрук и я раздвижи нагоре-надолу пред себе си.

Джо се усмихна.

— Няма нужда — любезно и отказа той. — Но все пак ти благодаря…

Мексиканката кимна със сериозно изражение и напусна помещението. Джо я гледаше как върви, полюшвайки бедра. Мина му през ума, че за Роза подобна „услуга“ нямаше никакво значение. За нея това си беше просто ежедневие.

Той смачка цигарата си в пепелника и отхапа от кифлата. Наистина беше сладка и въобще не приличаше на онези в Ню Йорк. Тук, в Холивуд, ги покриваха със захарна глазура. Прокара залъка с обилна глътка кафе и отново се съсредоточи върху пишещата машина.

— Ами с нея какво ще правиш? — запита сам себе си на глас. — Имаш ли желание за писане на роман?

В отговор празният бял лист само го фиксираше безизразно. Иззвъня телефонът и Джо вдигна слушалката.

— Ало…?

— Добро утро — произнесе Кати. Както му беше казала сестра й, тя работеше в киностудията и беше една от секретарките на А.‍Дж. — С какво ще си запълваш времето днес?

— Сгромолясах се от върха — рече той. — Ще се регистрирам като безработен.

— Няма да е зле да свършиш това преди обяд — каза Кати. — А.‍Дж. иска да се срещне с тебе в три часа.

— Смята да ми възложи нещо ли? — попита Джо.

— Не знам — отвърна тя. — Просто ми нареди да те уведомя. Може и да извадиш късмет.

— Ще дойда — рече той. — Какво ще правиш тази вечер?

— Нищо определено.

— Какво ще кажеш да повдигнем нивото на алкохолната концентрация?

— В моя апартамент ли или в някой бар?

— В твоя апартамент.

Кати се поколеба за момент.

— Така да бъде — съгласи се. — Но бутилката ще е от тебе. В шест часа добре ли е?

— Да — каза Джо.

— Носи си и презервативи — предупреди го тя. — Съвсем малко преди менструация съм.

— Ще имам грижата — обеща той. — Довиждане до три часа в офиса.

Остави слушалката на мястото и посегна към чашата с кафе.

— Очертава ти се още един почивен ден — подхвърли Джо на пишещата машина, но тя все така си мълчеше.

Той допи остатъка от кафето си. Трийсет хиляди долара в банката, приличен апартамент, две коли, тригодишна дъщеричка и съпруга, която свързва двата края, без да прави дългове — какво повече би могъл да желае от живота?

Не му хрумваше никакъв отговор. Всичко си беше постарому. Винаги беше мислил само за нова жена и за още пари.