Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Storyteller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

3

Джо изчака да се озове на улицата пред зданието на редакцията и едва тогава разгледа листа хартия, който машинописката му беше дала.

„Лаура Шелтън

Агенция «Пиърсъл & Маршал»

34 Изток / 39-та улица

тел. Аексингтън 22ОО“

Нейното име беше отдолу — Кати Шелтън, тел. Йорквил 9831. Имаше и послепис:

„Не се обаждайте на сестра ми до утре, за да мога тази вечер да й разкажа за вас.

К.‍Ш.“

Почувства се добре. Това се казваше късмет! Беше чувал за тази агенция. Тя бе едно от най-авторитетните литературни представителства в града. Беше се опитвал на няколко пъти да си уговори среща там, но телефонистката или секретарката изобщо не го беше свързала.

Тръгна по Кънел стрийт. Уличното движение се сгъстяваше, тъй като започваше часът — пик. Погледна часовника си — беше почти пет. Той се отби в сладкарницата на близкия ъгъл и си поръча яйчен шейк.

— Голям или малък? — вторачи се в него продавачът.

Усещането му за щастие все още не беше преминало.

— Голям — отвърна Джо.

— Седем цента — каза продавачът, поставяйки отпред му увенчаната с белтъчен връх висока чаша с шоколадово питие.

Той остави една монета от десет цента на тезгяха и занесе чашата при телефона в отсрещния ъгъл. Чу как никеловата монета от пет цента издрънча в кутията и набра номера. Апаратът беше от новите и на човек му се струваше някак необичайно, че не се обажда операторът от централата. Сръбна от питието си, докато телефонният сигнал звучеше в ухото му.

— Ало — разнесе се някакъв глас.

— Ти ли си, Лутерия? — попита той. — Обажда се Джо.

— Как си, Джо? — Гласът й долиташе по линията тънък и като от ламарина. Говореше така; сякаш я бяха обезкостили.

— Кити вкъщи ли е? — попита той.

— Да. Само че спи.

— Надрусала ли се е? — запита я.

— Направо е в безсъзнание — отвърна Лутерия.

— По дяволите! — изруга Джо. — Беше обещала да ми даде петте долара за работата, която свърших. Бяхме се разбрали за днес.

— Щом е казала, че ще ти плати, вероятно парите са у нея — рече Лутерия и се изсмя. — Но първо ще трябва да я събудиш.

— Разчитах на тези пари — обясни той.

— Ами отбий се — отговори тя. — Може да извадиш късмет и Кити да се свести.

Джо се замисли за момент. Нямаше други ангажименти.

— Окей — каза й. — Ще бъда у вас след около половин час.

Когато изкачи стълбището, Лутерия беше застанала на прага на отворената врата. Светлината от входното антре зад гърба й минаваше през прозрачния размъкнат пеньоар, издайнически откроявайки голото й тяло.

— Все още е в нокдаун — рече тя, докато Джо влизаше.

Щом затвори вратата, той се обърна към нея. Забеляза чашата с червено вино в ръката й. Движеше се като забавен кадър. Нейната жълтеникавочервена коса падаше свободно по раменете, а разширените тъмни зеници на светлосините й очи бяха размътени. Из апартамента витаеше мирисът на марихуана.

— Ти май също си се подредила добре — отбеляза.

— Не чак като нея — отвърна Лутерия. — Никога не смесвам водката с „трева“.

Той я последва в комбинираната с трапезария всекидневна. Тя се просна върху дивана. Пеньоарът се свлече и откри краката й чак до кръста. Там беше пристегнат с нежно коланче. Лутерия вдигна поглед към него.

— На масичката за коктейли има бутилка вино и чаши — ориентира го.

— Без мене — рече Джо. — Дойдох пеша от Кънел Стрийт. Жегата и задухът ми стигат. Бих предпочел нещо разхладително.

— В хладилника ще намериш „Кенъда драй“ и кока-кола — каза му. — Знаеш къде е…

Когато се върна от кухнята с чаша джинджифилова сода, тя тъкмо палеше поредната цигара с марихуана. Острият й аромат се носеше из стаята. Косата на момичето беше паднала напред при навеждането му над масичката. Този път се беше разтворила горната част на пеньоара, оголвайки гърдите му.

— Искаш ли да си дръпнеш? — протегна цигарата към него Лутерия.

— По-късно — отвърна Джо, като седна в креслото срещу нея и отпи от газираната течност.

Тя смукна още два пъти от марихуаната, след което я остави в пепелника и вдигна своята чаша с вино.

— Досадно ми е — заяви, облягайки се на дивана.

— Нямаш ли и други „новини“? — подсмихна се той.

— Възбудена съм — рече му.

— Би могла да си решиш проблема — отговори Джо.

— Цял следобед мастурбирам, но удоволствието не е чак толкова голямо, когато човек е сам — оплака се тя.

— Мастурбирането е индивидуален спорт — каза той.

— А не би трябвало… — съжали Лутерия.

Джо пийна от джинджифиловата сода, без да отвърне.

Както си седеше облегната назад, тя разтвори широко встрани колене и, превръщайки показалеца и средния си пръст в един обърнат надолу знак за победа „V“, започна да разгръща срамните си устни на своята обкръжена от руси косъмчета вагина, докато розовите, влажни листенца не засияха насреща му.

— Набираш ли „твърдост“? — подразни го.

— Да не съм мъртвец — рече той, усещайки пулсирането в члена си.

— Какво ще кажеш да опиташ вкуса на тази сгорещена и подмокрена „котаранка“? — запита Лутерия.

— Не бих имал нищо против — отвърна Джо, докато разтриваше тялото си през дрехите. — Но какво ще получа в замяна?

— Ще те обслужа ръчно — предложи тя.

— Това и аз го мога — ухили се той. — Духане или чукане — за мене е без значение…

— Знаеш, че не си падам по пишките — каза Лутерия. — Всичките са толкова противни!

Джо разкопча панталоните си и извади навън своя пенис. Чувстваше, че животворната течност ще прокапе всеки момент. Погледна към нея.

— Ето го… Просто направи една малка жертва — подкани я.

— Самодоволен мошеник! — изруга го тя.

— Точно тук е разковничето — изсмя се той. — Няма ли език за единия, няма да има и за другия.

Лутерия се втренчи в него за миг, сетне кимна:

— Добре, ела насам.

Джо се надигна и остави панталоните си да се събуят сами. После се приближи към нея. Улови главата й с две ръце и притегли лицето и до члена си. Устните й останаха стиснати.

— Отвори проклетата си уста, мръсница такава! — ядоса се той.

Заинатена, тя се дърпаше назад, извивайки глава надясно. Най-накрая успя да я задържи неподвижно, но беше вече твърде късно. Оргазмът го връхлетя като вълна и той необуздано изля спермата си отгоре й. Сведе поглед към Лутерия. Тя лежеше вцепенена, фиксирайки го с очи.

— Отвратително е… — рече му, опитвайки се да контролира интонацията си. — Отвратително!

— Сбъркана кучка! — отвърна Джо, докато се бършеше в крайчето на пеньоара и. Той обу гащите си, след което се обърна към нея.

— Къде тръгна? — попита го Лутерия.

— Отивам си — каза той.

— Не можеш да изчезнеш тъкмо сега — спря го Лутерия. — Нали обеща нещо за орален секс…

— Да, но при положение, че ти самата не ме беше лишила от него — напомни Джо.

— Щях да го направя — каза тя. — Не е моя вината, че не беше в състояние да издържиш достатъчно дълго, докато се подготвя.

За момент той остана зяпнал в нея, сетне се разсмя.

— Добре, развратнице — съгласи се. — Почисти се и съблечи това глупаво кимоно. Така ще те млясна „уста в уста“, че задникът ти ще почувства как се отчуждава!

Два часа по-късно Кити продължаваше да спи. Той хвърли поглед към Лутерия.

— Наближава осем — рече й. — Май няма никакъв шанс да се надигне.

— Прав си — отвърна тя и се усмихна. — Знаеш ли, че като за мъж не си служиш особено зле с езика.

— Благодаря — сухо каза Джо. — Може ли да използвам телефона?

Лутерия кимна, проследявайки го с очи, докато набира номера на братовчедката си и се уговаря с нея да я чака пред централния вход на магазина на Фултън стрийт. После затвори слушалката.

— Налага се да си ходя вече — извини се той.

— Окей — рече тя. — Какво искаш да предам на Кити?

— Ще я потърся утре.

— Добре — взе чашата си с вино Лутерия. — Не ми се сърдиш, нали?

— Не — усмихна се Джо. — Но следващия път бих желал да сме на равни начала.

Когато застана пред главния вход на „Ейбрахъм и Строус“ стрелките на големия часовник върху железния пилон отсреща показваха девет без пет. Един специален полицай зае мястото си при вътрешните врати. Секунди по-късно втори цъфна на пост при външните. Първите, които трябваше да излязат, бяха клиентите. Щом в девет часа зазвъняха, звънците, възвестяващи края на работното време, повечето от тях си бяха вече отишли. Полицаите заключиха всички врати, с изключение на отделния двоен портал по средата. Последните купувачи се изнизаха и персоналът започна да напуска магазина.

Моти закъсня. Когато се появи, беше станало почти девет и половина. Усмихна се, забелязвайки Джо.

— Съжалявам, че се забавих тъй дълго — рече тя.

— Но мениджърът по рекламата настоя за някои промени в неделните обяви в последната минута.

— Няма нищо — отвърна той, като я улови за ръка. Двамата завиха зад ъгъла и минаха покрай ресторанта „Гейдж и Толнър“. Заведението беше пълно.

— Мнозина от нашите администратори вечерят тук в четвъртък — каза Моти.

— Бива ли ги? — попита я.

— Живеят нашироко — отговори му тя.

Той я поведе през страничните улици към станцията на метрото на Атлантик авеню. Беше пряк път — скъсяваха разстоянието с цели три преки в сравнение със спирката на Фултън стрийт. Улиците бяха тъмни и потискащи, очертани от стари жилищни сгради, които бяха претъпкани с цветнокожи и пуерториканци, всичките получаващи помощи от държавата. Хората, които срещаха, нямаха дружелюбен вид. Докато ги отминаваха забързано, Моти несъзнателно се притискаше към ръката му. Джо я чу как въздъхна с облекчение, щом зърна ярко греещите светлини на Атлантик авеню. Входът за метрото беше на ъгъла.

Беше приготвил монетите от пет цента и двамата влязоха през въртящите се врати. Бързо се придвижиха към началото на перона. Първият вагон обикновено беше най-празен, пък и спираше точно срещу изхода на Ню Аотс Стейшън, където щяха да слязат.

Имаха късмет. Първият влак, който с грохот навлезе в станцията, бе един почти празен експрес за Ню Аотс авеню. Те седнаха на дългата, твърда, тапицирана със слама, пейка.

— Добре ли се чувстваш? — погледна я той.

Тя кимна.

— Благодаря ти, че ме изпращаш. Миналата седмица едно от момичетата в магазина е било изнасилено в някаква странична улица.

— Вероятно му се е искало… — подметна Джо.

— Не е вярно! — възнегодува Моти. — Познавам го. Момичето е порядъчно. Защо вие, мъжете, винаги мислите, че на всички от другия пол им се ще да бъдат изнасилени?

— Ще им се — повтори той. — Виж просто начина, по който се обличат…, по който дори самата ти се обличаш. Роклята ти е с толкова дълбоко деколте, че циците ти стърчат навън, а на задника ти е така изопната, че всяко мръдване въздейства като покана.

— Наистина притежаваш мръснишки манталитет — констатира братовчедката му.

— Човешко е… — засмя се Джо. — Всеки мъж се възбужда при такава демонстрация.

— Ти вечно си в ерекция — рече тя. — Още от дете…

Той не отговори.

— Срещна ли се с баща си? — запита Моти.

— Да.

— Какво стана?

— Нищо — отвърна й. — Всичко е наред.

— Баща ти беше ли ядосан?

— Нали си го знаеш — каза Джо. — Но всичко се уталожи. В крайна сметка получих работа в една импортна компания в Ню Йорк.

— Ами наборната комисия? — продължи с въпросите тя.

— Обясних ти, че нищо не беше пропуснато — изпита раздразнение той.

Моти замълча за момент, сетне, поглеждайки към чантичката в скута си, произнесе с приглушен глас:

— Получих писмо от Стиви. Иска да се оженим, когато си дойде у дома за ваканцията.

— Брат ми ли? — В гласа му се долавяше изненада.

Този път й стана досадно на нея:

— Да познаваш някой друг Стиви?

— Не разбирам — рече Джо. — Как си взела писмото преди майка ми? — Майка му отваряше пощата на всички, преди да им я предаде.

— Не беше го адресирал до вкъщи — обясни братовчедката му. — Получих го в магазина, когато отидох на работа тази сутрин.

— Той пишеше ли ти?

— От време навреме — отвърна тя.

— Споменавал ли ти е за това по-рано?

— Не.

— Подло копеле! — възкликна Джо. Взря се в нея. — Какво смяташ да правиш?

— Не знам — рече Моти. — Страхувам се какво ще си помисли майка ти. В края на краищата ние сме първи братовчеди…

— Този факт е без значение — каза й. — Подобно нещо в еврейските семейства е напълно в реда на нещата. Нали знаеш поговорката, че фамилия, в която се женят помежду си, остава сплотена.

— Не е смешно — възрази тя.

— А ти как възприемаш цялата история? — погледна я той. — Желаеш ли да се омъжиш за Стиви?

— Харесвам го — призна Моти. — Но никога не съм си мислила за сватба. В писмото си твърди, че постоянно бленувал за мене… А ако сме можели да се оженим, сме щели да имаме добър живот. Най-важното е, че следващата година щяла да му е последната в медицинския колеж, така че като семеен нямало да отиде направо в армията. Вместо в медицинския корпус щял да получи тригодишното си назначение в редовна болница. Осем болници от цялата страна вече му били предложили места. Имали сме възможността да живеем, където си поискаме. Недостигът от лекари бил голям.

Джо я зяпна.

— Звучи добре. Дори мама не би търсила доводи да се възпротиви. Не смятам, че трябва да имаш опасения спрямо нея.

Тя седеше безмълвна.

— Какво те тормози? — попита я.

— Не знам — отвърна братовчедката му с подрезгавял от напиращите сълзи глас. — Разбираш ли, всичко ми се струва толкова банално. Аз винаги съм си мечтала за любов и романтика. Сигурно съм глупачка. Вече съм на двайсет и пет… Води се война и в полезрението ми няма никакви мъже. Още някоя и друга година и ще се превърна в стара мома.

Той се пресегна и нежно пое ръката й.

— Не бива да се чувстваш така — рече й. — Ти си прекрасно момиче.

— Но в писмото брат ти нито веднъж не споменава, че ме обича… — В ъгълчетата на очите й се бяха появили сълзи.

— Как… изобщо ли? — учуди се Джо.

— Може би в самия му край. Подписал го е: „С обич, Стиви.“

— От какво се оплакваш тогава? Казал ти го е. — Джо се усмихна. — Такъв си е Стиви, братлето ми. Той е доктор, а не писател.

— Значи мислиш, че всичко е наред? — засмя се Моти насила.

— Чудесно е! — отвърна й. — И запомни, че ако не ти е достатъчен сексът, винаги можеш да ми се обадиш. Деверите са за това…