Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Storyteller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

13

Мис Шелтън протегна към Джо два плика през бюрото си:

— В единия плик са билетите ви за влака — първа класа, разбира се. Другият съдържа препоръчително писмо до мистър Рей Кросет, който оглавява отдела за сценарии и ще бъде ваш пряк шеф. Там са и чековете ви, като сумата в този за авторските права от две хиляди и петстотин долара след приспадането на десетте процента комисионна става чисто две хиляди двеста и петдесет. Има и сто долара в брой за разноски. Чекът със седмичната ви заплата ще пристига тук при нас, а ние ще ви изпращаме свой чек, след като си удържим обичайната комисионна и другите разходи.

— Нямам думи да ви благодаря — каза Джо, преглеждайки набързо съдържанието на пликовете. — Никога през живота си не съм притежавал толкова много пари!

— Няма нужда да благодарите на агенцията — отвърна тя. — Сам сте си ги спечелил с написаното от вас.

— Все пак мисля, че би трябвало да направя нещо по-особено за вас — рече той. Очите му се спряха върху нейните: — Какво ще кажете да излезем заедно?

— Струва ми се, че идеята не е от най-добрите — възрази Лаура. — В агенцията царят строги правила. На персонала не се позволяват интимни връзки с клиентите.

— Какво толкова интимно има в това човек да вечеря с някого и да гледа някое шоу представление?

Тя се взря в него за миг.

— Преди това сте канили и сестра ми Кати…

— Тя изобщо не откликна и аз реших, че не проявява интерес — рече Джо.

— Напротив — каза мис Шелтън. — Само че се премести в Лос Анжелос. Там си намери по-добра работа. Всъщност Кати работи в същата киностудия, където отивате и вие. Трябва да й се обадите, щом пристигнете. Може би ще бъде в състояние да ви помогне.

— Много съм ви признателен — отговори той, — но въпросът беше за нас двамата. Никой от агенцията няма да разбере какво правим в свободното си време.

— Би ми било приятно да изляза с вас, но непрекъснато ще ме е страх, че някой от служителите в офиса би могъл да ни види заедно. За мене това би бил сериозен проблем. Не възнамерявам да прекарам целия си живот, занимавайки се с литературно посредничество. Стремежът ми е да стана редактор в някое голямо издателство.

— Доста добре звучи — отбеляза Джо. — Но съм чувал да разправят, че редакторите трябвало да водят със себе по един-двама писатели вместо зестра.

Тя се опули насреща му.

— Ами… напишете роман. Вие наистина сте способен и бихте могли да сте ми от полза.

— На няколко пъти се замислям над този въпрос, но нищо не разбирам от писане на романи — каза той.

— Аз съм в състояние да ви помогна — рече Лаура. — Петдесет процента от служебните ми задължения се състоят в сътрудничество с автори на романи. Сътворете и вие един — така и двамата ще получим от живота онова, за което мечтаем.

— Нужни са ми пари — обясни Джо.

— Появите ли се тук с хубав роман под мишница, парите, които ще получите за него, ще ви накарат да гледате на днешната сума като на джобни.

— А какво ще стане с агенцията?

— Пет пари не давам — каза тя. — На сегашното си място печеля всичко на всичко трийсет и пет долара на седмица, докато един редактор със средни възможности си докарва като начинаещ между сто и сто двайсет и пет долара.

— Колко може да донесе един роман?

— Повече от двайсет и пет хиляди, ако е бестселър.

Той стана от стола си.

— Започвате да ми ставате все по-симпатична.

Лаура Шелтън излезе иззад бюрото си и му подаде ръка:

— Вие също…

Джо задържа дланта й в своята.

— И тогава ще можем да вечеряме заедно, нали?

— Ще бъда изцяло на ваше разположение — усмихна се тя.

— Вече предвкусвам съблазънта — ухили се той.

Лаура измъкна ръката си и се върна при писалището.

— Приятно пътуване към Западното крайбрежие и дръжте връзка с мене.

— Разбира се — рече Джо, отправяйки се към вратата. — Само да не забравите за обещанието си. Ще ви се обадя. Довиждане засега!

Беше средата на обедната почивка, когато Джо с мъка успя да си пробие път и да влезе в „Стейдж Деликътесън“. Обходи с поглед масите. Стиви беше вече седнал и му махна с ръка.

Джо се настани на стола срещу него.

— Бях започнал да мисля, че няма да можем да се видим — усмихна му се той.

— Бях зает — каза Стиви. — Имах седем интервюта в различни болници. Всичките ми предложиха работа с местожителство.

— Това е хубаво — зарадва се Джо.

Сервитьорът се приближи и постави едни до други купа с туршия, мариновани зелени домати и кисело зеле и панерче с къси франзели.

— Какво да бъде? — запита той.

— Специалитетът на заведението — саздърма и сок от целина — отвърна Джо.

— За мене същото — рече Стиви и се засмя. — В Оклахома човек не може да намери местенце като „Деликатеса“.

— Вълнуваш ли се преди сватбата? — полюбопитства Джо развеселен.

— Мама я превръща в световно събитие, а май че и Моти не прави изключение. Момичетата от магазина ще правят днес обедно парти в нейна чест. Струва ми се, че сватбите са от по-голямо значение за жените, отколкото за мъжете.

— Не се ли радваш? — учуди се той.

Сервитьорът поднесе сандвичите им и се отдалечи. Стиви взе своя и отхапа от него.

— Много е вкусно — оповести той с пълна уста.

Джо също преглътна един залък.

— Как са нещата у дома?

— Татко е добре. Вече се върна на работа. Мама тича насам-натам да урежда церемонията. Всичко е наред.

— Ами Моти? — поинтересува се Джо. — Мисля, че изглежда страхотно.

— Чувства се чудесно — рече Стиви. — Вижда ми се леко понаедряла, но това е нормално. Еврейските момичета обикновено са малко по-закръглени om shiksas[1].

Джо мълчаливо отхапа още едно парче от сандвича си. Питаше се дали брат му бе заподозрял нещо.

Стиви се вгледа в него.

— Значи каза и го направи… — рече той.

— Какво съм направил? — озадачи се Джо.

— Разправяше, че ще станеш писател, и ето че успя. Сега ще заминеш за Холивуд. Татко каза, че си щял да получиш седем хиляди и петстотин долара за поръчката.

— Вярно е — отговори той.

— Това са много пари — произнесе Стиви с нотка на завист в гласа. — Във всички болници предложението е за три хиляди и петстотин на година, при положение, че се задължа да живея в сградата им. И то в Ню Йорк… В провинцията дават по-малко.

— Ти беше наясно с това предварително — каза Джо.

— Да — отвърна брат му. — След една година ще мога да получа постоянно назначение. Тогава ще печеля между петнайсет и двайсет хиляди годишно.

— Не е зле — рече той. — Аз не знам дали ще последва друг ангажимент. В моята работа няма нищо сигурно.

Стиви хвърли поглед към часовника си.

— По дяволите! — изруга той. — Почти един часът е, а в един и половина имам интервю в Нюйоркската университетска болница. — Довърши сандвича си и се изправи. — Трябва да побързам.

— Съжалявам — каза Джо.

— И аз — призна Стиви. — Много е неприятно, че няма да имаш възможност да бъдеш заедно с нас на празненството.

Но Джо усети, че в ума на братлето му се въртяха други мисли.

— Желая ви щастие! — рече той, разтърсвайки ръката му.

— Благодаря — отвърна Стиви.

— И целуни булката от мене — усмихна се Джо.

— Непременно — разсеяно обеща той и хукна към изхода.

Джо седна, дояде без да бърза сандвича си и повика сервитьора за сметката. Плати и се засмя вътрешно. Стиви никога не уреждаше сметки. Винаги си бе падал по евтината аванта.

Джо изкачи стълбите до апартамента на Кити. Вратата отвори Лутерия.

— Очаква те — каза му тя.

Той прекрачи в тесния кабинет библиотека. Кити стана от пишещата машина, притисна го в прегръдките си и го целуна.

— Значи успя, а? — развълнувано рече тя.

— Така мисля…

— Гордея се с тебе! — искрено се радваше Кити. Извади някакъв лист хартия. — Ето ти списък на цял куп приятели, които познавам там. Обади им се. Всичките на драго сърце биха се запознали с тебе.

— Благодаря ти — отвърна Джо.

— Разполагаш ли с време за едно питие? — попита тя.

— Ако е на крак… — прие той. Имам да опаковам още маса неща.

— Лутерия! — извика Кити.

Лутерия се появи в помещението с бутилка шампанско и три чаши. Отвори я чевръсто и ги напълни.

— Честито и на добър път! — вдигна своята чаша Кити.

— И много късмет! — добави сестра й.

— Благодаря ви — рече Джо, неочаквано дълбоко затрогнат. — Благодаря ви от все сърце!

Беше единайсет часа през нощта, когато Джамайка дойде в апартамента му.

— Готов ли е багажът ти? — хвърли той бърз поглед към стегнатите куфари.

— Почти — отговори Джо.

— Имам нещо за тебе — рече Джамайка, подавайки му малка картонена кутия.

Той я отвори. Продълговатите кафяви мускали лъснаха пред очите му.

— Какво е това? — попита.

— Застраховка — каза негърът.

— Нали знаеш, че не използвам дрога — възпротиви се Джо.

— Знам — отвърна Джамайка. — Но тук са петдесет грама, които на новото място вървят между двайсет и пет и петдесет долара единия. А човек никога не би могъл да бъде сигурен, че няма да се озове натясно… Затова я наричам „застраховка“. Тази стока върши по-добра работа от парите.

— Благодаря ти — разсмя се той. — Ще го запомня.

— В колко часа ще тръгнеш от тук утре сутринта?

— Около десет — рече Джо.

— В такъв случай няма да се видим преди това — каза чернокожият.

— Предполагам, че не…

— Нервен ли си? — долови състоянието му Джамайка.

Джо кимна.

— Малко. Надявам се, че ще се справя…

— Ще се справиш! — убедено заяви Джамайка. — Всичките звезди са в Холивуд, нали?

— Да — отговори той.

— Тогава няма начин да не успееш — рече негърът. — Винаги помни, че си на прав път и ще ти се удаде да докоснеш звездите с ръка.

На сутринта Джо позвъни у дома непосредствено преди да се отправи към гарата. Обади се Стиви.

— В къщи ли са мама и татко? — попита той.

— И двамата са на shul — отговори брат му.

— Ами Моти? — поинтересува се Джо. — Щеше ми се да си взема довиждане с нея.

— Току-що отиде на работа — рече Стиви.

Той се поколеба за момент.

— Тогава им предай моята гореща обич и им кажи, че ще телефонирам от Калифорния.

— Ще им предам посланието ти — отвърна Стиви. — Още веднъж ти желая много успехи.

— Аз също — каза Джо и затвори телефона. Провери апартамента, за да се увери, че не е забравил нещо, след което взе куфарите си и се качи на едно такси до Централна гара.

На входа откъм Четирийсет и втора улица някакъв носач грабна багажа му.

— Накъде, сър? — попита мъжът. — Имате ли билет?

— В джоба ми е — рече Джо, тръгвайки след него. Големият часовник показваше единайсет и четвърт. Порталът за неговия перон се падаше от лявата му страна. Той тъкмо проверяваше билета си, когато почувства как някой го потупа по рамото.

— Помниш ли ме още? — рече Моти.

Джо зяпна от изненада.

— Стиви ми каза, че си излязла за работа…

— Той си мисли така — отвърна тя, срещайки погледа му. — Нямам намерение да вървя никъде другаде, освен с тебе.

— Ти си се побъркала! — възкликна Джо.

— Не съм — каза Моти. — Не го обичам. Осъзнах, че никога не съм го обичала. Той също не изпитва нищо към мене. За него аз означавам само лична изгода. Та брат ти дори веднъж не ме е целунал! Когато го посрещнах тук на гарата, просто се ръкува с мене…

— Стиви никога не е преливал от емоции — рече Джо.

— Той не мисли за никого другиго, освен за себе си. Смята, че е нещо повече от всички останали хора, даже и от родителите си.

— Но сватбата е утре! — напомни й.

— Майната й на сватбата! — избухна тя.

— У дома ще полудеят — каза й Джо.

— Ще им мине — отговори Моти, като се изви така, че да застане лице в лице с него. — Обичам тебе… Винаги съм те обичала. Ти се досещаше за това, нали?

Той изпусна дълбока въздишка, сетне бавно кимна.

— Е, ще ме вземеш ли със себе си, или не? — запита го тя с разтреперан глас.

Джо забеляза напиращите в очите й сълзи. С рязко движение я стисна в прегръдките си и я целуна. Моти плътно се долепи към него.

— Няма да е зле да побързате, сър — обади се носачът. — До времето за тръгване остават само петнайсет минути.

— Тогава води ни към касата. По най-бързия начин трябва да се сдобием с още един билет — рече Джо. — Става въпрос за измъчена любов!

Бележки

[1] Shiksas (идиш) — жени от нееврейски произход. — Б.‍пр.‍