Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Storyteller, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Харолд Робинс. Разказвачът

Американска. Първо издание

ИК „Петрум Ко“, София, 1995

История

  1. — Добавяне

32

Вилата представляваше постройка в типичния старовремски средиземноморски стил, разположена на малък хълм над морето във Вилфранш. Павилионът за гости, който Джанпиетро му беше предложил, се издаваше съвсем леко пред фасадата й. Обзавеждането му се отличаваше от това на Голямата къща. Джо предположи, че някога в миналото предназначението му е било да приютява прислугата. Макар че стаите бяха тесни вътре бе комфортно и той беше достатъчно отдалечен от вилата, за да не достигат никакви шумове. Имаше и отделна стълба, която водеше надолу към покрития с кварцови камъчета плаж.

Късно следобед през същия ден, когато Джо беше пристигнал, Джанпиетро се отби в павилиона.

— Харесва ли ти? — попита той, зарязвайки официалностите.

— Прекрасно е, благодаря — усмихна се Джо.

Италианецът също се усмихна:

— Сигурен бях, че ще ти хареса. Тук ще имаш необходимото спокойствие, за да работиш. Никой няма да те безпокои.

— Още веднъж благодаря…

— Искам да те помоля за една услуга — рече той.

— Говори направо — отвърна Джо.

— На Мара много й се ще да се научи на американски… английски… Но е много трудно човек да намери тук домашен учител само за един месец. Мариса каза, че можела да й помогне и да остане до края на август, дори ако ти си тръгнеш.

— Нямам нищо против.

— Благодаря ти, Джо! — засия Джанпиетро. Ръката му описа широк жест по посока на залива: — Как ти се струва Лазурния бряг?

— Това, което виждам в момента, е приказно красиво.

— Самият земен рай — рече той. — Настани се, а после ела във вилата в шест часа. Ще пийнем, по късно — в девет часа — ще вечеряме в хотел „Париж“ в Монте Карло. Сетне ще отидем в казиното или в някой нощен клуб.

— Нямаш навика да си губиш времето — засмя се Джо.

Италианецът вдигна рамене изразително:

— Принуден съм да работя даже през почивните дни. Тази вечер имам среща с неколцина мои делови партньори, французи от Марсилия, с които ще бъдем в една компания.

— Разбирам — кимна той.

Джанпиетро се взря в него.

— Смяташ ли, че Мара притежава достатъчно талант, за да стане кинозвезда?

Джо открито отвърна на втренчения му поглед:

— Никой не знае това. Тя има външност, но останалото е подвластно на съдбата. При всички случаи обаче едно нещо не може да й се отрече — многото работа не я плаши.

— Вярно е — сериозно кимна мъжът срещу него. — Но аз бих предпочел Мара да се успокои и да си имаме дете. Това е истинското ми желание.

— Какво й пречи да постъпи така?

— Казва, че не искала извънбрачно дете, нито пък репутацията на държанка, подобно на доста други известни актриси.

— Тогава се ожени за нея — рече му Джо.

Устните на Джанпиетро се разтегнаха в горчива усмивка.

— Това е безкрайно лесно в Америка, но не и в Италия. Аз съм женен и въпреки че повече от десет години не живея с жена си, не мога да получа развод.

— Съжалявам… — съчувствено каза Джо и побърза смени темата. — Познаваш ли Виторио Де Сика?

— Много добре — отговори той.

— Мислиш ли, че би се съгласил да заснеме филм, в който да играе Мара?

— Той изпитва хронична нужда от пари — рече Джанпиетро.

— Да предположим, че имам идея не за сценарий, а за сюжет. Би ли могъл да му я подхвърлиш? Той ще има свободата сам да си подбере сценаристите.

— Разбира се — кимна италианецът. — Ако му допадне, ще я екранизира с участието на Мара.

— Убеден ли си в това? — запита го Джо.

Той се разсмя.

— Съществуват много начини да притиснеш някого. Дългът на Де Сика към мене възлиза вече на почти седемдесет хиляди долара… — Джанпиетро замълча за момент. — Имаш ли какво да му предложиш?

— Не съм съвсем сигурен — рече той. — Виторио Де Сика е от режисъорите-аристократи. Не знам дали ще иска да работи с драскач като мене.

— Той ми дължи седемдесет хиляди долара! — повтори натъртено приятелят на Мара. — За толкова пари не би възразил да му сътрудничи и шимпанзе от зоопарка.

— В главата ми се върти една нетрадиционна любовна история. Обикновено някой американски войник прави бебе и зарязва майката с дете на ръце. Моят загубен герой иска бебето само за себе си и го отнася в САЩ. Момичето се бори с всички възможни средства и го проследява до едно малко градче в Средния Запад. Накрая, когато се уверява, че пред него се разкрива живот много по-хубав от онзи, който би могло да има в родината си, то го оставя на баща му и се връща у дома в Италия.

— Де Сика ще я хареса. Естествено ще настоява да помагаш на неговите сценаристи, но това е без значение. Той ще се чувства далеч по-сигурен, ако фабулата е предадена с тънкостите на италианския език. След няколко дни ще ви уредя среща, за да се запознаете.

— А ако не хареса сюжета? — запита Джо.

— Да върви на майната си! Винаги мога да се обърна към Понти или Роселини плюс дузина други техни събратя, които ми дължат цял куп пари. — Джанпиетро пристъпи към вратата. — Остави всичко на мене. От тебе се иска само да се издокараш за вечеря.

Ресторантът на хотел „Париж“ предоставяше луксозно убежище на красиви дами и лъхащи на богатство и власт кавалери в погледите на тълпата и туристите. Масите бяха покрити с великолепни ленени покривки и кристални сервизи, а в центъра им беше поставен акцент от артистично аранжирани цветя.

Джанпиетро беше запазил една уединена маса с десет места в ъгъла. Освен Мара, Мариса и Джо негови гости бяха и трима французи с подобаващо женско присъствие. За нещастие никой от тях не говореше английски или поне се преструваха, че е така. След задължителните ръкостискания и запознанства Джо сякаш престана да съществува. Мъжете разговаряха без каквато и да било промяна в интонацията, а жените не обелваха и дума. Никой не се смееше и на него не му беше необходимо кой знае колко време, за да схване, че присъства на делова среща, а не на вечеря.

Той се усмихна на Мариса и се съсредоточи с дължимото уважение върху храната, която беше приготвена превъзходно. Изобщо не се чувстваше нещастен…