Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Storyteller, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Антонио Маринов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Syndicate (2013)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora (2014)
Издание:
Харолд Робинс. Разказвачът
Американска. Първо издание
ИК „Петрум Ко“, София, 1995
История
- — Добавяне
25
Беше три часът следобед и А.Дж. пиеше втора бутилка скоч. Като се изключи факта, че гласът му беше станал малко по-гръмък от обикновено и бе започнал да повтаря фразите по няколко пъти, човек надали би се досетил, че той здравата се беше спиртосал. Лежеше изтегнат в един шезлонг и наблюдаваше плажа от верандата.
Джо приседна на парапета до него. Непосредствено отдолу на пясъка се намираха няколко маси с чадъри, под чиято сянка се бяха разположили гостите. Облечени в бански костюми, те непрекъснато влизаха и излизаха от плискащите се вълни. Слънцето продължаваше да грее силно.
— Отлично парти — каза А. Дж., посочвайки с чаша в ръка към плажа. — Отлично парти…!
— Наистина е много хубаво — съгласи се Джо.
Мистър Роузън се надигна от шезлонга и се облегна на парапета.
— Виждаш ли Бланш? — попита го. — Къде е Бланш?
Джо се загледа в плажа.
— Зърнах я само преди няколко минути — рече той. Но не я виждам в момента.
А.Дж. отпи от уискито си.
— Кучка! — изруга жена си. — Кучка!
Джо не отвърна нищо.
— Мисли си, че не знам какво прави… — втренчи се в него А.Дж. — Само че аз знам. Проклета мръсница! — Той отново отпи от питието. — Заклещила е някой тип в ъгъла и му осмуква топките. Долна нимфоманка! — Очите му се спряха върху тези на Джо. — На тебе беше ли ти известно, че е долна нимфоманка?
Той не знаеше какво да каже. Не смяташе, че ще бъде уместно да потвърди чутото.
А.Дж. тъжно поклати глава:
— Нямаш представа как се чувства един мъж, когато е наясно, че жена му със сигурност е преспала с всички гости на това парти, а той не може и дума да обели против нея… — А.Дж. се отпусна пак в шезлонга, напълни за пореден път чашата си и мрачно пи. — Проблемът е, че не съм в състояние да предприема нищо. Даже не мога да се разведа с нея, защото всичко, което притежавам, е прехвърлено на нейно име заради данъците. Разводът би ме съсипал. На мое име нямам пукната пара. Нито цент! Хората мислят, че редовно си получавам порцията секс наред с останалите. Какво ли разбират хората, по дяволите!? Та на мене вече дори не ми става.
— Направо не ми се вярва — съчувствено рече Джо. — Вие все още сте млад човек, мистър Роузън. Ходихте ли на лекар?
— Бях при цяла дузина доктори — произнесе с отвращение той. — Резултатът беше кръгла нула. Всичките ми заявиха едно и също нещо. Причината било някакво възпаление отпреди седем години, когато се бях заразил с гонорея от една китайска проститутка. Нищо не можело да се направи…
— Господи! — възкликна Джо. Както беше седнал на парапета, той забеляза Бланш да се задава иззад къщата. Беше свалила банския си и се бе преоблякла в свободно падаща плажна рокля. — Ето я — посочи той на Л. Дж. съпругата му.
Шефът на киностудията застана до него и хвърли поглед надолу.
— Не съм превъртял — убедено рече той. — Виж само доволната й физиономия. Познавам това изражение — появява се на лицето й всеки път, когато получи своето. — Л. Дж. се върна при стола си, застина за секунда, неподвижно облегнат назад, след което се обърна към Джо: — Не ми обръщай внимание, малко съм пиян…
— На всички ни се случва понякога — отвърна той.
— Ще си остане само между нас, нали? — попита Л. Дж., леко засрамен.
— Нямам навика да си отварям устата за неща, които не ми влизат в работата — каза Джо.
— Добро момче си! — похвали го той и добави с подрезгавял, сърдит глас: — Обаче падне ли ти случай да я чукаш, дай й да разбере и от мое име… Скъсай й задника!
Джо замълча. А.Дж. се надигна от шезлонга.
— Уморих се — рече му. Интонацията му беше станала изненадващо вяла. — Ще вляза вътре да подремна малко.
— И аз мисля да се прибирам — каза той.
— Работиш ли над сюжета през почивните дни? — запита го мистър Роузън.
— Да — отговори Джо. — У дома.
— Добре — кимна А.Дж. — Ще се видим утре в студията.
Когато прекрачи прага на апартамента, Керълайн тъкмо вечеряше.
— Татко! — нададе тя вик и размаха вилицата си, разхвърляйки спагети по масата. — Пасгети! — разнесе се радостният й възглас.
Джо се разсмя. Дъщеря му не можеше да произнася думата.
— Вкусни ли са? — попита я.
— Много — сериозно каза Керълайн. — Но повече обичам „Гутси Ролс“.
— Ще ти дам няколко след вечеря — обеща той.
— Добре — отново зарови тя вилицата в спагетите. — Кога се връща мама?
— Утре — отвърна Джо.
— Мама винаги ми носи подаръци — засия момиченцето.
— Да — рече той.
— Аз ги харесвам…
Мина му през ума, че това беше вярно. Запита се защо ли никога не се сещаше да донесе някакъв подарък на дъщеря си? Но изобщо не можеше да реши какво да й купи, освен шоколадовите бонбони „Дутси Ролс“. Странно… Разбира се, беше сигурен, че Керълайн е негово дете. Но другите мъже не спираха да говорят за рожбите си и носеха техните фотографии със себе си. Той никога не го правеше. В известен смисъл не възприемаше дъщеря си като дете. Тя му приличаше повече на жива кукла — може би защото не разполагаше със средства за общуване с нея. Навярно когато поотраснеше и станеше възможно да разговарят за повече неща, щеше да я опознае по-добре. Обичаше я, беше уверен в това. Но не би могъл да назове конкретна причина. Вероятно тук се коренеше една от тайните на бащинството — човек да не разбира чувствата си, а само отговорността, която ляга на плещите му.
Керълайн посочи празната си чиния с вилицата.
— Всичко си изядох — обяви тя, смеейки се. — Сега ще има ли „Тутси Ролс“?
Джо извади три бонбона от джоба, където винаги ги носеше, и ги постави на масата.
— Получаваш един извънреден… — Той целуна детето по бузата. — Татко отива да си почине малко, миличка. Приятни сънища!
— Лека нощ, татенце — отговори му Керълайн.
Вече дъвчеше първия бонбон и заета с развиването на втория.
Джо се качи по стълбите в миниатюрния си кабинет и се наведе над напечатаните на машина страници от сценария. Трийсет… Не беше никак зле. Вече бе започнал да навлиза в дълбочина и работата ставаше по-лека. Може би щеше да успее да приключи до две седмици.
Стана и отиде в спалнята. Бързо се съблече и пусна душа. Прекараният на слънце следобед го беше изтощил. Изпита удоволствие от досега на топлата вода с кожата му. Подсуши се с голямата хавлиена кърпа и се просна върху леглото. В апартамента беше горещо. Той запрати пешкира на пода, преобърна се по корем и заспа…
Нечия нежна ръка докосна нерешително рамото му. Джо се събуди. Над него се беше надвесила Роза.
— Почти девет часът е, господине — тихо каза тя. — Не бихте ли искали да вечеряте!
Той понечи да се претърколи, но се спря, усетил напора на възбудата в притиснатия към корема му член.
— Най-напред ми подай хавлията — рече Джо, сочейки към пода с ръка.
Роза мълчаливо му я подаде и излезе от стаята. Той я уви около кръста си, влезе в банята и отново се пъхна под душа. Този път водата беше леденостудена. Избърса се енергично, облече халата си и се понесе към долния етаж.
Докато се настаняваше на масата програмата на Уолтър Уинчел вече беше започнала. Ефектът беше завладяващ. Всичко, което този човек казваше, звучеше така, сякаш бе въпрос на живот и смърт.
Почти в самия край на предаването Уинчел заби гвоздея, който той очакваше:
„Хитът на годината — «Войнствената кралица на амазонките» — събра милион и половина долара само за две седмици! Геният, който се крие зад този, приличащ на машина за пари, филм, е един слабо известен в момента писател, Джо Краун… Джо Краун, който преди време написа два разказа, публикувани в сборника на Фоули «Избрани американски истории», сега създаде сценарий за филм, смес от фантастика и приключенски дух, който познавачите сполучливо сравняват с такива шампиони по касов сбор като «Кинг Конг»…, «Изгубеният свят», «Тарзан». Макар и подпомогнат екранно от изключително пестеливо облечените красавици, триумфът се дължи единствено на гениалността на Джо Краун… Запомнете това име, мъже и жени на Америка! Джо Краун…! За него ще слушате още много… В същата тази минута няма кинокомпания в Холивуд, която да не се опитва да обвърже този човек с договор, струващ милиони долари…“
Почти в мига, в който ефирът замлъкна, телефонът започна да звъни. Пръв се обади А. Дж.:
— Джо, само да не забравиш, че имаме договор. Не позволявай на никой да ти размътва главата.
— Разбира се, А. Дж — отвърна той. — Знам, че вие сте винаги до мене като непоклатим стожер.
— Можеш да си заложиш задника, че е така, синко — рече А.Дж. — Най-важната ми работа утре сутринта ще бъде да се срещнем в моя офис.
— Ще бъда там, мистър Роузън.
В момента, в който остави слушалката на мястото й, се разнесе нов звън. Изглежда А.Дж. незабавно беше набрал номера му втори път.
— Май забравих да ти съобщя нещо, синко — каза той. — Канех се да го направя днес следобед на плажа… Удвоявам хонорара ти по договора. Вместо двайсет хиляди ще получиш четирийсет.
— Благодаря, мистър Роузън — рече Джо и отново затвори. Кейхо се оказа прав. Първите, повярвали в лъжата, бяха също лъжци.
Телефонът не млъкна през следващите два часа почти всички, които познаваше в Холивуд, както и множество напълно непознати му личности се обадиха да го поздравят. Минаваше единайсет часа, когато най-сетне се възцари тишина. Той така и не беше успял да се докосне до вечерята си. Отиде до дивана и се изтегна.
— Не си изядохте вечерята, senor — напомни му Роза.
— Няма значение — рече й. — Донеси ми чаша кафе и после можеш да си лягаш.
— Добре, господине — отвърна тя. — Имам няколко мексикански цигари. Една цигара би могла да ви успокои и да спите по-добре.
— С марихуана ли са? — попита Джо.
Роза кимна и той се замисли за миг.
— По дяволите, защо пък не! — взе решение. — Донеси ми. — Можеше и да му подейства. Все още беше прекалено напрегнат, за да легне да спи.
Момичето се върна след секунда с чаша кафе и дълга папироса.
— Благодаря ти — каза той и я запали. Пое дима дълбоко в дробовете си. Имаше сладникав и мек вкус, различен от този на ямайската „трева“, който понякога беше остър и горчив. Смукна нова порция дим и почти моментално се почувства по-добре.
Роза високо се изсмя.
— Mire, senor[1] — рече тя, посочвайки към него с пръст.
Джо погледна натам, накъдето беше обърнат върхът му. Пенисът му никога не беше изглеждал толкова внушително. Беше направо невероятно! Напуши го смях. Беше се дрогирал.
— Най-добре върви да си лягаш — каза й, опитвайки се да говори смислено. — Иначе току-виж ми хрумнало да те намушкам с него… — Ситуацията беше действително весела. Нищо не беше в състояние да спре смеха му.
— Може, ако е отзад — отговори мексиканката. — Но на онова, другото място не бива — трябва да остана девствена до сватбата си.
— Звучи разумно… — закиска се отново Джо.
Тя съблече роклята си и се обърна с гръб към него.
— Първо ще го навлажня. — Роза си плю на ръката и разтри със слюнка пениса му. — Така добре ли е? — запита го, хвърляйки му поглед през рамо.
— Да — рече той, дърпайки отново от цигарата. — Наистина е много приятно… — добави през смях.
Тя внимателно взе папиросата от пръстите му и я сложи в пепелника. После предпазливо разтвори меките си части с две ръце и приседна. В решителния момент Роза сграбчи „оръжието“ и го насочи към целта.
— Ох! — високо изкрещя тя, когато се отпусна с цялата си тежест отгоре му.
— Фантастично! — изтръгна се от Джо. Анусът й галеше нежно като кадифена ръкавица.
Момичето започна да подскача върху скута му.
— По-полека! — извика той и я стисна за ханша. — Ще пробиеш тавана!
Откъм входната врата се разнесе шум от превъртащ се в бравата ключ. Роза се вцепени от изненада. Секунда по-късно тя вече беше станала и тичаше нагоре по стълбите. Шокирана, на прага стоеше Моти.
Джо с усилие се изправи на крака и направи опит да се държи сериозно.
— Моти! — Възкликна той. — Какво правиш тук? Очаквах, че ще се върнеш чак утре…
Жена му сърдито затръшна вратата зад гърба си.
— Виждам — тонът й беше леден.
Така започна кошмарът…