Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Storyteller, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Харолд Робинс. Разказвачът

Американска. Първо издание

ИК „Петрум Ко“, София, 1995

История

  1. — Добавяне

12

Джамайка седна и качи дългите си крака върху масата. Хвърли поглед към Джо, който беше заковал очи в пишещата машина пред себе си.

— Май не си весел, а? — попита го той.

— Провалих се — мрачно отвърна Джо.

— Не те разбирам — рече негърът.

— Ангажираха ме да напиша сценарий за филм в Холивуд — каза той.

— Звучи приятно — усмихна се Джамайка. — Добре ли плащат?

— Да — рече Джо, — но има един проблем. Другата седмица трябва да бъда в Холивуд, а мистър Бухалтер искаше да бъда на негово разположение в продължение на три месеца. Остават ми още шест седмици.

— Поговори с него — посъветва го чернокожият. — Той е разбран човек.

Джо го изгледа недоверчиво. Според вестниците същият мистър Бухалтер беше виновен поне за половината убийства в Бруклин и бе главатар на цялата организирана престъпност. Предпочете да замълчи.

Джамайка прочете мислите му.

— Спокойно можеш да разговаряш с него. Не е толкова черен, колкото го изкарват.

— А ти не би ли ходатайствал за мене? — помоли го Джо.

Негърът поклати глава:

— Не съм аз този, който е сключил въпросната сделка, пък и едно нещо съм разбрал — човек не бива да си пъха носа в работите на другите, защото може да пострада.

— Би могъл да му кажеш най-малкото, че действително не ме бива за сегашната ми служба — настоя той.

— При все, че това е самата истина — отвърна Джамайка, — босът е мистър Бухалтер. Аз нямам думата.

Джо го погледна в очите.

— Боиш ли се от него? — запита го с укор.

— Нямаш представа колко си прав — откровено призна той. — Аз съм само едно малко негърче, което се мъчи да оцелее в свирепия, безчувствен свят… — После се разсмя. — Ти обаче няма от какво да са страхуваш. Най-много да ти заяви, че си длъжен да останеш. От друга страна пък, не е изключено да се съгласи. Но човек не се ли помоли, няма и да получи.

За секунда Джо остана вторачен в него, после самолюбието му започна да го гризе.

— Наистина ли толкова зле се справям с работата?

Джамайка се ухили.

— По-кофти от това, здраве му кажи! — рече без сянка от враждебност той. — Но пъпът ти не е бил хвърлен в този бизнес. Ти се писател, а не сутеньор. За да си добър, трябва да си се родил сводник. Този занаят не се учи в училище.

— Добрите писатели също се раждат с дарбата си — зае отбранителна позиция Джо.

— Не знам как е при писателите — отвърна чернокожият, — но приходите спаднаха с повече от двайсет процента, откакто ти пое юздите. Момичетата ги мързи да си раздвижат задниците, камо ли да си изпълняват фокусите. Няма случай да си пребил поне едно от тях. Спомни си какво ти бях казал. Това е начинът, по който ще вдъхнеш респект.

— Аз също ти бях казал, че не съм сигурен дали ще съумея да го направя — на свой ред му припомни той.

— Така е — непринудено рече Джамайка, — затова и не се оплаквам… — Той се отдаде на кратък размисъл, сетне се изправи на крака. — Ти наистина ми харесваш, малкия. Ето защо си мисля, че мистър Бухалтер ще те пусне да си вървиш. Така всички ще бъдат доволни. Мечтата ти ще се осъществи, а ние отново ще наблегнем сериозно на печеленето на пари.

Джо вдигна поглед към тъмнокожия мъж.

— Голяма работа си, Джамайка — произнесе с пълен с уважение глас. — Благодаря ти!

Негърът кимна:

— Значи ще отидеш да го попиташ?

— Да — каза Джо. — Но първо ще трябва да се видя с баща си, преди да се срещна с мистър Бухалтер. Той беше човекът, който ме запозна с него.

Беше изминал почти цял час, откакто Джо бе взел метрото от станцията при кръстовището на Деветдесет и шеста улица и Бродуей до последната спирка в Ню Лотс и бе пресякъл Питкин авеню на път за тържището. То тънеше в мрак, докато магазините по авенюто бяха ярко осветени.

Само една-единствена лампа хвърляше светлина през заключения вход откъм улицата. Той продължи, за да се опита да отвори портала, през който се влизаше в заградената част. Колата на баща му беше все още там. Минаваше седем и половина, но Джо знаеше, че той остава след седем часа, когато приключваше пазарът, за да преброи постъпленията за деня. Натисна дръжката на бравата. Тук също беше заключено…

Тъкмо се канеше да почука на вратата на постройката, когато отвътре се разнесе женски писък. Рамото му сякаш само се изстреля напред и езичето на паянтовата ключалка изхвърча от прогнилата дървена каса. Едва бе успял да прекрачи прага и се чу втори писък. Идваше от тесния офис на баща му. Той не беше залостен и вратата поддаде веднага, щом я докосна. В следващия миг Джо замръзна в очертанията й, мигайки на парцали от изненада.

Очите на Джоузи бяха станали кръгли от уплаха, когато се извърна към него.

— Баща ти! — извика тя. — Баща ти…

Фил лежеше проснат отгоре й върху малкия диван със смъкнати до коленете гащи. Дебелите бедра на Джоузи продължаваха да обгръщат хълбоците му, а роклята й беше запретната високо над гърдите. Болката почти бе склопила очите му и той с хриптене се опитваше да си поеме въздух. Започна полека да се свлича към пода.

Джо грабна сакото на баща си от стола зад писалището и извади шишенцето с хапчетата, което стоеше неизменно във вътрешния джоб. Коленичи на земята и подпря главата му на подвитите си крака.

— Донеси вода! — кресна той на Джоузи.

Цялата трепереща, тя стисна чашата с вода, която винаги се намираше върху бюрото. Джо енергично натъпка хапчетата в устата на Фил, гръклянът му рефлекторно трепна и ги преглътна. Той вдигна поглед към жената, която не спираше да се тресе от ужас.

— Обади се на доктор Гитлин. Кажи му, че случаят е спешен! Помоли го да повика линейка!

Баща му дишаше тежко и се мъчеше да изплюе задушаващата го слюнка. Щом наклони главата му настрани, тя потече от устата му. Тогава той извърна лице и повърна.

— Доктор Гитлин ще бъде тук след няколко минути — провикна се Джоузи с телефонната слушалка в ръка.

— Дай ми някаква влажна кърпа да разтрия лицето на татко! — нареди й Джо. Тя му подаде една и той се зае да попива потта от челото на Фил.

— Съжалявам, Джо — рече тя през сълзи. — Вината не е моя. Непрекъснато му повтарях да бъде внимателен. Все му казвах: „Чукането не е по силите ти. Френската любов натоварва по-малко и е по-здравословна за тебе…“ Но той е старомоден и си пада само по класиката.

— Ти не си виновна, Джоузи — успокои я той, свеждайки поглед към баща си. Неестествената гримаса изчезваше от лицето му и то вече възвръщаше обикновения си цвят заедно с нормализиращото се дишане. — Намери още една кърпа, за да почистим пениса му — подсети я. — След това ще ми помогнеш да го натъпчем обратно в гащите му. Не бива никой да го заварва в такова положение.

Хлипането й не пресекна, докато изпълняваше всичко, което искаше от нея Джо.

— Извинявай, извинявай — повтаряше Джоузи. — Никога повече няма да му позволя да го прави…

— Добре, не се тревожи. Фил ще се възстанови — отвърна той. — А сега изчезвай оттук и се прибери у дома. И никому нито дума! Утре просто ще дойдеш на работа сякаш нищо не се е случвало.

— Благодаря ти, Джо! — с признателен глас рече тя, докато тичаше към вратата. — Благодаря ти!

Баща му размърда глава. После очите му се отвориха и той съзря сина си, който се беше надвесил отгоре му.

— Какво… какво стана? — отпаднало запита Фил.

— Нищо, татко. Всичко е наред, почивай си.

— Кажи ми какво стана? — пресипнало настоя той.

— За малко да ти излезе душата от чукане! — Отговори Джо, чийто страх постепенно отстъпваше място на гнева. — Сега лежи и не се вълнувай! Доктор Гитлин ще се появи всеки момент.

Баща му си пое дълбоко въздух.

— Ами Джоузи?

— Тя е примерно момиче, татко — каза той. Въобще не е била тук…

Фил се взря в лицето на сина си.

— Срам ме е — рече, задържайки очите си върху неговите. — Проявих се като голям глупак. Милтън ме предупреди, но аз не му обърнах никакво внимание.

— Не си постъпил глупаво, татко — отвърна Джо.

— И ти си човек…

— Но аз обичам майка ти, не биваше да го допускам.

— Всичко свърши вече, така че забрави за случилото се. — Той чу как на улицата спря някакъв автомобил. В следващата секунда доктор Милтън Гитлин се появи с малката си лекарска чанта в ръка.

— Какво е станало? — обгърна ги с поглед той.

— Дойдох тук и заварих баща си едва дишащ на пода — рече Джо. — Натъпках му в гърлото две от онези хапчета, които сте му предписал…

Доктор Гитлин не беше наивник. Той забеляза раздърпаните дрехи на Фил, но не каза нищо. Отвори чантата си, извади стетоскопа и се концентрира за момент, докато улови пулса на пациента си. Бързо измери кръвното му налягане и надникна в зениците му с помощта на миниатюрно фенерче. Поклати леко глава, сетне веднага приготви една адреналинова инжекция и заби иглата в ръката на Фил.

— Ще се оправиш — каза му. — В линейката ще ти поставят кислородна маска, докато пътувате към болницата.

— Няма да ходя в никаква болница — заинати се той.

— Ще отидеш — решително заяви доктор Гитлин. — Сърцето ти е понесло огромно претоварване, така че и най-обикновена ангина би ти видяла сметката. Ако всичко е наред, утре сутринта ще те изпиша.

Марта беше сърдита, когато влезе в чакалнята на болницата. Джо стана да я посрещне. Непосредствено зад гърба й забеляза Моти.

— Здравей, мамо — целуна я по бузата той.

Тя му хвърли гневен поглед.

— Защо са се обадили на тебе, а не на мене? Нали съм му съпруга? Би трябвало да ме уведомят първа.

— Така е, мамо — отвърна Джо. — Но аз бях на пазара, когато стана всичко. Дадох му лекарството и позвъних на доктор Гитлин.

— Все още не ми е ясно какво се е случило — рече майка му. — Телефонистите в болницата мълчат като риби…

— Пренатоварил си е сърцето.

— И как се е стигнало дотам? — подозрително запита тя.

— Пренасянето на двайсет кафеза с пилета би уморило дори вол — излъга той, напрягайки мозъка си.

— Загубеняк! — грубо отсече Марта. — Знае, че му е забранено да върши такава работа. Но баща ти винаги се е смятал за Самсон.

— Как е той в момента? — поиска да разбере Моти.

Джо я целуна по бузата.

— Добре, много по-добре…

— Хайде да се качим в стаята му — каза майка му.

— Почакай — спря я той. — Доктор Гитлин предупреди, че ще ни разреши свиждане, след като приключат с всички изследвания.

— Баща ти е глупак — отвърна Марта. — Понякога ми се ще да го убия — толкова е изкуфял!

Джо я изгледа неодобрително.

— За малко щеше да ти спести този труд — саркастично отбеляза той.

Тя го зяпна с широко отворени очи, сетне изведнъж се разрида:

— Моят Фил, о, моят Фил!

— Ще се оправи — прегърна я Джо. — Хайде, успокой се…

— Истинско щастие е, че Джо е бил при него, лельо — намеси се Моти.

— Да, да — съгласи се Марта, после се взря в него изпитателно. — Какво си търсил там? Нали трябваше да стоиш по-далече от Бруклин?

— Исках да задам на татко един въпрос — обясни той.

— Какъв въпрос? — продължи разпита тя.

— Дали не би могъл да помоли мистър Бухалтер да ме освободи, за да успея да поема ангажимента в Холивуд.

Майка му почувства внезапен прилив на сили. Това беше напълно в нейната власт.

— Не се безпокой. Или тази отрепка ще направи всичко, което искаш, или ще го накарам да съжалява, че изобщо се е раждал!

В чакалнята се появи доктор Гитлин и усмихнат се приближи до тях.

— Няма проблеми. Електрокардиограмата е нормална, няма никакви увреждания, кръвното налягане е сто трийсет и пет на осемдесет и пет, няма температура. Един здрав нощен сън и утре сутринта Фил ще може да се върне у дома.

— Благодаря ви, докторе — разчувствана рече Марта. — Бих ли могла да го видя сега?

— Да — отвърна той. — Но не забравяйте, че трябва да сте изключително сдържана. Не го карайте да се вълнува и не стойте повече от десет минути. Нищо не бива да пречи на съня му.

— Ние ще те чакаме тука, мамо — каза Джо. Той изпрати Марта с поглед, докато влезе в асансьора заедно с доктор Гитлин, сетне се обърна към Моти:

— Изглеждаш чудесно.

— Закъснява ми с почти пет седмици — подигравателно рече тя. — Нали това е периодът, през който бременните жени достигат разцвета на хубостта си?

— Навярно Стиви много би се зарадвал — помъчи се да я разсмее Джо.

Вместо да се развесели, братовчедката му се намръщи:

— Стиви пристига вдругиден. Пада се сряда. Сватбата е насрочена за неделя следобед. Разбира се, ако преди това не заподозре нещо.

— Няма — уверено каза той.

— Аз не съм толкова сигурна — рече Моти, срещайки погледа му. — Кога трябва да заминеш?

— Според моя агент — в събота, от Централна гара…

— Предполагам, че така се налага — отвърна тя, — но нямам добри предчувствия.

— След сватбата ще ти стане по-добре — успокои я Джо.

— Не знам — каза Моти. — Объркана съм. Страх ме е… Възможно е бракосъчетанието да се отложи заради заболяването на баща ти.

— Татко ще си бъде у дома утре сутринта. Всичко ще стане според графика. Хайде, престани да се тревожиш.

— Не мога.

Той се усмихна:

— Нормално е булките да се паникьосват.