Харолд Робинс
Разказвачът (29)

28

— „Бел Стар и Ани Оукли“ — произнесе на глас Сантини. — Само заглавието струва един милион долара.

— Все още не мога да повярвам — рече Джо, докато излизаха от прожекционната зала. — Филмът не е никак лош.

— Истинско творение на гений! — Продуцентът говореше с типичните за италианците суперлативи и възторг. — При това идеята беше изцяло твоя. Ти беше човекът, които убеди Джуди Антоан да дойде тук, за да раздели главната роля в уестърна с Мара Бенети. Нямам представа как изобщо си се сетил за такъв дует.

— Примамката бяха Джон Уейн и Гари Купър… — засмя се Джо. — И свърши работа. Но геният беше ти. Никога не бих предположил, че два комплекта едрокалибрени цици ще запълнят така добре екрана.

— Тук е Италия — усмихна се Сантини. — Едрите бюстове са нещо естествено. Бог е надарил с тях всички италиански жени. — Той се обърна към дребничкия мъж, който винаги го следваше по петите. Джузепе беше идеалният лакей.

— Джузепе, il carro!^[1] — щракна с пръсти продуцентът.

— Si, maestro.^[2] — Мъжът се поклони и се затича.

Сантини погледна Джо:

— Е, приятелю, какъв е следващият проект, който твоят гений ще ми предложи?

— Мисля да си почина малко от киното и да поработя върху романа си — отвърна той. — Надявам се, че ще можеш да ми дадеш остатъка от хонорара за филма, за да има с какво да се издържам.

— Няма проблеми — с усмивка рече италианецът.

— Следващата седмица ще сключа сделка за разпространение в САЩ. Тогава ще ти изпратя парите.

Джо се взря в него изпитателно. Беше му казал същото и когато бяха завършили първата продукция, сценария, за която беше написал — „Херкулес4“. Тя бе недобросъвестна компилация на „Войнствената царица на амазонките“, но актрисата, която Сантини беше открил, предизвикваше още по-силни усещания от Джуди. Филмът беше пожънал огромен успех по автокината из целите Съединени щати и бе утвърдил момичето. Независимо от това обаче Джо не беше получил пълната сума за въпросния сценарий, докато не беше започнал да работи по следващия. Що се отнася до обещания му дял от печалбата, той беше възлязъл на кръгла нула. Беше се оказало, че италианският начин на водене на счетоводството надминава по непочтеност дори американския.

— Не бих се отказал от пет хиляди долара още сега — дипломатично намекна той. — Имам много сметки за плащане…

С параден жест Сантини извади чековата си книжка и писалка:

— Веднага ще уредим това! — Той попълни чека и го подаде на Джо, чието лице остана непроменено. И двамата знаеха, че чекът е от „ластичните“.

— Благодаря, маестро — вежливо каза той.

— Ще ти се обадя в началото на следващата седмица. Чао!

— Чао! — сбогува се Джо, след което се вгледа със замислен вид в листчето хартия. Сгъна го внимателно и го прибра в портфейла си. Стандартната процедура му беше известна. Банката щеше да протака до безкрайност. Тогава щеше да се види принуден да се свърже с Метакса в Ню Йорк, за да го осребри от негово име. Ако имаше късмет, след три-четири месеца щеше да разполага с парите. Без да бърза той излезе от сградата и закрачи по тясната улица към Виа Венето.

Отби се в кафене „Доуни“ и седна на своята постоянна маса на тротоара пред него. Хвърли разсеян поглед към входа на хотел „Екселсиор“, сетне отмести очи от щанда за вестници на отсрещния ъгъл на улицата, където се продаваха всевъзможни чуждестранни списания, вестници и книги. Някой му беше казал преди време, че ако човек останел достатъчно дълго на това място, щял да види как покрай него преминават всички хора, които познава на белия свят. Е, ако не познатите си от цял свят, то най-малкото тези от Рим…

Келнерът, който винаги го обслужваше, се появи изневиделица. Беше възрастен, с оредяла коса и старомодни очила със златни рамки. Той сервира обичайното еспресо пред Джо и прибра от масата табелката с надпис „Запазена“.

— Buon giornо, signor Джо^[3]— усмихна му се мъжът със своите пожълтели от никотин и разкривени зъби.

— Buon giorno, Тито — отговори на поздрава му той.

— Разбрах, че сте гледали новия филм — рече келнерът. — Хубав ли е?

Джо вдигна поглед към него. В този град не съществуваха тайни. Особено за сервитьорите.

— Cosi, cosa^[4] — сви рамене той.

Тито кимна.

— Имам приятел, който работи в лабораторията. Казва, че в сцената, в която двете момичета се биели в уличната кал, изглеждали така, сякаш са голи.

— Вярно е, Тито — рече Джо, захапвайки цигара между устните си. Келнерът му поднесе огънче. — И двете имат великолепни фигури.

— Как бих искал да ги видя…! — премлясна с уста другият.

— Веднага щом приключат с изготвянето на копията ще те поканя на закрита прожекция — обеща му той. — Но няма да стане преди началото на септември. През август всички лаборатории са затворени.

— Ех, Италия, Италия…! — въздъхна Тито. — Никой не ще да работи. Но аз съм търпелив, господин Джо. Благодаря ви за поканата.

Той пъхна една банкнота от хиляда лири в ръката на сервитьора:

— И аз ти благодаря, Тито!

Погледът му се отмести към входа на хотел „Екселсиор“. Отпред висяха традиционните проститутки и гидове, но също и множество улични фотографи, провесили фотоапарати на вратовете и раменете си. Един от тях, млад мъж, извърна глава назад и го стрелна с очи. Джо му даде знак с ръка да се приближи. Фотографът кимна, че го е разбрал, и тръгна към него.

— Здравей, Джо — рече той.

— Здравей, Виери — отвърна му. — Ще пийнеш ли нещо с мен?

Младежът хвърли поглед през рамо към хотела, но предложеното питие беше прекалено голямо изкушение за него. Той се отпусна в един от столовете.

— Коняк… френски — избра си.

Джо кимна. Какво по-естествено от това за един италианец да си поръча най-скъпата напитка, когато го черпят?! Той махна на келнера, който и без друго вече ги беше чул, и се обърна към Виери:

— За какво е цялото това стълпотворение?

— Не си ли чул? — изненада се фотографът. — Ингрид Бергман и Роселини току-що са се върнали от Стромболи, където са снимали филм, и са отседнали в хотела.

— Ти видя ли ги?

— Още не — отговори Виери. Сервитьорът поднесе тумбестата чаша с коняка и я сложи на масата заедно с чаша вода. Виери разклати питието и го задържа под ноздрите си, вдъхвайки аромата му. — Парфюмът на боговете…! — възкликна той.

— Salute^[5]! — рече Джо.

— Salute! — каза младият мъж и отпи от коняка.

— Днес си гледал филма си, а? Сантини плати ли ти парите?

— Не, разбира се — засмя се той.

— Стар негодник! — изруга фотографът. — Така и не ми се издължи за снимките, които направих за него преди пет месеца.

— За него това е просто начин на живот — каза Джо.

— А също и за всички италиански продуценти и режисьори — саркастично отбеляза Виери. — Смятат, че са се издигнали над подобни дреболии. Но не забравят собствените си пари — първата им грижа е как да си ги приберат.

Джо вдигна рамене и отпи от еспресото си.

— Какво ще правиш през това лято? — попиша го Виери.

— Не знам — рече той. — Мисля си дали да не се върна в Америка и да се заема с книгата си. Тук нямам поръчки.

— Големите американски кинокомпании планират сериозни продукции. Във Филмовото градче усилено се строят декори, парите за които идват от Щатите. Подочух също, че щели да пристигнат много холивудски звезди — Одри Хепбърн, Грегъри Пек, Елизабет Тейлър, Робърт Тейлър… Тук производствените разходи са по-малки, отколкото в Холивуд.

— На мене от това не ми става по-добре — отвърна Джо. — Никой не ме е потърсил.

— Сигурно ще се сетят за тебе — каза Виери. — в края на краищата ти си тук почти цели две години. Притежаваш опит и знаеш кое как се прави в Италия.

— Не мога да се мотая насам-натам без пари — възрази той. — Трябва да работя.

— Ще ходиш ли тази вечер на приема у контеса Барони? — полюбопитства фотографът.

— Не съм решил още — рече Джо. — Май не съм особено склонен да се навличам в смокинг при тази жега.

— Не би било зле да отидеш — посъветва го Виери. — Контесата устройва това тържество всяка година. Неизменно в последния петък на юли… Никой не пропуска да го посети. След него тя прекарва месец август във вилата си в Кап Антиб на Френската Ривиера. Винаги кани по пет-шест души, които да останат с нея.

— Мене не ме е канила — каза той.

— Има навика да го прави в нощта на партито — поясни младият италианец. — Контеса Барони притежава яхта, на която всяка вечер се вихрят фиести. Монте Карло, Ница, Кан, Сан Тропе… Следващия месец там ще прелетят на ята най-красивите момичета от цяла Европа. И до едно ще търсят забавления и място, където да се „приютят“.

— Значи съм отписан предварително — оплака се той. — Контесата има много силно развито чувство собственост.

— Тя е бисексуална — рече Виери.

— Е, и? — сви рамене той. — Тогава тя ще схруска пиленцата, а не аз.

— Ти ще свириш втора цигулка след нея. Това не е чак толкова лошо.

Джо се разсмя.

— Никога няма да ме покани. Аз не съм достатъчно известен за нея.

— Излизал си с Нейна Светлост няколко пъти… — не се предаваше италианецът. — Нали си спал с нея?

— Кой ли не е минал през леглото й — каза Джо. — Това няма никакво значение.

— Върху контесата се изсипва самият рог на изобилието — рече Виери. — Пари, наркотици, шампанско, приеми. Трябва да отидеш довечера. Може щастието да ти се усмихне.

— Ти ще дойдеш ли? — попита го той.

— Да, макар че нямам покана — отговори фотографът. — Ще бъда отвън. Ще се опитам да щракна някоя и друга снимка. — Виери се надигна от стола си. — Налага се да се връщам на работа. Благодаря за коняка! Чао!

— Чао — рече Джо, проследявайки го с поглед как се отдалечава по посока на хотела. Остави пари за сметката и се прибра в своя хотел, който се намираше наблизо до подножието на Испанското стълбище.

Малкият му апартамент, защитен от уличната жега чрез затворените дървени капаци на прозорците, създаваше усещането за прохлада. Джо бързо смъкна от гърба си пропитата от пот риза и преметна памучните си панталони на облегалката на стола. Наведе се над умивалника и наплиска с водата главата и лицето си. После въздъхна с облекчение и се избърса с евтината груба кърпа за лице. Погледна отражението си в огледалото над мивката и поклати глава. Нямаше нищо чудно във факта, че хората бягаха от Рим заради адския зной. Беше наистина непоносим.

Телефонът иззвъня. Той отиде до малкото бюро в хола и вдигна слушалката:

— Pronto^[6]…?

Беше Лаура Шелтън, която го търсеше от Ню Йорк.

— Как си? — попита го тя.

— Умирам от жега.

— Тук също е горещо — каза Лаура.

— На този свят надали има по-горещо място от Рим…

— Гледа ли филма? — поинтересува се тя.

— Днес — отвърна Джо.

— Какво е мнението ти за него?

— Не е лош — рече той. — Стига човек да си пада по големи гърди, на голям екран и в големи количества.

— Струва ми се, че ти беше по тази част засмя се Лаура. — Сантини плати ли ти?

— Даде ми един „ластичен“ чек за пет хиляди ако това изобщо може да се брои за плащане. И ми обеща, че щял да ми преведе остатъка, щом сключи сделката за разпространение в САЩ. Твърди, че филмът щял да донесе един милион долара.

— Ще си получиш парите — убедено рече тя — Прехвърлям твоите текущи дела на Пол Гитлин. Той е адвокат, който се занимава и с посредническа дейност. Познавам го отдавна — много е способен.

— А ти с какво смяташ да се захванеш? — изненада се Джо.

— Бях ти споменала, че искам да стана редактор, и ето че най-сетне ме назначиха в издателство „Дабълдей“. Контактите ни ще продължат — само че занапред ще ти бъда редактор, а не литературен агент.

— Как реагираха ония типове от агенцията на това? — попита той.

— Спокойно — каза Лаура. — Във всеки случай никога не си бил любимият им писател. Не беше достатъчно изтънчен за тях.

— Ами ти как се уреди на новата работа?

— В „Дабълдей“ те харесват — отвърна тя. — Бяха доволни от продажбите на първата ти книга.

— Ти какво общо имаш с това?

— Джо Краун е един от авторите, които представям. Всичко, което трябва да направиш, е да сътвориш още един роман след около година. От издателството вече настояват за фиксиран срок за втората книга.

— Но аз все още не съм започнал да пиша… — възрази той.

— Тогава започвай веднага, за да ти стигне времето — каза Лаура. — Знам, че вече разполагаш с готова фабула, разказвал си ми я.

— Ще ми е нужна помощ — рече Джо. — Нали си мой редактор? Ела при мене и заедно ще нахвърляме романа в общи линии.

— Чака ме доста работа — засмя се тя.

— Каква работа? — настоя той.

— За да разчистя бюрото си от текущите ангажименти ще са ми необходими около две седмици. Трябва да се явя в „Дабълдей“ на първи септември.

— Значи ще можеш да прекараш втората половина на август с мене — каза Джо. — Ще намеря кола и ще пропътуваме цялата Френска Ривиера. Разправят, че била приказна.

Лаура отново се разсмя.

— Ти наистина си се побъркал. Известно ли ти е колко пари ще струва подобно удоволствие?

— Мога да си го позволя — рече той. — Освен това много ми се ще да те видя.

— Не знам… — в интонацията й се прокрадна колебание и тя направи кратка пауза. — Ще ми дадеш ли малко време да поразмисля? — помоли го.

— Колко малко? — попита Джо.

— Обади ми се на десети — отговори Лаура. — Може би тогава ще бъда по-оптимистично настроена.

— Ще ти позвъня на десети, но ще ти изпратя билета още сега — каза той.

— Няма нужда да ми изпращаш никакъв билет. В състояние съм и сама да си купя — рече му тя. — И ме търси у дома, не в офиса.

— Разбрано. Била ли си друг път в Европа?

— Учила съм две години в колеж, в Париж…

— Значи говориш френски?

— Да — каза Лаура.

— Тогава трябва непременно да дойдеш, за да ме разведеш тук-там! — заяви Джо.

Тя се засмя:

— Обади ми се на десети и започвай да обмисляш новата книга…!

— Бих могъл да мисля и за по-приятни неща вместо за някаква си книга — намекна той.

— Не си играй с мене — рече Лаура. — Аз съм много сериозен човек.

— Говоря напълно сериозно — отвърна Джо преди линията да прекъсне.

Той продължи да фиксира с неподвижен поглед телефона известно време, после поръча разговора, който ежемесечно провеждаше с родителите си. Остави слушалката на мястото й и погледна часовника си. Часовата разлика с Ню Йорк беше шест часа. По всяка вероятност у дома нямаше никой. Само че сгреши… Като по чудо го свързаха след десет минути.

— Моля? — разнесе се гласът на майка му.

— Как си, мамо? — запита я.

— Къде си? — подозрително отвърна тя. — Чувам те така, сякаш се обаждаш от ъгъла.

— Все още съм в Рим — успокои я Джо. — Как е татко?

— С баща ти всичко е наред. Грижи се за здравето си и се чувства добре. Кога ще се прибереш вкъщи?

— Не знам — рече той. — Задава се нов ангажимент и ще си почина един месец във Франция…

— Франция…! — недоволно изсумтя майка му. — Ставаш прекалено разглезен. Във Франция няма нищо друго, освен луксозни проститутки.

Джо се разсмя:

— Никога няма да се промениш, мамо.

— За какво ми е да се променям? Когато излезе книгата ти се надявах, че си проявил поне малко благоприличие. Но уви, всички наши приятели, които я прочетоха, казаха, че никога не са се докосвали до нещо толкова цинично. Главата ми не го побира как се задържа в списъка на бестселърите цели петнайсет седмици.

— Ти прочете ли я?

— Нима съм длъжна да чета такива мръсотии? — възмути се Марта. — Толкова ме е срам, че дори не смея да кажа някому, че си ми син.

— Ти никога няма да се промениш — повтори той. — Татко у дома ли е?

— Не — каза тя. — Отиде до тържището още преди няколко часа…

— Предай му, че съм се обаждал. — Джо затвори телефона. Нямаше никакъв смисъл. Не беше в състояние да я убеди в каквото и да било.