Харолд Робинс
Разказвачът (25)

24

Пощальонът стоеше на прага. Той подаде на Джо пакетчето, обозначено както обикновено като върнат ръкопис и му поднесе разносната книга да се подпише.

— Още един, мистър Краун — съчувствено рече мъжът. — Съжалявам много.

— Писателите са свикнали да бъдат отхвърляни — философски заключи Джо, докато му връщаше книгата с разписките.

Седна на масичката в хола и отвори пакета. Джамайка беше добавил в него извънреден подарък. Освен обичайните четирийсет пликчета кокаин, вътре имаше кесийка от станиол, пълна със силна марихуана от остров Ямайка. Той поклати глава. Пак беше забравил да наеме пощенска кутия.

От кухнята се зададе Роза с чаша кафе в ръце. Тя я остави пред него, след което му хвърли бърз поглед.

— Марихуана… — усмихна се момичето.

Джо вдигна очи към него:

— Позната ли ти е?

— Si, si. Marijuana mexicana es la mejor^[1] — смееше се Роза.

— Пушила ли си от нея? — попита я той, обзет от любопитство.

Тя кимна.

— Пушат я дори пет-шестгодишни деца. Para tranquilidad^[2].

— Искаш ли малко? — предложи й Джо.

— Имам си — отвърна мексиканката. — Ако ви харесва, мога да ви донеса от къщи. Tengo mucho^[3].

Той се разсмя.

— Благодаря ти. Ще се възползвам някой ден. — Джо взе едно от малките пакетчета и го отвори така, че Роза да успее да види белия прах. — А това знаеш ли какво е?

Тя кимна:

— Кокаин…

— И него ли използваш?

— Не, господине — поклати глава момичето. — Ставам нервна и не мога да спя.

— Сече ти умът — рече той, усмихвайки се. — Но казват, че понякога много помагало при правене на любов.

— За amor^[4] ние в Мексико правим чай, примесен с пейот и марихуана. Предизвиква много видения.

— Изобщо не знаех за това — призна Джо.

— Старо индианско лекарство. Баща ми непрекъснато го пие. Много е добро.

— На колко години е баща ти? — попита я.

— Cuarenta у tres anos^[5] — отвърна Роза. — И той като вас има много приятелки.

— Какво казва майка ти?

— Нищо. За мъжете това е нормално.

Той взе чашата и отпи от кафето.

— Desayuno, senor^[6]? — поинтересува се тя.

— Не — рече Джо. — Трябва да отивам в киностудията.

— Госпожата ще бъде ли вкъщи през уикенда?

— Няма да се върне преди понеделник — отговори той.

— У дома ли ще вечеряте дотогава?

— Да — рече Джо. — Смятам да работя у дома през почивните дни.

— Добре, господине.

Един слънчев лъч влезе през прозореца зад гърба на Роза.

— Нали ти дадох пари, за да си купиш бельо и да го носиш под роклята си? — каза той.

— Тъкмо това се канех да направя, след като ви сервирам кафето, senor… — рече без сянка от вълнение тя.

— Предизвикателна кучка! — прониза я с поглед Джо. Знаеше, че го лъже. — Обърни се с гръб към мене! — сърдито й нареди той.

Роза мълчаливо се завъртя. Джо запретна полата й и залепи по един звучен шамар на всеки от хълбоците й. Момичето въобще не извика, докато ръката му оставяше върху неговата кожа двата бели отпечатъка, които после станаха яркочервени.

— Може би това ще ти помогне да опресниш паметта си!

Роза погледна назад към него през рамото си, физиономията й беше абсолютно безизразна.

— Вие сте като баща ми, господине — спокойно рече тя. — Само че той ме удря по-силно и повече пъти…

Джо се втрещи.

— Ама на тебе ти харесва, мръсница такава!

— Това влиза в задълженията на жената, господине — каза мексиканката.

Нямаше какво да й отговори. Това бяха правила за живот от един друг свят.

 

 

Кейхо влезе в кабинета му и го обгърна с поглед.

— Много е шик — весело рече той. — Ставаш голям човек. Издигаш се в нашия греховен свят…

Джо се засмя.

— Преливаш от тъпи шеги.

— Хайде, хайде — каза Кейхо. — Това е един от най-хубавите офиси за драскачи.

— Извадих късмет — отвърна Джо.

— Издейства ти го постъплението от цял милион доларчета в касата — рече Кейхо.

— Бих предпочел да ми дадат пари — каза той. — Мога да мина и без кабинет.

— Ще стигнеш и до парите, когато му дойде времето — успокои го Кейхо. — Трябва само правилно да изиграеш картите си.

— Глупости — рече Джо. Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката. Разговорът не продължи дълго. — Беше Джуди — поясни той. — Тъй като била звезда, можела да излиза единствено с други звезди. Кучка!

— Така е в Холивуд — констатира приятелят му.

— Тъкмо това имах предвид, като ти казвах, че трябва правилно да изиграеш картите си.

— Целият съм слух — взря се в него Джо.

— Необходимо ти е да наемеш рекламен агент за връзки с обществеността.

— Че защо? — учуди се той. — Аз съм писател, а не кинозвезда.

— Писателите също могат да бъдат звезди — отвърна Кейхо. — Помисли само… Даниъл Хамет, Фокнър, Скот Фицджералд, Хемингуей — всички те са писатели, но са и звезди същевременно.

— Все още не съм от техния калибър — възрази Джо. — Зад гърба им стои цяла планина от произведения.

— И какво от това? — иронично запита Кейхо. — Един способен рекламен агент би те направил не по-малко известен, отколкото който и да било от тях. Това е смахнат бизнес, но не го подценявай. Самите непочтени празнословци са най-лесната мишена за лъжи. Като видят името ти отпечатано достатъчно много пъти, ще повярват, че си преродения Шекспир.

— Не знам — отвърна Джо, колебаейки се. — Между впрочем, аз дори не познавам подобен специалист по известността.

— Аз пък познавам — рече Кейхо. — Моят племенник работи в „Калъмбия“ като оформител в рекламния им отдел. Но се занимава странично и с други клиенти. Смята да си открие самостоятелно бюро.

— Взема ли скъпо?

— Зависи какво ще поискаш от него. Какво ще кажеш за едно кратко хвалебствие в рубриката на Уинчел в понеделник?

— Ако успее да го уреди, съм готов да целуна задника му на витрината на „Мейси“.

— Не е нужно да стигаш чак дотам — каза Кейхо.

— Да допуснем, че така или иначе му се удаде да пробута няколко изречения в неделното радиопредаване на Уинчел. Съгласен ли си да предплатиш една стотачка?

— Дадено — прие Джо и постави получения по пощата пакет върху бюрото. — А как ще се спазарим за стоката?

— Същата цена като миналия път — рече Кейхо.

— Ще удържа стоте долара за племенника ми.

— Ще прибавя от себе си едно пликче с ямайска марихуана. Количеството ще стигне за сто цигари от по пет долара. Ти ще ми платиш без да отбиваш от сумата. По този начин всички ще спечелим по нещо.

— Тревата бива ли я? — запита той.

Джо отвори кесийката от станиол:

— Човек чувства как краката му се отделят от пода само като я помирише…

Кейхо завря носа си в отвора.

— Считай, че сме сключили сделката — посегна той към пакета.

— Кога ще мога да се запозная с този твой родственик?

— Какво ще кажеш за понеделник на обяд? Ще доведа Джин тука. Хлапакът ще ти хареса.

— Ако не успее не го води — рече Джо. — Само ще ми върнеш допълнителната стотачка.

— Ще успее — уверено заяви Кейхо. — Освен мене той има и леля, която е главната секретарка на Уинчел.

 

 

— А.‍Дж. иска да говори с тебе — разнесе гласът на Кати от слушалката. — Почакай да те свържа с него.

В тона на А.‍Дж. се долавяше доволство:

— Как върви работата, Джо? Кога ще видя нещо готово?

— Скоро — отвърна той. — Действам по въпроса…

— Знам, знам — рече А.‍Дж. — Не това е причината да ти се обадя. Току-що получих пратка с нюйоркски деликатеси от магазина на Барни Грийнграс в Манхатън. Реших, че може би ще ти бъде приятно да се поразходиш до нашата къща в Малибу за една закуска обяд към два часа в неделя. Ще присъстват няколко души от доброто общество.

— Благодаря, мистър Роузън — каза Джо. — За мене наистина ще бъде удоволствие…

— Кати ще ти даде адреса — добави А.‍Дж. — Довиждане до неделя! Може би ще успеем да поговорим по-обстойно за сценария. Имам няколко нови идеи.

— Предпочитам ги пред деликатесите — отговори Джо. — До неделя!

Джо затвори телефона и погледна часовника си. Беше дванайсет и половина — време за обяд. Тръгна към вратата, но друго иззвъняване го върна обратно.

— Джо Краун… — произнесе в слушалката той.

— Какво правиш на бюрото си? — попита от другия край на линията Бланш.

— Работя — каза той. — Нали затова съм тук.

— Мислех, че се занимаваш с по-интересни неща — подметна тя. — Като например да си играеш с пишката…

— Не и в този аквариум за рибки — отговори Джо.

— Имам чувството, че всички разговори, които минават през централата, се подслушват.

— Изключено — рече тя. — А.‍Дж. покани ли те за неделя?

— Да.

— Къде смяташ да обядваш днес?

— Ще сляза до служебния ресторант.

— Защо не се отбиеш да обядваш с мене? — предложи Бланш.

— Няма да успея да се върна в студията… — каза той.

— Не ставай глупак, днес е петък — рече тя. В петък следобед никой не се връща на работа.

Джо усети тръпката в слабините си.

— Ще бъда там след час — каза й.