Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Storyteller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

18

— Страхотен сценарий! — носеше се по линията гласът на А.‍Дж. — Но си имаме проблем…

— Не разбирам — отвърна Джо.

— Успя ли да видиш някои от пробните й снимки? — запита го той.

— Не — рече Джо. — Никой не ме е канил.

— Чакай ме в прожекционна зала „Б“ — каза А.‍ Дж. — Ще ти стане ясно какво имам предвид.

Джо сведе поглед към подвързания в бяло сценарий върху бюрото му. Само допреди минута беше изпитвал задоволство от него. За три месеца се беше справил с една далеч нелоша сюжетна разработка и с един завършен сценарий, за който знаеше, че е добър. Може би най-добрият сценарий, който изобщо някога беше писал. За секунда му мина мисълта дали да не го занесе със себе си в прожекционната зала, но щеше да бъде безсмислено. Той го остави да си лежи на бюрото и се запъти натам.

А.‍Дж. не беше сам. В салона бяха банкерът мистър Метакса, режисьорът Рей Стърн и още някакъв мъж, когото Джо не познаваше.

А.‍Дж. го поздрави с кимване:

— С мистър Метакса и с Рей се познавате. Кажи добре дошъл на Мики Коен.

Джо хвърли поглед към ниския, набит мъж, сетне протегна към него ръката си:

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Коен!

Другият се усмихна, докато се ръкуваха.

— Приятно ми е, че най-после те срещам, Джо — произнесе той с дълбок плътен глас. — Много съм слушал за тебе. Все хубави неща…

— Благодаря, мистър Коен — рече той.

— Наричай ме Мики — отвърна мъжът.

А.‍Дж. направи към него приканващ жест с ръка и Джо се настани на един стол, тъкмо когато осветлението в залата угасна. През следващите петнайсет минути гледаха пробно заснетите кадри с Джуди. Някои от тях бяха дори цветни. Тя пееше, танцуваше, рецитираше, но все по същия бездарен начин. Само цветният епизод беше сполучлив. Джуди беше облечена в цял бански костюм и тичаше по плажа. Отначало бягаше срещу камерата, а след това срещу плискащите се вълни. Излезе от водата и се върна обратно към мястото на камерата. Обективът надничаше из всички тайни кътчета на тялото й — изпъкналите зърна на нейните стегнати гърди, къдравите косми на пубиса й, пробиващи копринената материя на банския… Епизодът не беше озвучен и завърши с кадър в едър план на лицето й. Тя дишаше тежко след препускането. Изражението й създаваше впечатлението, че преживява оргазъм. После екранът угасна и лампите в залата бяха запалени отново.

Джо мълчеше. Останалите също. Всички чакаха коментара на А.‍Дж. Най-сетне той шумно въздъхна:

— Прецакахме се…!

— Може би има нужда от повече репетиции — обади се мистър Метакса.

— Бяхме й предоставили три месеца време и най-добрите преподаватели по актьорско майсторство — рече А.‍Дж. — Те до един я отрязаха. Сега действително сме наникъде. Подписах договор със Стийв Кокран за петнайсет бона за главната мъжка роля и срещу десет бона изпросих Пат О Брайън от Уорнър за водещата второстепенна роля. А видяхте ли как „къдравелката“ й напира изпод банския костюм? Изглежда по-голяма от парчето и топките на някой балетист с бандаж. Ако не я загърнем с къса поличка никога няма да я пробутаме през службата на Хейс.

— С колко сме вътре, А.‍ Дж.? — попита банкерът.

— За този филм се задължих финансово спрямо „Синикалър“ за седемдесет и пет хиляди долара, защото това беше половината от цената, която искаше „Текникалър“. С тях плюс всички останали плащания се събират почти двеста хилядарки. — Гласът на А.‍Дж. не звучеше ведро.

— Ами ако претърпи злополука, застрахователните компании ще покрият ли евентуален иск? — намекна Коен.

— Само в случай, че снимачните работи са започнали — отвърна А.‍Дж. — Между другото, не сме в състояние да поемаме подобни рискове.

— Беше просто едно хрумване — рече Коен.

— Положението е крайно неприятно — обади се Рей Стърн. — Джо е написал един от най-сполучливите сценарии, които някога съм чел. С нетърпение очаквах да се заловя за него. Може би ще успеем да изпросим за ролята Мария Монтез или Ивон де Карло от „Юнивърсъл“?

— Идеята е неподходяща — каза А.‍Дж. — Договорите за предварителните продажби са за филм с Джуди Антоан.

— Нали не сме подписвали за конкретен сюжет? — погледна го Джо.

— Не — отговори А.‍Дж. — Накарахме разпространителите да клъвнат на нейните рекламни снимки.

— Тогава защо да не изиграе Шийна, Царицата на джунглата? — предложи Джо.

— Да не си полудял?! — опули се насреща му А.‍ Дж. — Знаеш, че това е монопол на „Монъгрем“…

— Ще бъде „Войнствената царица на амазонките“ — Рече той. — Стийв и Пат са пилоти на транспортен самолет, който се разбива в джунглата. Двамата биват намерени от недокоснато от цивилизацията племе амазонки. Правили сме тази история в хиляда варианта и номерът винаги е минавал. Всичко, от което се нуждаем, е масовка от полуголи момичета, а Джуди ще бъде тяхната кралица. Няма да й се наложи да произнесе дори една-единствена цяла реплика. Ще бъде като някакъв женски Тарзан: „Тебе казва Стийв, мене казва Джуди — ние чукаме се…“

А.‍Дж. го изгледа изпитателно, после обходи с очи и останалите.

— Може и да стане — промърмори. — Колко време ще ти е необходимо, за да изготвиш сценария?

— Около две седмици, ако приемеш.

А.‍Дж. хвърли поглед към банкера:

— Какво мислиш?

— Не разбирам нищо от правене на филми — рече Метакса. — Но ще ми е неприятно да загубя пари, без да е заснет и един кадър.

— Аз го подкрепям — намеси се Коен. — Нека да филмираме историята.

А.‍Дж. се обърна към Джо:

— Започвай да пишеш!

— Това е нова поръчка — отвърна той. — Какво ще бъде заплащането?

— Как можеш да мислиш за пари в такъв момент? — вторачи се в него А.‍Дж.

Джо замълча. В действителност не се стремеше към допълнителна сума пари. Онова, което се опитваше да постигне, бе да си прибере в пълен размер дължимото за вече готовия сценарий. Беше предал черновата и сега биха могли да го отрежат. Ако не я редактираше и изгладеше, оставащите по договор пет хиляди долара нямаше да бъдат изплатени.

А.‍Дж. знаеше това не по-зле от него.

— Напиши новия сценарий и ще ти осребря цялата, фиксирана в контракта, сума… Ще добавя и още един бон, щом снимките започнат.

— Окей — съгласи се Джо, обгръщайки с поглед залата: — Моля за извинението ви, господа, но се налага веднага да пристъпя към работа.

В продължение на почти цял час Джо прави записки в един бележник с жълти карирани листа. Хвърли им доволен поглед. Беше скицирал основната сюжетна линия. Посегна към телефона и набра номера на стенографската служба. Обади се Шърли:

— Какво има, Джо?

— Трябва ми малко помощ, Шърли — каза той.

— Нали затова съм тук — отвърна тя.

— В състояние ли си да ми намериш няколко сценария за филми от ония, дето са пълни с цици и кълки, производство на „Юнивърсъл“ или „Кълъмбия“? Трябва да ги проуча в стилово отношение.

— Разбирам какво имаш предвид — рече Шърли. — До утре сутринта достатъчно кратък срок ли е?

— Великолепно! — зарадва се Джо.

Нейният глас се сниши заговорнически. Фабриката за клюки вече действаше.

— Тя провали ли се на пробните снимки?

— Провал е слабо казано… — отговори той.

— Съжалявам — рече Шърли. — Сценарият, който си написал, ми харесва.

— Благодаря ти — каза Джо.

— Почакай за минутка — помоли го тя, оставяйки слушалката. Думите й долетяха по линията почти веднага след това: — Тук е някой си мистър Коен… Желае да се срещне с тебе в кабинета ти.

— Доведи го — рече той, като затвори телефона и се изправи. В следващия момент Шърли вече беше отворила вратата. Мики се видя принуден да се дръпне от прага, за да може тя да я затвори зад гърба му. Джо го покани с жест да се настани на стола пред бюрото.

Мики седна, небрежно обгръщайки с поглед тясното помещение.

— На това ли му казват кабинет? — попита той. — Прилича повече на клозет…

— Аз съм си клозетен драскач — разсмя се Джо.

Мики се усмихна:

— Предполагам, че се чудиш какво ли правя тук?

— Не е моя работа — отвърна той. Не си длъжен да даваш никакви обяснения.

— Познавам баща ти — рече мъжът. — Бяхме добри приятели през доброто старо време в Бруклин.

— Баща ми си го бива — каза Джо.

— Още ли държи пазарището за пилета?

— Не е мърдал от там — кимна той.

Мики Коен отново се усмихна.

— Поздрави го от мене…

— Непременно — обеща Джо.

Другият се взря в него.

— Макар да не е отбелязано черно на бяло, аз съм тук като мениджър на Джуди — рече той.

— По-голяма изчерпателност не е необходима — каза Джо.

— На какво мнение си? — попита го Мики. — Смяташ ли, че ще съумеем да намерим благополучен изход?

— Аз ще осигуря сценария — отговори той. — Останалото зависи от А.‍ Дж.

— Той вече започна с икономиите — рече Коен. — Развали договора за О’Брайън с „Уорнър Брадърс“.

— О’Брайън така или иначе не би се снимал в подобен филм — каза Джо.

— Режисьорът също се отдръпна — продължаваше Мики. — Бил престанал да се занимава с този род продукции…

— Има цял куп режисьори — успокои го той. — Това няма да представлява никакъв проблем.

— А.‍Дж. съкращава графика за снимките от трийсет на дванайсет дни…

— Струва ми се уместно — рече Джо. — За филма едва ли ще е необходимо повече време.

— Метакса се безпокои — каза Мики.

— Близко е до ума — съгласи се той. — Става въпрос за неговите пари и за неговата мадама.

— Грешиш — възрази другият. — Не са негови нито парите, нито момичето.

Джо го погледна с мълчалив въпрос.

— Чувал ли си за Съдията в Ню Йорк?

Джо кимна. Съдията беше неофициалният арбитър между всички мафиотски фамилии.

— Метакса е негов параван. Причината, поради която отпуснаха пари на киностудията е, че за тях това е добър бизнес. Законен. Чист… Трябваше да докарам Джуди чак тук, защото съпругата на Съдията беше започнала да се вкисва.

— Джуди наясно ли е с този факт? — взря се в него той.

— Да — отвърна Мики. — Но не дава пет пари. Единственото нещо, което я интересува на света, е собственото й „Аз“.

Джо замълча за момент.

— Можеш да разчиташ на мене — рече му. — Ще направя най-доброто, на което съм способен.

Мики Коен се надигна от стола.

— Свърши тази работа и няма да съжаляваш. — Той протегна ръка към дръжката на вратата. — Дръж ме в течение. Съобщенията за мене оставяй в „Дейвс Блу Руум“. По всяко време независимо дали е нощ или ден. Ще намина пак.

— Добре — каза Джо.

Мики кимна и излезе от малката стаичка. Той въздъхна дълбоко. На този свят нищо не се променяше. Винаги имаше някой, който дърпаше конците някъде отвисоко. Сведе поглед към бележника си и се запита дали А.‍Дж. наистина си въобразяваше, че е господар на собствената си филмова компания.

Беше почти осем часът, когато се прибра у дома. В момента, в който се заизкачва по стълбите към спалнята, Роза му извика от кухнята:

— Ще сложа вечерята след половин час, одобрявате ли?

— Да — отвърна Джо и продължи нагоре към спалнята. Моти току-що беше излязла от банята и си обличаше пеньоара. Тя вдигна поглед към него, докато той се навеждаше, за да я целуне по бузата.

— Изглеждаш уморен — рече му.

— Наистина съм уморен — призна Джо.

— Имаш нужда от едно добро хапване — каза Моти. — Накарах Роза да приготви телешки котлети.

— Чудесно… — вяло реагира той.

— Какво се е случило? — стрелна го тя с очи.

— Филмът отиде по дяволите…

— Всичко ли е загубено? — запита жена му. — Няма ли да обработваш текста?

— Хем е загубено, хем не е — отвърна Джо. Забеляза озадаченото й изражение и поясни: — Пробните снимки на Джуди се оказаха пълен боклук. Като се изключи това, че изглежда добре, не я бива за нищо друго. Нито за актьорска игра, нито за танцуване, нито за пеене — стои като дърво. А.‍Дж. дооскубва остатъка от косата си. Спомена, че вече бил влязъл вътре с двеста бона. Няма начин, по който да успее да реализира моя сценарий.

— И все пак не ми е ясно… — рече тя. — Какво смята да прави той в този случай?

— На мене ми дойде една идея — каза Джо. — Сетих се за един от разказите в списание „Спайси Адвенчър“. Помниш ли „Войнствената кралица на амазонките“?

— Разправил си му за списанието ли?

— Не, разбира се, че не — отвърна той. — Не съм чак такъв глупак. Представих му всичко това, сякаш ставаше въпрос за съвсем ново хрумване, което току-що ме е осенило. И той се хвана…

— Не мога да повярвам! — възкликна Моти.

Комичното в цялата история най-сетне стигна до съзнанието му и Джо се разсмя.

— И аз не можех. Но А.‍Дж. и останалите харесаха идеята и ме натовариха да я разработя за две седмици.

— Значи все още си във ведомостта за заплатите?

Той кимна.

— Нещо повече — ще получа една допълнителна хилядарка, щом започнат снимачните работи. — Джо съблече сакото си и го хвърли на леглото. — Ще се измия и после можем да вечеряме.

Тя го последва в банята.

— Чете ли за новия стил в дамската мода? Създаден е в Париж. Първата сериозна колекция, откакто е свършила войната…

— Не разбирам нищо от тези неща — отговори той. Отвъртя червения кран и зачака да потече топла вода. — В каква връзка ми го казваш?

— Мистър Маркс иска ние да бъдем първият универсален магазин в Лос Анжелос, който да разполага с нея. Нашите модни къщи на Седмо авеню ни предупредиха, че преустановяват работа от идната седмица. Попита ме дали не бих отишла до Ню Йорк, за да решим как да оправим положението.

Джо заби поглед надолу и се зае с миенето на ръцете си, без да се обърне към нея.

— Ще заминеш ли?

— Това е част от работата ми — рече Моти.

Той не обели дума, докато плакнеше сапуна и вземаше кърпата.

— Разговарях с майка ти — продължи тя. — Каза ми, че можело да остана у тях и да заведа Керълайн.

Джо се взря в жена си.

— Това се казва изненада…! — Майка му изобщо не беше разговаряла с тях, докато не се беше родило бебето. Не беше спряла да се сърди дори и след това — чак до момента, в който й бяха изпратили по пощата копие от своето брачно свидетелство, за да удостоверят, че всичко е според еврейския канон. Но тя все още се държеше студено с него. За щастие бе престанала да се отнася по същия начин с Моти. В края на краищата вината за станалото не бе нейна — той се беше възползвал от една невинна девица. — Не те ли попита за мене? — поинтересува се Джо.

— Оплака се, че не си й се обаждал.

— Отказах се окончателно — рече той. — Винаги прехвърля слушалката на баща ми или затваря, щом чуе гласа ми… Колко дълго ще отсъстваш?

— Около дванайсет дни — отвърна тя. — Ако заминем в петък, ще бъдем в Ню Йорк в неделя вечерта. Така ще ми остане цяла седмица за работа и ще си тръгнем обратно за дома другата неделя. Мистър Маркс проявява голяма любезност. Каза ми, че ако взема Керълайн със себе си, щял да ни купи билети за спално купе.

— Той с тебе ли ще пътува?

Моти срещна погледа му.

— Той потегля преди мене в сряда. Ще го придружава жена му.

— Мисля, че всичко е наред — кимна Джо.

Тя се усмихна:

— Освен това ще бъде хубаво майка ти и баща ти да видят най-сетне своята единствена внучка…

Докато слизаше отпреде му по стълбите към кухнята, от Моти се изтръгна едва доловима въздишка на облекчение. Не беше казала на мъжа си, че мистър Маркс щеше да тръгне по обратния път за Лос Анжелос същата неделя, през която щяха да се приберат и те с детето. Беше скрила също, че той бе резервирал за нея стая в хотел „Пенсилвания“ на Трийсет и четвърта улица, в случай че й се наложи да работи до много късно и не успее да се върне в къщата на родителите му в Бруклин.