Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Storyteller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

17

Джо стигна до писателската постройка и се изкачи по разнебитената стълба на външната страна на ресторанта. Отвори вратата, която водеше към стенографската служба. Малките бюрца вътре бяха натъпкани плътно едно до друго. Шефката на стенографките, която седеше зад писалището си до стената в дъното, приличаше повече на учителка, контролираща от катедрата си класната стая. Само две от момичетата пишеха на машина на работните се места. Началничката им коригираше някакъв ръкопис. Тя вдигна поглед, когато той прекрачи вътре.

— Чух, че се връщаш — усмихна му се жената. — Въобще не съм махала табелката с името ти от вратата на кабинета.

— Благодаря ти, Шърли — рече Джо.

Тя отвори чекмеджето на бюрото си и извади оттам един ключ. Той го пое от ръката й.

— Там има всичко — уведоми го Шърли. — Бележници, машинописни листа, моливи…, дори и машина.

— Ти си съвършена — каза й Джо.

— Какъв е новият творчески проект? — полюбопитства тя.

— Някаква история, която се развива в Ню Йорк — отвърна той. — Засега не знам много подробности.

— Сигурно е нещо впечатляващо — рече Шърли. А.‍Дж. рядко е под такава пара.

— Предполагам — отвърна Джо. — Сега само ще проведа няколко разговора по телефона. Започвам утре сутринта.

— По всяко време съм на твое разположение — каза тя. — Успех, Джо!

— Благодаря, Шърли — сбогува се той и тръгна по коридора към тясната като кабина стаичка, която изпълняваше функцията на негов кабинет. Отвори вратата с помощта на ключа. „Офисът“ беше точно толкова широк, колкото да се сместят в него едно малко бюро и два стола — съответно от предната и от задната му страна. Ако вътре имаше двама души и дойдеше трети, щеше да бъде принуден да остане или на прага, или в коридора.

Джо затвори вратата и се настани зад бюрото.

В продължение на няколко секунди фиксира с неподвижен поглед телефона и тъкмо когато се канеше да посегне към него, той иззвъня. Вдигна слушалката.

— Джо Краун… — произнесе той в микрофона.

— Обажда се Джуди Антоан — прошепна един женски глас в ухото му. — Чух, че ти си щял да бъдеш кавалерът ми довечера.

— И аз чух същото — отвърна Джо.

— Намират ли ти се две стотачки?

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Че вземам двеста долара на вечер — рече тя.

— Чакай малко… — каза Джо. — Никой не ме е предупредил за това. На вечерята аз ще бъда просто параван за А.‍Дж. и неговия банкер. Мислех, че ония от рекламния отдел са се погрижили за всичко.

— От рекламата ми заявиха, че ти си щял да уредиш въпроса — отговори му Джуди. — Имам разходи… — добави. — Да не би да смяташ, че мога да преживявам със сто двайсет и петте долара, които ми плащат на седмица?! Само апартаментът ми на Тауърс струва хиляда и двеста долара на месец.

— Не ти ли казаха, че ще получиш главната роля във филма, чийто сценарий ще пиша?

— Не са спирали да ми го повтарят — рече тя. — Чух го поне милион пъти.

— Решил го е лично А.‍Дж. — посвети я Джо. — Банкерът му, който ще финансира продукцията, си е паднал по тебе. От мене се иска да те заведа в хотелската му стая след вечерята и да те чакам в салона за коктейли. Предполагах, че всичко е уговорено…

— С кого ще се чукам нощно време си е моя работа — твърдо каза Джуди. — В контракта ми нищо не пише за това.

— Аз какво да направя при тези обстоятелства? — попита я.

— Осигури ми парите — отговори тя. — Иначе няма да дойда. Дръж ме в течение какво става. Ще бъда в къщи до пет и трийсет.

— Моля ти се, Джуди — зае се да я придумва той. — Не те ли представих на оня режисьор, Рей Стърн, когато пожела да се запознаеш с него?

— Не си спомням — каза тя.

— Двамата с тебе се любихме по съкратената процедура, подпрени на стената в офиса ми, защото нямаше място за диван… — опита се да раздвижи паметта й Джо.

— Не си спомням… — повтори Джуди. — Не правя разлика между клиентите. Гледай да намериш парите. — И тя затвори телефона.

Той съзерцава известно време онемелия апарат, сетне набра номера в кабинета на А.‍Дж. Обади се Кати.

— Трябва да говоря с мистър Роузън — рече й.

— Излезе и днес няма да се връща повече — информира го тя.

— Налага се да говоря с него.

— Съжалявам, Джо — отвърна Кати. — Не мога да ти помогна. Той пътува към дома си.

— Не бихме ли могли да се свържем с него там?

— Не и преди шест и половина — каза тя. — Много ли е важно?

— Доста важно е — отвърна Джо. — Неговата любима актриса работи извънредно като проститутка. Нямало изобщо да се появи, ако не й предплатели два стотака.

— По дяволите! — изруга Кати. — Бих ти помогнала, но касата затваря в три часа.

Той се замисли за момент, после рече:

— Добре, скъпа. Недей да се тревожиш. Все ще измъдря нещо…

Остави слушалката на мястото й, фиксирайки я с неподвижен поглед. Измъкна портфейла от джоба на сакото си. Седемстотин и петдесетте долара, които Кейхо му беше дал, го издуваха приятно. Отброи, без да бърза четири банкноти по петдесет долара и ги пъхна в джоба си. Да плаща пари на проститутки беше в разрез с религията му, още повече, че не бяха за него. Бе изпаднал в неприятно положение. Само че бизнесът си беше бизнес, пък и той щеше да спечели от цялата история. Посегна отново към телефона и позвъни на Джуди в апартамента и на Сънсет Тауърс.

 

 

Моти влезе в спалнята, докато Джо се мъчеше с възела на вратовръзката си.

— Роза ми каза, че днес следобед си щял да ходиш в киностудията.

Той кимна, приковал поглед в отражението на вратовръзката в огледалото. След това я развърза и се зае с нея отначало.

— А.‍Дж. ме потърси. Получих работа… Ще правят нов филм.

— Хубав ли ще бъде? — поинтересува се жена му.

— Всички филми са хубави, докато са още в проект — отвърна Джо, справяйки се най-сетне с възела.

— Харесва ли ти? — извърна се към нея.

Моти го огледа критично.

— Вижда ми се малко големичък…

— Точно такъв трябва да бъде — рече той. — Нарича се уиндзорски възел. Синатра не го сваля от врата си. — Джо се пресегна за тъмносиньото си сако.

— Защо си се издокарал като някой адвокат? — даде израз на любопитството си тя.

— А.‍Дж. ме покани на вечеря в „Перино“ заедно със своя банкер.

— Това е нещо ново — каза Моти. — Досега не се е случвало. Само тримата ли ще бъдете?

— Със съпругата на А.‍Дж. и с една звездна кукличка, по която на банкера са му потекли лигите… — отговори Джо.

— Ти какъв се явяваш? — срещна очите му тя.

Той се засмя.

— Аз съм фалшивата брада на пророка…

— Познаваш ли момичето?

— Бегло — измъкна се Джо. — Но приказката се развива в Ню Йорк, а аз съм нюйоркски драскач, така че възложиха написването й на мене. Банкерът желае да види мадамата в главната роля, а моето задължение е да я взема от дома й и да му я сервирам.

— Как се казва? — запита Моти.

— Джуди Антоан.

— Никога не съм чувала за нея — констатира тя.

— В какви филми е участвала?

— Засега в нито един — отвърна той. — Но от три месеца насам договорът и е като на звезда. Нейните рекламни портрети са гвоздеят на киностудията.

— Курва! — прецени я категорично Моти.

Джо се разсмя.

— Поне веднъж и ти да си права. Тя наистина е една от най-изявените… — В мига, в който думите се отрониха от устата му, осъзна, че е трябвало да я държи затворена.

— А.‍Дж. като писател ли те ангажира или заради опита ти като сутеньор? — цинично подметна тя.

— Ей, не играеш честно… — запротестира той.

— Могъл си да му откажеш — рече жена му. — Не сме го закъсали чак толкова. Винаги имаш възможността да продължиш да работиш върху книгата си.

— Това ще отнеме много време — възрази Джо. — Вероятно повече от година. Не разполагаме с достатъчно пари, за да се издържаме.

— В състояние сме да се справим — каза тя. — Мистър Маркс ми предложи повишение. Ще получавам осемстотин и петдесет долара на месец, а с добавките може да стигна и до хиляда и петстотин или две хиляди.

— Зад такава сума пари сигурно се крие нещо, което да дава импулс — рече той.

— Естествено. Ще бъде мое задължение да правя по няколко търговски пътувания по време на модния сезон.

— До къде? — запита Джо.

— До Ню Йорк. Евентуално и до Париж… — отговори Моти.

— Самичка ли? — скептично каза той. — Без него?

— Имаш мръсно подсъзнание! — озъби му се тя.

— Откъде си сигурна, че неговото не е? — контрира я Джо. Взе парите, които бяха върху тоалетната масичка, сетне отново се обърна към нея. — Ако ще трябва да си изкарвам хляба със сводничество, по-скоро бих печелил от непознати, отколкото от собствената си съпруга.

 

 

Джо седеше на бара в салона за коктейли, който се намираше пред входа на „Кокосовата горичка“. От вариетето проникваше протяжната музика на биг бенда. Когато пресуши второто си питие, барманът се приближи до него.

— Програмата долу ще започне след няколко минути — каза той. — Не искате ли да ви намеря маса?

— Не, благодаря — отвърна Джо.

— Да я напълня ли? — посочи чашата му барманът. Той поклати глава, вземайки си цигара:

— Мярката ми е две питиета.

Мъжът щракна със запалката си. На светлината на потрепващото й пламъче Джо успя да зърне циферблата на часовника му. Беше единайсет без десет. Барманът улови погледа му.

— Закъсняват за срещата ви ли?

— Не — усмихна се той. — Аз дойдох по-рано.

Оня направи жест с ръка към една маса в дъното на салона.

— Ако приятелката ви не се появи, там отсреща има две красиви дами. Бих могъл да ви представя… — предложи му.

Джо се разсмя.

— Оправен юнак си — каза той и лепна една банкнота от пет долара на плота пред него.

Парите изчезнаха.

— Просто се опитвам да бъда полезен, сър.

Телефонът зад тезгяха иззвъня. Барманът вдигна слушалката.

— Вие ли сте мистър Краун? — попита той, поглеждайки към Джо, който кимна. После поклати глава и затвори. — Вашата приятелка предаде, че щяла да ви чака във фоайето.

Джо се озова във фоайето на хотела в същия миг, в който Джуди се показа от асансьора.

— Всичко наред ли е? — осведоми се той.

— Да — рече тя. Те мълчаливо излязоха навън и зачакаха момчето, което обслужваше паркинга, да докара колата му. Джо му даде един долар, след което изведе автомобила от алеята на улицата.

— У дома ли да те закарам? — хвърли бърз поглед към нея.

— Ще имаш ли нещо против да ме оставиш в „Дейбс Блу Руум“? — помоли го Джуди.

— Където пожелаеш… — отвърна Джо.

— Този тип наистина ли е банкер? — взря се изпитателно в него тя.

— Мистър Метакса ли? — Светна червен светофар и той спря колата.

— Да — каза Джуди. — Действително ли притежава толкова много банки?

— Не знам — рече Джо, докато потегляше отново. — Всичко, което ми е известно, е, че двамата с А.‍Дж. ще подпишат кредитно споразумение за два милиона долара утре сутринта.

— Той ми каза, че давал парите за моя филм и че съм щяла да получа нов договор за петстотин долара седмично, вместо досегашните сто двайсет и пет. Освен това настоява да ме настанял в друг апартамент, за да съм бъдела на негово разположение, когато започнел да цъфва тук през седмицата.

Джо я стрелна с очи крадешком:

— Вероятно си го ощастливила с най-върховното чукане в живота му…

— Тъкмо това не разбирам — рече тя озадачена. — Та ние не правихме нищо!

— Нищо ли? — изненада се той.

— Дори не извади члена си — оплака се Джуди. — Стоях чисто гола пред него, а твоят мистър Метакса продължаваше да ми говори, сякаш въобще не съм се събличала. Мисля, че дори не забеляза, когато отново облякох роклята си.

— Не ми го побира главата — каза Джо.

Известно време тя гледа навън през прозореца на колата, после пак обърна очите си към него.

— Познаваш ли Мики Коен?

— Гангстерът ли? Само от вестниците — рече той.

— Да не би и друг да се казва така? — отвърна Джуди. — Искаш ли да се запознаеш с него?

— Тази вечер ли? — вторачи се в нея Джо.

— Да. Имам среща с него.

— С удоволствие бих се запознал с него, но се налага да се прибирам — извини си той. — Жена ми вече достатъчно се е вкиснала.

— Бих се обзаложила, че Мики ще знае нещичко за мистър Метакса — промълви Джуди замислено.

В главата на Джо блесна светкавица.

— Отдавна ли го познаваш?

— Доста отдавна — рече тя. — Когато бях в Ню Йорк той беше човекът, който ме посъветва да отида в Холивуд. Каза ми, че съм имала всичко необходимо, за да стана кинозвезда.

Джо спря на поредния светофар и я зяпна от изненада:

— Значи Мики те е изстрелял тук, така ли?

Джуди кимна.

— Ние наистина бяхме много добри приятели…

Той с усилие успя да пренасочи вниманието си върху уличното движение. Нямаше грешка. Това беше съвсем същата история, която му бе разказал А.‍Дж. Джо закова автомобила пред „Дейвс Блу Руум“. За момент се изкуши да влезе вътре с нея, но после се отказа. Сега не беше подходящото време. Би трябвало да разполага с малко повече информация за този банкер.

Портиерът отвори вратата. Тя се обърна към него.

— Благодаря ти — учтиво се сбогува Джуди.

— За мене беше удоволствие — отвърна той в същия тон. — Позвъни ми утре в киностудията. И предай на мистър Коен, че бих се радвал да се срещна с него, където и когато пожелае.

Джо я съпроводи с поглед, докато не влезе във входа на ресторанта, след което се включи в потока от коли и се понесе към къщи.