Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Storyteller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

37

Беше почти два часът след полунощ, когато приключи с последната страница от третата глава. Издърпа листа от машината, прочете го, сетне хвърли бърз поглед надолу към плота на масата, която използваше като бюро, и се замисли над блок схемата със съдържанието. Бяха я разработили двамата с Лаура. Нужни бяха още две глави, за да представи книгата на някой нюйоркски издател. Лаура бе завършила резюмето и Джо трябваше да признае вътре в себе си, че със своя опит на редактор и литературен агент тя се беше справила по-умело от самия него.

Прекара отново очи по страницата и му стана ясно, че резултатът е добър. Само дето не напредваше със скоростта, с която би искал. Двете глави, които му оставаше да напише, щяха да отнемат повече от два дни. Толкова беше времето до края на двуседмичния срок, за който бяха наели апартамента. Вече ги бяха предупредили, че той не може да бъде продължен…

Зад гърба му прошумоля коприна и той се обърна. Лаура беше излязла от спалнята, загърната в късия си копринен пеньоар, и бе застанала до него.

— Завърши ли главата? — попиша го тя.

Джо кимна.

— Да, но съм едва на третата. Невъзможно е да напиша и петте за двата дена, които ни остават.

— Бихме могли да потърсим друг апартамент рече Лаура. — Сезонът е към края си и има много свободни квартири.

— Наситих им се вече… — поклати глава той.

Тя потърси погледа му:

— Доколкото те познавам, би трябвало да си наумил нещо. Какво е то?

Джо кимна.

— Наемът ни изтича в сряда, а всяка сряда в Кан спира италиански лайнер, за да качи пасажери за Ню Йорк. Плаването трае осем дни. Бих могъл да завърша следващите две глави на борда. Ще се върнем у дома, готови за преговори.

— Океанските пътешествия са много романтични, но са и много скъпи същевременно — отбеляза Лаура. — Можем ли да си позволим такова нещо?

— Всичко хубаво е скъпо — усмихна се той.

— Убеден ли си, че ще бъдеш в състояние да работиш на кораб?

— Да — отвърна Джо. — Всичко трябва да бъде тип-топ, за да можете двамата с адвоката да подготвите договора за книгата.

— А ти какво възнамеряваш да правиш? — запита тя.

— Да напиша романа и да забогатея.

— Ами по отношение на мене какви планове имаш? — прониза го с очи Лаура.

Той я прегърна и се наведе, за да я целуне.

— Ти вървиш в комплект с автора… — каза й.

 

 

— Не им вярвам — ядосано рече Лаура. — Казаха ми, че всички места на кораба били резервирани. Нямало нито една самостоятелна кабина или каюта. Щели да ни настанят евентуално следващата седмица.

Джо хвърли поглед на часовника си. Минаваше единайсет.

— С кого разговаря? — попита я.

— В офиса имаше само двама души — мениджърът и секретарката му — бяха учтиви, но нищо повече.

— Парите правят хората сговорчиви — речи той. — Предложи ли им „благодарност“ в брой?

— Не съм без мозък — отвърна Лаура. — Разбира се че го направих, но и това не помогна…

— Добре тогава — каза Джо. — Нали имаме приятели? Хайде да проверим възможностите им. Да потърсим контесата.

Тя вдигна слушалката и даде на телефонистката номера на контеса Варони. Последва припрян разговор на френски, сетне Лаура затвори.

— Контесата се намира на яхтата си на път за остров Капри… Не можем да се свържем с нея.

— Разполагам с още един коз — рече той. Взе телефона и позвъни във вилата на Джанпиетро. Икономът го повика на линията.

— Джо, приятелю! — поздрави го италианецът. — Радвам се да те чуя. Добре ли си?

— Да — отвърна той. — А ти, Франко?

— Несравнимо по-добре! — долетя отговорът му. — Имам нова приятелка, шведка. Тя е манекен, но най-хубавото е, че не мечтае да става кинозвезда.

— Ами Мара? — поинтересува се Джо.

— Изпратих я обратно в Рим с твоята бивша секретарка. Плака много, но щом й дадох пари, сълзите й пресъхнаха… — разсмя се Джанпиетро. — Щастието беше на моя страна и всичко мина гладко.

— Честито! — каза той. — Имаш ли случайно някакви връзки в Италианските презокеански линии? Искам да замина в сряда с кораба за Ню Йорк, но ми заявиха, че всичко било продадено.

— От какво се нуждаеш, приятелю? — попита го Франко.

— От прилична кабина за двама души, по възможност широка, тъй като смятам да пиша по време на плаването.

— С тебе ли е редакторката ти?

— Да — отговори Джо. — Наели сме апартамент в Кан.

— Дай ми телефонния си номер — рече италианецът. — Ще ти се обадя след по-малко от половин час.

— Благодаря ти.

— Чао! — прекъсна го Джанпиетро.

Лаура се взря в Джо, докато оставяше слушалката на мястото й:

— С кого говори?

— С Джанпиетро — рече й. — Предполагам, че може да мине за банкер. Финансирал е доста италиански кинопродукции и беше съдружник на контесата в тази, чийто сценарий написах за Сантини. Всъщност, той беше човекът, който прибра парите ми от него.

— И защо му е притрябвало да върши всичко това за твоя милост? — запита го тя.

— Надяваше се, че ще успея да скалъпя някакъв сценарий за приятелката му. Предложи ми добри пари, но не ми хрумна нищо подходящо. Освен това копнеех да бъда с тебе.

— Звучи ми като описание на мафиоз — констатира Лаура.

— Вероятно е такъв — усмихна се Джо. — Така или иначе, на мене всички италианци ми приличат на мафиози.

— Какво ще правим, ако не успеем да се качим на кораба?

— Ами… остава ни самолетът — отвърна той. — До гуша ми дойдоха тези френски апартаменти. Ще си взема един американски в някой свестен хотел в Ню Йорк и ще работя в него.

Очите й срещнаха неговите.

— А на моето жилище какво му има? — попита Лаура.

— Какво би казала майка ти?

— Майка ми почина преди две години…

— Извинявай, не знаех.

— Задържах апартамента — добави тя. — Има място, колкото щеш.

— Тогава е ясно как ще постъпим — каза Джо. Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката. — Ало?

— Вече разполагаш с каюта, Джо — рече му Джанпиетро. — Първа класа е, повече от прилична. Можеш ли веднага да отидеш до офиса на италианското параходство? Всичко е уредено.

— Това е прекрасно, Франко! — зарадва се той. — Сигурен съм, че ти си единственият, който е в състояние да извърши подобно чудо. Просто не знам как да ти благодаря!

— Ти си мой приятел — отвърна Джанпиетро. — Нали приятелите са затова — да си помагат…

— Какво бих могъл да добавя! — рече Джо развълнуван.

— Не е необходимо да казваш каквото и да било — спокойно отговори Франко. — Пожелавам ти много щастие и приятно пътешествие! — Чу се изтитакване и линията прекъсна.

Джо затвори и вдигна поглед към Лаура:

— Имаме резервации и трябва веднага да отидем в кантората на Италианските презокеански линии.

— Направо не е за вярване… — Тя го фиксираше смаяна.

Той се разсмя.

— Хайде да си размърдаме задниците и да приберем билетите, преди да ги е докопал някой друг.