Харолд Робинс
Разказвачът (24)

23

Беше единайсет часа сутринта, когато Джуди нахлу в кабинета му, без да почука.

— А.‍Дж. твърди, че в новия филм предвиждаш за мене много повече реплики — започна тя, без дори да поздрави.

Джо вдигна поглед към нея иззад бюрото си:

— Щом го е казал А.‍ Дж., значи така и ще бъде.

— Искам да видя някои от страниците…! — озъби му се Джуди.

— Не ми се прави на звезда, Джуди — отвърна той. — Едва от два дни работя над сюжетната линия. Не съм написал нито ред диалог.

— Не ти вярвам — рече тя.

— Попитай А.‍Дж. — каза Джо. — Първо трябва да разработя сюжета, а после сценария. Там е мястото, където се вмъква диалогът.

— Няма да успееш да ме преметнеш — ядосано рече Джуди. — Касовият приход от един милион е доказателство, че съм звезда. Вече няма нужда да се подлагам на никой заради някаква си скапана роля.

— Вярно е — съгласи се той.

— Имам договор…!

— Аз също — отговори Джо.

— Мога да направя така, че да те изхвърлят от тази шибана продукция! — заплаши го грубо тя.

— Добре — рече той. — Изхвърли ме от продукцията. Тогава няма да има филм, в който ти да бъдеш звездата. На мене така или иначе ще ми платят.

— Истина ли е това? — зяпна насреща му Джуди.

— Гарантира го Съюзът на сценаристите — обясни й Джо.

Тя стана изненадващо спокойна.

— Но как да се защитя?

— Защо не изчакаш да завърша сценария? После ще можеш да хленчиш, за каквото ти скимне.

— Чукал си Тами и тя разправя наляво и надясно, че си щял да й дадеш повече реплики от моите.

— Всички смятат, че ти си спала с мене, за да се докопаш до ролята в първия филм — рече той. — Тук не сме в киностудия, а във фабрика за сплетни.

За момент погледът й остана неподвижно вперен в него.

— Защо тогава не си ме поканил на вечеря нито веднъж?

— Не мога да си го позволя — усмихна се Джо. — Последния път, когато излязох с тебе, ми струваше две стотачки, а пък А.‍Дж. така и не ми ги възстанови.

— Вече не се занимавам с този бизнес — каза Джуди. — Можеш да ме изведеш на вечеря, без да се бъркаш.

— Е, в такъв случай ще те изведа — отвърна той.

— Какво ще кажеш за петък вечерта? — предложи тя. — Например в „Чейзън“ или в „Романов“…? После бихме могли да отидем до „Мокамбо“.

Джо поклати глава:

— Тези заведения не са ми по кесията, Джуди. Не печеля чак толкова много. „Браун Дерби“ е най-големият лукс, който мога да си позволя.

— Евтина дупка — подхвърли с насмешка тя.

— Изкарвам си насъщния с труд — отвърна той.

„Не фигурирам в ничия сметка за служебни разноски“.

— Ами ако накарам ония от „Тъблисити“ да платят вечерята? Непрекъснато ме преследват за снимки.

— Само ми покажи ваучера и ще пируваме цяла нощ.

— Ще ти се обадя… — каза Джуди и излезе по същия начин, по който беше дошла — без никакъв поздрав или „Довиждане!“.

 

 

Джо дръпна връвта, за да звънне камбанката от вътрешната страна на вратата в дългата ограда от плътно заковани летви.

— Кой е? — чу се отвътре гласът на Бланш.

— Джо Краун — отвърна той. Хвърли поглед към слънцето. Беше убийствено силно.

Вратата се отвори и жената остана скрита зад нея, докато го пропускаше да влезе. Беше загърната с широка плажна хавлия и цялото й тяло бе намазано с масло против изгаряне. Джо я последва през малката градинка, граничеща с шосето, после през вътрешността на къщата до една открита веранда за слънчеви бани, издигаща се над самия плаж.

— Не ти ли се иска да поплуваш, преди да обядваме? — обърна се към него Бланш.

— Не особено… — рече той.

— Тук има бански, сигурна съм, че ще откриеш такива, които да са ти по мярка.

— Съжалявам, но не мога да плувам — извини се Джо.

Мисис Роузън се разсмя.

— Поне си честен. Повечето хора търсят други начини да се измъкнат от положението. — Тя вдигна очи към слънцето. — Но няма да е зле да си обуеш бански. В тези дрехи ще се свариш от жега, дори ако стоиш на сянка.

Той намери една стара сламена шапка, която да пази главата му от слънцето. Всички бански гащета бяха с малки размери. Обу едни, които покриваха ханша му, но даже и така окосмяването на слабините му преливаше над ръба им. Забеляза как го гледа Бланш и разбра, че това беше начинът, по който режисираше приключенията си.

— Приготвих водка с тоник — каза тя. — Познала ли съм?

— Напълно — каза Джо.

Бланш седна върху матрака на дървения под.

— Добре дошъл в Малибу! — протегна тя чашата към него.

— Благодаря — отвърна той, отпивайки от питието. Беше леденостудено и приятно.

Двамата чукнаха чашите си и в същия миг хавлията се смъкна от нея, откривайки едната страна на тялото й от гърдите до къдравите, хвърлящи слънчеви отблясъци от плажното масло, косми на пубиса й. Бланш улови погледа, с който я фиксираше.

— Надявам се, че не страдаш от прекалена срамежливост?

Джо поклати глава.

Тя остави да се свлече и остатъка от кърпата, след което отпусна ръце върху матрака, излагайки изцяло голото си тяло на слънцето.

— Аз съм нудистка, истинска последователка на култа към слънцето — рече Бланш.

— Това е чудесно — каза той.

— Позволи ми да те намажа с плажно масло — извърна се към него тя. — Ще те предпази от изгаряне.

— Мисля, че няма да е необходимо — отказа Джо.

— Защо — запита мисис Роузън.

— Точката ми на „кипене“ е много ниска — обясни й. — И без друго вече полагам доста усилия, за да се контролирам.

— Не съм сляпа — рече тя. — Пенисът ти ще скъса банските. Вероятно в Дивия запад си щял да бъдеш най-големият бързак при ваденето на пищова. Дано само не си толкова припрян и в „стрелбата“.

Джо се засмя. Бланш хвана члена му и го привлече към себе си на земята.

— Нека близна първо тази прелест… — тя смъкна банските му и пръстите й се сключиха около неговата мъжественост. Очите й срещнаха неговите:

— Знаеш ли, чух, че причината Долорес Дел Рио да има толкова безукорна кожа била, че разполагала с дузина млади мъже, които се празнели отгоре й и втривали спермата в тялото й.

— Чувам го за първи път — прихна той. — Май наистина сте вманиачена…

Тя също се разсмя.

— Но освен това съм и взискателна. В края на краищата, да бъдеш съпруга на шефа има своите предимства.

— Аз пък си мислех, че се срещаме, за да обсъдим сценария — рече Джо.

— Ето го сценарият — каза Бланш, пъхвайки пениса му в устата си.

 

 

Моти прекоси хола на хотелския апартамент и си проправи път между стойките с дрехи, които им бяха донесени за подбор. Бързо пресметна, че имаше най-малко двеста бройки.

— Невъзможно е да се справим с всичко това до утре — рече тя, хвърляйки поглед към Джералд.

— Да останем още една седмица… — предложи той.

— Няма как — отвърна Моти. — Царят на кожите, Пол, ще бъде в Лос Анжелос.

— Сигурно ще успеем да ги претупаме до събота — каза Джералд.

— Дори и така да е, пак не бихме могли да се качим на влака по-рано от неделя. А той ще ни откара в Лос Анжелос в сряда сутринта. Тогава ще си имаме неприятности… Нали познаваш Пол Кожухаря. Ще започне без нас и изиграните ще бъдем ние.

— Хрумна ми една идея — рече той.

Тя го погледна въпросително.

— САМОЛЕТ — произнесе Джералд. — Ще излетим в девет часа нюйоркско време в неделя и с две междинни кацания в Чикаго и Денвър ще бъдем в Лос Анжелос в единайсет часа същата вечер.

— Не знам… — каза Моти. — Страшничко е. Никога не съм летяла със самолет.

— Разправят, че било страхотно — отвърна шефът и. — Безплатни питиета, вечеря, добро обслужване. Било, сякаш човек пътува в собствения си хол. Пък и целият полет трае само четиринайсет часа. Ще си бъдеш в кревата в полунощ.

— Предпочитам да бъда в твоя креват — взря се в него тя. — Така или иначе, никой не ме очаква у дома по-рано от понеделник сутринта.

— Аз също — каза той. — На летището, подобно на гарата, винаги има журналисти. Всичко ще излезе във вестниците. Това би могло да се окаже по-опасно за тебе, тъй като за моя развод вече разтръбиха.

Моти се замисли за секунда.

— Предполагам, че си прав — съгласи се унило.

— Веднага щом се прибереш, ще трябва да уредиш нещата с Джо… — продължи Джералд. — Докато не го направиш, никога няма да бъдем свободни да постъпваме според желанията си.

Тя бавно кимна.

— Да, имаш право. — Последва кратка пауза. — Убеден ли си действително, че в самолета ще бъдем в безопасност?

— Не бих ти го предложил, ако не смятах така — отвърна той.

Моти заби неподвижен поглед в редиците с дрехи.

— Окей — съгласи се. — Купи билети.

— Ще се погрижа за всичко. — Очите му потърсиха нейните. — Възнамеряваш ли да вечеряш с родителите на мъжа си?

Тя кимна.

— Обещах им…

— Добре, щом се налага — рече Джералд. — Но се опитай да се върнеш по-рано. Ще ми липсваш!

 

 

Моти отблъсна чинията пред себе си наполовина пълна. Това привлече вниманието на Марта.

— Не се ли чувстваш добре?

— Уморена съм — отвърна Моти.

— Може би няма да е зле да напуснеш работа — каза леля й. — Отглеждането на едно дете е достатъчно трудно занимание.

— За Керълайн се грижи Роза — рече тя. — На мене не ми се налага да върша нищо.

— Джо има ли работа? — Марта я стрелна с проницателния си поглед.

— Скоро започна някакъв нов сценарий — отговори Моти.

— А какво става с прословутата му книга? — продължи да пита леля й. — Онази, дето все разправя, че щял да напише?

— Няма физическата възможност да се заеме с нея — обясни й тя. — По-голямата част от времето му отива в опити да получи поръчки за нови сценарии.

— Това е излишно — рече Марта. — Нали причината да тръгнеш на работа беше той да има повече време да се занимава с книгата си?

— Не се получи така… — каза Моти.

— Продължава ли да кръшка? — хвърли поглед към нея леля й.

Тя замълча, без да вдигне очи. Марта събра чиниите от масата и докато ги слагаше в кухненския умивалник, рече през рамо:

— Той никога няма да се промени — тонът й беше категоричен, — … никога няма да порасне, за да поеме пряката си отговорност като нормален семеен мъж.

— Това не е вярно — защити го Фил. — Джо просто не е като другите момчета и ние винаги сме го знаели.

— Момчетата не са мъже — възрази Марта. — Моят Стиви обаче е истински мъж. Завърши задължителния си стаж и скоро ще открие свой собствен кабинет.

— Чудесно — каза Фил. — Но този факт няма нищо общо с Джо. Той е творец, а не прагматик.

Жена му се върна при масата и донесе три чаши с тъмен горещ чай. Постави едната пред Моти.

— Каквото и да правиш, недей да раждаш второ дете — рече й.

— Нямам такова намерение — срещна погледа й тя.

— А какви са плановете ти? — запита Фил.

Моти не отговори, но Марта беше съобразителна.

— Моти си има много хубава работа. Вече печели повече пари от Джо. Неговите пари не са й нужни. Може би тя ще се разведе с него и ще си намери друг мъж, който да е по-подходящ за нея…

— Що за приказки са това?! — ядоса се Фил. — Евреите не се развеждат. Би било позор.

Марта беше и хитра. Тя спокойно се взря в лицето на снаха си, след което рече:

— Но не и в Калифорния. Много евреи получават развод там, без да се опозоряват. Прочети вестниците. В Холивуд всички се развеждат. Даже шефът на Моти, мистър Маркс, видя името си в печата, когато се разделяше със съпругата си.

Фил последователно спря погледа си на двете жени, сетне сведе очи към чашата с чай. Гласът му прозвуча глухо:

— Запомни само едно нещо… — Говореше бавно. — Не изливай застоялата вода, преди да си наляла прясна.