Харолд Робинс
Разказвачът (6)

5

Джо затвори вратата на телефонната кабина, за да изолира външния шум.

— Вие ли сте, мис Шелтън? Обажда се Джо Краун — каза той в слушалката. — Аз съм писателят, когото вашата сестра насочи да ви позвъня.

Тонът на мис Шелтън беше интелигентен, надут и хладен.

— Да, мистър Краун. — Не се долавяха никакви окуражителни нотки.

— Бихте ли ми отделили минутка от времето си за една среща?

— Писател ли сте? — отвърна тя все така сдържано.

— Да, мис Шелтън.

— Какво сте публикували? — попита тя. — Като се изключат разказите в списанията, които вече познавам…

— Нищо — каза Джо. — Но съм написал доста къси разкази и новели.

— Предлагали ли сте ги на различни списания? — поиска да знае тя. — Каква беше реакцията им?

— Само откази от страна на онези, чиято работа беше да ги четат — отговори той. — Обикновено пристигаха обратно неразпечатани и с бележка, че не четели ръкописи, освен ако не им били предоставени от някой агент.

— Кати мисли, че от вас би излязъл добър писател — рече Лаура Шелтън.

— Вашата сестра много ме обнадеждава…

— Бихте ли могли да ми изпратите няколко от въпросните разкази, за да успея да преценя работата ви? Опитайте се да ги подберете измежду онези, за които смятате, че са най-хубави.

— Ще го направя, мис Шелтън… — обеща Джо. — Пощата ли предпочитате или да ги донеса лично в офиса ви?

— Пощата ме устройва — каза тя. — Ще се свържа с вас веднага щом намеря време да ги прочета.

— Безкрайно съм ви благодарен, мис Шелтън — отвърна той.

— Няма за какво, мистър Краун — произнесе тя официално. — Изпитвам огромно уважение към вкуса на сестра ми и очаквам да се запозная с творбите ви. Довиждане, мистър Краун!

— Довиждане, мис Шелтън — сбогува се Джо. В слушалката до ухото му се чу щракване. Монетата издрънча в касичката на автомата, когато я окачи. Пъхна механично пръст в процепа за връщане. Днес му вървеше! Погледна в шепата си. Там лежаха четири никелови монети от по пет цента.

Той инвестира едната от тях в обаждане до братовчедката си. Моти вдигна телефона.

— Какво каза майка ми? — попита Джо.

— Не съм разговаряла с нея — обясни тя. — Излязла е от къщи докато още съм спяла.

Той кимна. Беше забравил, че петък сутрин беше най-натовареното време на пазара за пилета и че тогава майка му спасяваше баща му от трудното положение. Това бе единственият ден, когато им трябваха двама касиери, за да се справят с навалицата.

— Кога възнамеряваш да им съобщиш?

— Мисля, че в неделя ще бъде най-подходящо? Съботата е прекалено изтощителна — преди обяд на shul^[1], после галоп към дома, за да се готви вечерята…

— Добре — рече Джо. — Ако ти е нужна помощ потърси ме.

Той затвори телефона, пусна още една монета и набра друг номер. Чу се гласът на Лутерия.

— Там ли е Кити? — попита я Джо.

— Чакай малко, ще я повикам…

Секунда по-късно Кити пое слушалката.

— Ти ли си, Джо?

— Да — отвърна той. — Вчера следобед се отбих, но ти спеше.

— Разбрах — рече тя. — Здравата бях „вързала кънките“.

— Сега добре ли си?

— Чувствам се отлично — каза Кити. — Приготвила съм парите ти, в случай че решиш да наминеш след малко.

— Тръгвам веднага — приключи разговора Джо. Изчака петачето да се изтъркаля в кутията, но този път джакпотът не се изсипа.

Марта се дръпна от касиерското гише и обходи с поглед пазарището за пилета. Фил превъртя ключалката на дълбокото чекмедже на бюрото си. Тя забеляза как той препаса колана с кобура под мишницата си, как провери своя полицейски „Колт“, калибър 38, и се плъзна в него. Взря се в съпруга си, казвайки онова, което казваше всеки петък, когато той вземаше револвера:

— Защо е толкова наложително да носиш пищов, само за да събереш няколко въшливи банкноти от пет долара?

— Не става въпрос за пет долара — отвърна както обикновено Фил. — Следобед сумата достига между хиляда и две хиляди долара. Има цял куп meshuggeners^[2], които биха се опитали да ме ограбят.

— И ти ще ги избиеш, така ли? — запита го Марта.

— А на тебе да не би да ти се ще да задигнат парите?

— Ами ако ония първи гръмнат? Ти си добър стрелец, но дали ще си и по-бързият? — язвително възрази тя.

— Не разбираш ситуацията — рече той. — Не нося револвер, понеже смятам да го използвам. Нужен ми е, защото като са наясно, че съм въоръжен, няма да ми досаждат.

Марта изостави темата, приемайки парите на някакъв клиент, застанал пред прозорчето на гишето. После продължи да наблюдава как мъжът и тъпче портфейла си с банкноти по пет долара.

— Къде е оная shiksa^[3]? — попита го тя. — Винаги закъснява след обедната почивка.

— Едва дванайсет и трийсет е — отвърна Фил. — Тя излезе само преди половин час, а за обяд й се полага цял.

— Знае, че петъкът е най-трудният ни ден. Би трябвало да прояви повече внимание и да ползва само половин час. Но какво ли може да очаква човек от една shiksa? — вкиснато рече Марта.

— Длъжна е да сготви за двете си деца, които се връщат от училище — каза той.

— Би могла да уреди нещата — не мирясваше жена му.

Фил не й отговори. С Джоузи вече се бяха споразумели по въпроса…

— Ще се прибера към четири часа — тръгна към вратата той.

— Бъди внимателен! — подвикна подире му Марта, докато излизаше. Тя отново се обърна към прозорчето, пред което вече се бяха наредили няколко купувачи. Апартаментът на Джоузи беше само на две преки от тържището. Входната врата беше отворена и Фил влезе в дневната.

— Какво те забави толкова дълго? — появи се от кухнята Джоузи.

— Имаше работа — отвърна той, като съблече сакото си и го остави върху облегалката на креслото.

— Искат да кажеш, че жена ти пак е дрънкала глупости по мой адрес — раздразнено уточни тя.

Фил замълча, зает с откопчаването на кобура под мишницата си. Започна да сваля ризата си, но осъзна, че жената пред него е все още напълно облечена.

— Какво те притеснява?

— Съпругата ти не ме обича — рече Джоузи.

— Така ли?

— Знае за нас — добави тя.

— Знае вятър! — каза той. Остави панталоните си да се смъкнат на пода и отвори дюкяна на долните си гащи. Извади вече възбудения си член и й го поднесе. — Просто го пипни! — подкани я. — Чувствам топките си като каменни гюллета…

— Разполагаме само с двайсет минути — възрази Джоузи. — Ще закъснея… Знаеш, че жена ти ще се държи, като че ли съм я препикала, и ще ми отрови целия следобед.

— Единственият ти труден момент днес следобед ще бъде да оправиш ей този пенис с горещия си задник! — ядосано рече Фил.

— Докато се съблека, докато се измъкна от корсета и отново се облека, ще отиде повече от час — отвърна Джоузи.

— Ами тогава не се събличай — каза той. — Наведи се през страничното облегало на дивана, а аз ще мина отзад.

Тя се втренчи в него за миг.

— Имаш ли под ръка презерватив?

— Какво, по дяволите, правиш с мене?! — полуизкрещя Фил насреща й. — Опитваш се да ме побъркаш ли?

Джоузи му обърна гръб и се наведе през подлакътника на дивана — така, както беше поискал от нея. Набра задната част на полата си и я заметна върху гърба си. После издърпа колана за жартиери нагоре чак до върха на хълбоците си. Фил не й остави време да събуе гащите си, а само колкото да ги смъкне до края на дългите чорапи, откъдето започваха жартиерите. Тя усети как силните му ръце сграбчиха ханша й и той с груб тласък проникна в нея.

— О, Господи! — почти изпищя Джоузи. — Да не искаш проклетият ти орган да се покаже от гърлото ми! — Чувстваше се така, сякаш в нея блъска механичен чук. От Фил се разнесе звук, наподобяващ животински рев. Тя се извърна, за да го погледне. Лицето му беше изкривено, пурпурно червено и с издути от напора на кръвта вени.

Джоузи плъзна ръка под корема си и обхвана с шепа тестисите му, притискайки ги леко.

— Обожавам топките ти, Фил — каза му с пресекнал дъх. — Те са най-големите, които съм виждала някога! — Тя започна да ги мачка енергично. — За Бога, Фил! — изпъшка. — Защо винаги трябва да го правим толкова набързо? Защо да не можем да прекараме повече време заедно?

— Не дрънкай, ами се чукай, досаднице такава! — отряза я той с пресипнал глас. После пуфтенето му се пресече. — По дяволите! — извика. — Свършвам…!

Джоузи посегна към члена му.

— Сложил ли си презерватив? — попита тя уплашено.

— Стига с тая шибана гума! — кресна й Фил.

Жената сърдито го отблъсна от себе си с лакът и се обърна да го погледне.

— Господи! — възкликна тя. — Ама че си копеле! Напръскал си със скапаното си семе целия ми нещастен диван!

Фил остана безмълвно втренчен в нея, докато способността му да диша не се възвърна.

— Дай ми някаква кърпа, че продължава да капе… — най-сетне успя да изрече той.

— Дано ти изсъхне! — озъби се Джоузи в отговор. — Виж какво направи с дивана ми! Направо го съсипа…!

Фил неочаквано се почувства изцеден докрай.

— Ще ти купя друг — обеща й той. — Просто ми дай една кърпа и се обличай. Вече закъсняваш за работа.

Тя му хвърли поглед и се усмихна.

— Ела с мене в банята — рече. — Ще те почистя… Няма да ме забави кой знае колко.

Фил я последва в банята и остана прав, докато Джоузи го бършеше, коленичила.

— Няма ли как да наминеш довечера, вместо да ходиш на shul? — запита тя, вдигайки очи към него.

— Де да можеше…! — сериозно отвърна той. — Само че днес вечерта ще бъда minjan — един от десетимата мъже, които изнасят Тората^[4]. Вероятно следващия петък…

Джоузи се изправи и се зае да го наблюдава, докато обличаше дрехите си.

— Добре — каза му.

Фил беше готов да се сбогува.

— Трябва да вървя… — рече.

— Зная — тъжно отрони тя. Доближи лицето си до неговото и го целуна. — А ти, Фил, знаеш ли, че те обичам наистина?

В тона му се прокрадна странна печал:

— Да, Джоузи — каза й. — Зная…

Когато се върна в офиса си на пазарчето, беше почти пет часа. Успя да види отвън през прозореца, че то вече бе изметено и затворено.

— Как мина? — поинтересува се Марта.

— Как да мине? — отвърна той. — Както винаги е било… — Не погледна към Джоузи, която броеше оборота, седнала при гишето си. Тя също не се обърна.

— Джоузи ще бъде готова със сумата за вечерния депозит след няколко минути — уведоми го Марта.

Все така, без да отправя поглед към касиерката си, Фил я попита:

— Колко са?

— Сто и петнайсет долара, мистър Кроновиц — отговори му тя.

Жена му стрелна Джоузи с очи.

— Опитайте се да побързате — учтиво настоя тя. — Мистър Кроновиц може да закъснее за shul.

— По-добре да ида да взема колата — реши Фил. — Ще се наложи да я скрия на две преки от shul-а, иначе равинът ще я забележи.

Джоузи го изпрати с поглед, докато излизаше.

— Приятни почивни дни, мистър Кроновиц! — пожела му тя.

— На тебе също, Джоузи — каза той, отвръщайки на погледа и. — Спорен уикенд!

Марта се настани до него в автомобила.

— Да не би да работи и в събота, и в неделя? — запита го тя.

— Само в събота. Ал й плаща извънредно, за да му помага — поясни Фил.

— Значи не работи в неделя!? — учуди се жена му.

— Но защо?

— Хората, които не са евреи, също имат право на почивка — рече той.