Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Storyteller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

38

— Резюмето и петте глави от новата книга са много интересни. Сигурен съм, че ще можем да ги използваме за основа на изключително изгодна сделка. Познавам лично неколцина издатели, които не биха се поколебали да отидат докрай. — Адвокатът кимна с професионална безпристрастност. — Трябва да ви поздравя! Джо стрелна Лаура с очи.

— Заслугата не е само моя… — рече той. — Ако не бяха редакторското умение и съветите на Лаура, резултатът нямаше да бъде и наполовина толкова добър.

Тя се усмихна.

— Благодаря ти, Джо, но не забравяй, че писателят си ти. Аз съм само литератор.

— Двамата сте отличен екип — с усмивка каза адвокатът. После се обърна към Джо със сериозен тон: — Между другото, предстои ни да решим един немаловажен проблем. Според официалните документи, които прегледах, през последните две години вие не сте подавали декларация за доходите си пред федералните данъчни власти.

— Не мислех, че е необходимо — отвърна той. — През цялото това време бях на работа в Европа.

— Въпреки този факт носите отговорност за неплатени данъци.

— Обявили ли са ме вече за длъжник? — попита Джо.

— Още не — отговори адвокатът. — Но скоро ще го направят. Познавам начина им на действие.

— Дали да не изчакаме, докато не започнат да ме издирват?

— Стане ли това, ще бъде прекалено късно. Ще се нахвърлят върху вас като хищници и ще ви оглозгат до кокал. Неподаването на данъчна декларация е криминално деяние, а попълването й, без да бъде платен съответният данък, представлява рутинна инкасаторска работа за отдела по държавните приходи.

— Как трябва да постъпя тогава? — настоя той.

— Ще подготвя декларациите ви и ще ги подадем с извинението, че сте работили зад граница и не сте знаели как да действате. По този начин всичко, което ще ви сполети, ще бъде да платите някаква лихва и малка глоба, в зависимост от размера на дължимата сума.

Джо се взря в юриста:

— Колко солена ще ми излезе горе-долу цялата история?

— Между трийсет и пет и четирийсет хиляди долара — каза той.

— По дяволите! — възмутено изруга Джо. — Тия типове ще ме оберат почти до голо. Та това е повече от шейсет процента от всичко, което имам в банката!

— По-добре така, отколкото да ви заръфат. Тогава ще наложат забрана за собственост върху цялото ви имущество — не само на банковата ви сметка, а и на доходите, които вашите издатели ще ви платят като процент от брутната печалба. — Адвокатът кимна категорично: — Дайте кесаревото кесарю!

— Добре — съгласи се Джо. — Оставям нещата във вашите ръце. — Той се обърна към Лаура: — Ти на какво мнение си?

— Пол е прав, Джо. Позволи му да си свърши работата, а ти се заеми с писането на книгата.

— Не се безпокой, скъпа. Ще я напиша. Надявам се да постигнем споразумението, което искаме. — Той погледна часовника си. — Господи! Вече минава два часа, а аз обещах на родителите ми да се срещнем на пазарището преди три. Баща ми продава своя дял днес следобед и ме помоли да присъствам. Къщата са я продали неотдавна и в събота ще се пренасят. Брат ми се е установил на частна практика във Форт Лодърдейл и им е намерил апартамент в Норд Маями.

— С тях ли ще вечеряш? — запита тя.

— Не — каза Джо. — Майка ми ще бъде прекалено заета с опаковането на багажа, за да се занимава с готвене. Предполагам, че ще се прибера между седем и осем часа.

— Ще приготвя нещо за хапване — рече Лаура.

— Не си създавай излишни главоболия — целуна я по бузата той. — Ще вечеряме някъде навън.

Адвокатът изчака Джо да излезе и я погледна:

— Не спомена нищо за плановете си…

Тя се взря в очите му и отвърна:

— Не съм правила никакви планове…

— Разумно ли постъпваш? — попита той. — Джо би могъл да те зареже по всяко време. Не е все едно дали си омъжена, или не.

В погледа на Лаура проблясна тайнствено пламъче.

— Това не ме безпокои. Едно парче хартия не е в състояние да задържи заедно двама души, ако решат да се разделят.

— Но ти искаш да се омъжиш за него, нали?

Тя се разсмя.

— Дори и най-умните мъже изкуфяват, когато работата опре до жени. Изненадваш ме, Пол… Джо може и да не го съзнава засега, но той е този, който ще се ожени за мене. Не защото така ми се ще на мене, а защото той самият го желае.

 

 

Джо натисна звънеца на апартамента на Лаура. Тя му отвори вратата. Той носеше два кашона, които остави на пода в антрето. Наведе се и я целуна.

— Какво има вътре?

— Книги — отвърна Джо. — Даде ми ги майка ми. Събирал съм ги откакто съм започнал да чета. Тя ги прибрала, защото решила, че може би ще поискам да ги запазя.

— Добре ли са родителите ти? — вгледа се в лицето му Лаура. Беше изопнато и наскърбено.

Той кимна.

— Имаш нужда от нещо за пиене — бързо прецени тя.

Джо я последва в хола и се отпусна на дивана. Лаура му наля една великанска доза скоч с лед.

— Изпий го! — настоя.

Той мълчаливо изгълта половината от питието, след което вдигна очи към нея.

— Знаеш ли, понякога човек вижда само външната обвивка на хората, без да прозре същността им. Струва му се, че никога не са мърдали от мястото си. Изглеждат вечно едни и същи…

Тя го слушаше, без да отвори уста.

— Внезапно „открих“ баща си и си дадох сметка, че в действителност изобщо не съм го познавал. А също и майка си. Бяха остарели без предупреждение, за една нощ… Не бяха вече младите и строги родители, живеещи в представите ми. Пред мене бяха двама старци, изпълнени с тревожни предчувствия, поели към един напълно неизвестен за тях свят, обърнали лице към опасности, за чието съществуване никога не са и помисляли… — Джо почувства напиращите в очите му сълзи и се опита да ги спре. — Не знам дали са наясно колко силно ги обичам. Може би не съм успял да им го кажа достатъчно много пъти. Обикновено бяхме така заети с препирни, че не ни оставаше време.

— Наясно са, както и ти самият — нежно рече Лаура. — Понякога не е нужно думите да бъдат изричани. Обичта просто присъства.

— Видях очите на баща ми, когато новите собственици запратиха на земята надписа над неговото пилешко тържище. Бил го е поставил там, когато съм се родил. Преди трийсет години… Станах свидетел на това как трийсет години от неговия живот се изпариха за един миг. — Погледът му потърси нейния. — Така ли е предопределено да бъде? Ще наблюдавам ли и аз след трийсет години как животът ми се превръща в прах?

Тя коленичи пред него и обхвана с длани страните му.

— Не — каза му топло. — След трийсет години книгата, която си написал преди две години, тази, дето пишеш в момента, и всички други книги, които ще създадеш в бъдеще, ще продължават да съществуват. Така както баща ти винаги ще обитава своя свят, така и ти като писател вечно ще живееш в твоя.

Лаура го притисна към гърдите си и опря главата му на своята.

— Не се страхувай да заплачеш, любими — прошепна му. — Сълзите са част от човешката обич.