Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Storyteller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

15

— Имаме нужда от нов облик на партерния етаж в магазина в Бевърли Хилс — говореше мистър Маркс, настанявайки се зад своето огромно дъбово бюро на административен директор, — от едно по-светско и изискано оформление, от повече нюйоркска атмосфера. Трябва да привлечем младите новобрачни двойки, показвайки им, че войната е свършила.

— Съгласна съм с вас — кимна сериозно Моти.

— Вие сте работила в универсалните магазини на Ню Йорк и разбирате какво имам предвид… — каза той.

— Напълно — отвърна тя. — Нещо, близко по стил до „Сакс“, който е на Пето авеню.

— Нещо подобно — рече мистър Маркс. — Но донякъде и като „Мейси“… Длъжни сме да си дадем сметка, че нашите клиенти не са съвсем готови да се хвърлят към етикетите с високи цени. Необходимо е да им създадем илюзията, че нашият магазин е шикозен, но е по-евтин.

— Значи от типа на „Блумингдейл“ — каза Моти.

— Улучихте точно в целта — усмихна се той и насочи погледа си към няколкото хелиографски скици, разпръснати върху бюрото му. — Тук са няколко предварителни чертежа на партерния етаж. Искате ли да ги разгледате?

— С най-голямо удоволствие — рече тя.

В отговор на приканващия му жест Моти заобиколи писалището, застана до административния директор и се наведе над хелиографските копия. Те представляваха бъркотия от белезникави линии, които не бе лесно човек да проследи.

— Това е централният вход — посочи с пръст той. — По-навътре, от дясната страна, планираме да бъде отделението за книги. То е белег за висока класа. От лявата страна предвиждаме великолепен салон за кожени изделия, а непосредствено срещу входа, чак до самото дъно на магазина, ще се разгърне изключително богата гама от връхни дрехи и облекло. Всичките от най-високо качество.

Мистър Маркс вдигна поглед към нея, очаквайки коментара й, но тя стоеше мълчаливо.

— Как ви се струва? — попита я.

— Не знам… — откровено призна Моти. — Притежавате повече опит от мене, така че би трябвало да приема, че сте прав.

Той се завъртя на стола си към нея, рамото му закачи едната й гръд и нежното ухание на парфюма й стигна до обонянието му.

— Аз не съм от този вид ръководители, които имат нужда от угодници. Причината, поради която ви назначих на сегашната ви длъжност, е, че изразявате своето собствено мнение.

Тя го погледна крадешком. Вниманието му беше насочено към нейното лице. Очите му ровеха из деколтето й. Моти усети как зърната й се втвърдяват и пламна от неудобство. В този момент не можеше да се понася, че беше облякла копринена блуза вместо такава, която прилепва по-малко. Знаеше, че зърната й се открояват под фината материя.

Мистър Маркс се взря в изражението й с едва забележима усмивка върху устните си.

— Какво мислите по въпроса? — настоя той.

Тя въздъхна дълбоко. Честният отговор би могъл да й струва работата, но не й хрумваше нищо друго.

— Проектът действително демонстрира изтънченост, в случай, че това е нещото, към което се стремим — рече. — Но нали имахме намерение да привлечем нова свежа клиентела? Хора, които предпочитат да купуват, вместо само да разглеждат…

— Какво имате предвид? — Вече бе успяла да пренасочи вниманието на мъжа към бизнеса.

— Вие ме наведохте на една идея — дипломатично отвърна Моти. — Споменахте универсалния магазин „Мейси“. Получих писмо от моя приятелка, която работи там. Ще местят щанда за литература от партера на седмия етаж, защото не допринасял за увеличаването на потока от купувачи.

— И какво ще сложат на негово място? — заинтригува се административният шеф.

— Не пише — каза тя. — Вероятно засега още не са успели да вземат решение.

— Тогава как да постъпим?

Моти уверено срещна погледа му:

— Ще разположим козметика, парфюмерия и аксесоари за разкрасяване върху половината от площта на партерния етаж, които да грабват клиента със самото му влизане.

— Но това е похватът на „Улуърт“ 44 — възпротиви се той.

— А също така и почти двайсет процента от всички продажби — каза тя. — Което не е чак толкова лошо…

— Та те продават серии от евтини артикули…!

— Ние ще вдигнем летвата с едно деление. Сега, след като войната свърши, френските фирми масово прииждат в страната. Те със сигурност ще разполагат със стоки на склад, които няма да са скъпи. Бихме могли да уредим отделен щанд за продукт. Това на практика би му придало тежест, ще ни доведе типа клиентела, от която се нуждаем.

— Навярно разходите ще са големи — рече Маркс.

— Французите искат да излязат на пазара — върна Моти. — Готова съм да се обзаложа, че ще склонят да ги разделят с вас.

Той зяпна насреща й.

— Наистина сте права.

— Благодаря…

— Имате ли някакви други предложения?

— Това беше първото, за което се сетих — каза тя. — Спомням си какво купих моментално от нещата, които отново се появиха на пазара — все дреболии. Електрическа ютия, тостер, тиган за пържене, нов сервиз за хранене, кухненски съдове…, копринени чорапи, дамско бельо. Май ще трябва да проуча действително този въпрос.

— Струва ми се, че на всички ни ще се наложи да се задълбочим в него. — Мистър Маркс отвърна глава от нея и се загледа в плана на етажа. — Партерният етаж се простира върху трийсет хиляди квадратни фута. Трябва да накараме всеки един от тях да носи печалба.

Моти заобиколи бюрото и застана пред него.

— Така е, мистър Маркс.

— Не можем да си позволим никакви грешки — добави той.

— Съзнавам това — рече тя.

— Искам магазинът в Бевърли Хилс да се превърне в наш флагман. Или ще си създадем репутация, или ще се провалим. — Мъжът й хвърли кос поглед иззад бюрото. — Вероятно няма да е зле да предприемем едно пътуване до Ню Йорк и да видим какво възнамеряват да правят ония там. Маркетинговите им техники изпреварват нашите с цели години.

Очите й открито срещнаха неговите.

— Да не би да желаете да ви придружа в Ню Йорк?

— Това е част от работата ви — отвърна лукаво мистър Маркс. — Сигурно ще трябва да правите и по едно пътешествие годишно и до Париж.

— Никога не съм била в Европа — каза Моти.

— Аз пък съм бил много пъти преди войната — рече той. — Завладяващо е. Бих могъл да ви покажа неща, които дори не сте сънували.

— Но аз съм омъжена жена с дете, мистър Маркс — неубедително възрази тя.

— Аз също съм женен, госпожо Краун — хитро се измъкна той. — Става въпрос за бизнес. Нищо повече.

Искаше й се да повярва без усилие в казаното, но дори зърната й бяха против. Изтръпнали, те горяха така, сякаш погледът му ги галеше. Втренченото изражение на мъжа я накара да отмести очи.

— Ще обсъдя нещата със съпруга си…

— Направете го, госпожо Краун — мазно се съгласи той. — Бихте могли да му обясните, че това е причината, поради която основното ви възнаграждение е осемстотин и петдесет долара на месец и че с надбавките ще стигне до хиляда и петстотин две хиляди долара. Което си е една съвсем прилична заплатка.

— Разбирам, мистър Маркс — каза Моти, като протегна ръката си към него с надеждата, че дланта му няма да е изпотена. — Много ви благодаря!

 

 

— Тати отива работи? — изфъфли Керълайн от стола си, щом Джо влезе в кухнята.

Той се наведе към момиченцето и го целуна.

— Точно така, мила.

— Донесеш ми бонбонче? — Тя се засмя и нежните и кафяви къдрици заблестяха на светлината.

— Разбира се.

— Веднага…! — властно рече Керълайн.

Джо стрелна Роза с очи, сетне направи знак, че се предава. Извади от джоба на сакото си два бонбона „Тутси Ролс“ от по един цент и ги даде на детето.

— Какво ще каже Керълайн? — попита той.

— Благодаря. — Тя се усмихна, вече разкъсвайки обвивката на единия. Беше се съсредоточила над бонбона и повече не се интересуваше от него.

Звънецът на входната врата иззвъня. Джо излезе от кухнята, прекоси хола и отвори. Озова се лице в лице с пощальона.

— Имате колет, мистър Краун.

Той пое четвъртитата кутия. Думите „ВЪРНАТ РЪКОПИС“ бяха изписани отгоре й с червен молив, неколкократно надебелени. Джо мълчаливо я сложи под мишница и разписа квитанцията за получаване от кочана на раздавача.

— Съжалявам, мистър Краун — каза той. — Опак късмет. Това е вторият, който пристига за вас този месец.

Джо го погледна. Пощальонът му кимна съчувствено.

— Когато не върви, не върви — рече той.

— Може би следващия път ще имате повече успех — отвърна мъжът. — Желая ви приятен ден.

— Благодаря, подобно — сбогува се Джо, затваряйки вратата. Погледът му остана забит в обвития с амбалажна хартия пакет. Никога не беше предполагал, че един пощаджия ще се интересува толкова много от онова, което разнася. Той припряно скъса канапа и раздра опаковката на колета. Взря се в отворената кутия. Не беше ръкопис. Вместо това вътре имаше четирийсет внимателно сгънати книжни пликчета, всяко съдържащо по четвърт грама кокаин. Пресметнати по двайсет и пет долара парчето, те правеха общо хиляда долара за него, от които на Джамайка щеше да изпрати само двеста и петдесет. Джо затвори капака. Реши, че следващия път ще наеме пощенска кутия. Имаше късмет, че А.‍Дж. го викаше в киностудията. Щеше да му бъде необходим само един час на подиума, където се записваше музиката, за да се отърве от всичките пликчета. Музикантите бяха най-добрите клиенти на всякакъв вид дрога. Ако можеше да уреди канал за пласмент на марихуана, щеше да стане милионер.

Той се върна обратно в кухнята. Личицето на Керълайн беше вече омацано с шоколад. Роза переше в дълбокия умивалник и извърна глава към него.

— Предай на госпожата, че днес следобед ще бъда в киностудията — рече й Джо.

— Si, senor. — Тя изстиска една от пелените. — Tengo polio veracruzana por comida.[1] Одобрявате ли?

— Да — отвърна той. — A las ocho.[2]

— Si, senor — каза Роза.

Наближаваше десет часа, когато Джо спря своя довоенен „Крайслер Еърфлоу“ на улицата срещу сградата на Бюрото по труда в центъра на Холивуд. Паркингът беше вече пълен и автомобилите чакаха на опашка при входа му. Веднага щом някоя кола излезеше, влизаше друга. Той паркира Крайслера на няколко преки от „Фаунтин“. Наблизо стояха лимузини с шофьори, които сякаш се криеха от простосмъртните хора. Усмихна се вътрешно. Във филмовите компании наричаха мястото клуб „Калифорния“. Понякога вътре се събираха толкова много кинозвезди, чакащи своя седмичен чек за безработни, че то се беше превърнало в популярна спирка за туристическите автобуси.

Джо мина покрай централния вход, заобиколи сградата и прекрачи през служебния, махайки с ръка на възрастния мъж в униформа на пазач. С черни букви върху матираното стъкло на витража в дъното на коридора беше изписано скромното: „Мистър Рос“. Почука лекичко и отвори вратата.

Джак Рос, набит мъжага с оредяваща коса, вдигна очи от бюрото си. Усмихна се и с жест го покани да влезе.

— Как я караш, Джо?

Той поклати глава.

— Познатата история, Джак — отвърна му. — Паднах от облаците.

Джак взе един печатен формуляр от купчината до себе си.

— Окей — рече той. — Веднага ще се заемем с това.

Джо кимна.

— Има само един проблем. Другия месец е Коледа, а първият чек ще се получи не по-рано от шест седмици…

— Такива са правилата на играта — хвърли му лукав поглед Рос.

— Не бихме ли могли да ги попроменим малко? — запита Джо.

— Направо сме затрупани — каза той. — Винаги е така, щом се зададат празници.

— Знам — рече Джо. — Видях лимузините, които се спотайват зад ъгъла.

Рос се засмя.

— При нас „изгряват“ дори звезди — Илона Масей, Ричард Арлин…

— Сега му е времето да се повесели човек — съгласи се Джо.

Рос се загледа във формуляра.

— Като за тебе мога да сложа задна дата отпреди седем седмици, но ще трябва да се бръкнеш. Двайсет и пет долара предварително плюс десет процента от всеки чек, който осребряваш.

— Чудесно — каза той, оставяйки двайсет и петте долара на бюрото пред него.

Парите изчезнаха в джоба на Рос. Той бързо попълни бланката и я бутна към Джо:

— Подпиши се на трите места, които съм отбелязал.

Джо постави подписа си и плъзна листа обратно към него.

— Кога ще си получа чека?

— Ще бъде при мене утре сутринта в девет и трийсет — отвърна Джак. — Ще имаш по един на всеки две седмици.

— Благодаря ти — рече Джо. — Значи утре ще се видим.

— Ще те чакам — усмихна се Рос. — И да внимаваш, чуваш ли?

— Добре — обеща той. — Няма да е зле да обядваме заедно през някой от близките дни, Джак.

— След празниците — каза Рос. — Сега съм много зает.

— Окей — рече Джо и се запъти към вратата. — Ти ще определиш кога. Благодаря ти още веднъж!

Бележки

[1] Tengo polio veracruzana por comida (исп.) — Смятам вечерята да е пиле. — Б.‍пр.‍

[2] A las ocho (исп.) — В осем. — Б.‍пр.‍