Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Storyteller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

4

Количките на амбулантните търговци бяха разгърнати по протежение на тротоара между Петдесет и втора и Петдесет и четвърта улица в западната част на Десето авеню. Продавачите бяха предимно италианци и докато крачеше покрай тях, Джо чуваше само родния им език. Погледът му се плъзгаше по купищата плодове и зеленчуци, издигащи се върху сергиите. На някои от тях имаше италианско сирене, увито в марля или окачено на тънка връв във формата на топчести пити. Сред количките се намираха такива с изложени на показ домашни роби и бельо и други, където се продаваха домакински стоки, ножове, вилици, чинии и всевъзможни дреболии. Тротоарите гъмжаха от мъже и жени, които спореха и се пазаряха помежду си, тъй като търговският ден беше в разгара си. Беше почти десет часът, когато Джо пресече улицата в пролуката между две сергии, насочвайки се към витрината на един малък магазин отсреща, на която пишеше „Карибиън Импортс“.

Стъклото беше прашно и навярно не беше мито от месеци. Бе невъзможно да се надникне във вътрешността на магазина. Той отвори вратата, която беше не по-малко прашна от витрината. Ако я нямаше тясната табелка с надпис „ОТВОРЕНО“, мястото би изглеждало напълно запуснато.

Вътре имаше тезгях с мъждиво светеща над него единична крушка. Хвърли поглед наоколо. Върху няколко рафта беше подреден богат избор от ножове и вилици с различна големина, които бяха прикрепени към дървени и метални дръжки. На тезгяха имаше няколко дървени кукли, също различаващи се по размер, облечени в разнообразни национални носии. На стената отзад се мъдреха картини — квадратни, продълговати и правоъгълни. Ярките им цветове изобразяваха хора и селища, характерни за Карибските острови.

Той остана неподвижен за секунда. Като че ли магазинът беше празен — нито човек, нито звук. Почука върху тезгяха и зачака. Не последва никакъв отговор. Тогава очите му бързешком обходиха дъното на помещението. Там, в стената зад щанда, имаше някаква врата. На нея художник-аматъор беше изписал: „ВХОД ЗАБРАНЕН.“ Поколеба се за миг, сетне лекичко потропа на вратата. След малко от вътрешността се разнесе негърски глас с едва доловим британски акцент:

— Новото момче ли е?

— Да, аз съм Джо Краун — извика.

— Господи! — рече гласът. — Стана ли вече десет часа?

— Да, сър — отговори Джо.

Изтрака осигурителна верига и един висок чернокож мъж надникна през процепа на вратата:

— Има ли още някой с тебе?

— Не — каза Джо. — Сам съм.

— Заключи входа и обърни табелката. След това се върни тук. — Човекът го проследи с поглед през открехнатата врата как превърта ключа и се запътва обратно към него. Едва тогава отвори докрай. Застана на прага съвсем гол и протегна ръката си.

— Казвам се Джамайка — произнесе той звучно.

— Джо Краун — ръкува се с него Джо.

— Заповядай — покани го негърът. — Аз ще намъкна някакви гащи…

Той го последва в задното помещение. Върху едно старомодно бюро с извит сгъваем капак беше поставена лампа с матова крушка. Въздухът тегнеше от миризмата на марихуана. Джамайка придърпа чифт шорти и панталона си от стола зад писалището и ги навлече. Откъм стената дойде някакъв шум. Джо се извърна натам. В средата на стаята имаше разгънато легло диван. Челюстта му увисна от изненада. Отгоре седяха три много красиви тъмнокожи момичета, които също бяха голи.

Джамайка му хвърли един бърз поглед и се усмихна, показвайки белите си едри зъби.

— Не им обръщай внимание — рече той. — Това са съпругите.

— Твоите съпруги ли? — Джо се почувства като глупак.

— Нещо такова — отвърна негърът. — Момичетата са мои. Работят за мене. Имам още шест. Аз съм тяхното сладко мъжленце.

Джо зяпна насреща му.

— Как успяваш да им смогнеш?

— Не е трудно — разсмя се онзи. — Никога не се залавям да оправям повече от три едновременно.

— Но как им помниш имената? — запита го Джо.

— И това е елементарно — отговори Джамайка. — Всичките носят едно и също име — Лолита. — Той се обърна към момичетата в леглото: — Веднага си облечете задниците и се пригответе за работа! Мърдайте…! С този човек имам важен бизнес.

Взе ризата си от стола и тъкмо започна да се напъхва в ръкавите, когато внезапно се вторачи в Джо.

— Забравям добрите си обноски — извини му се. — Не би ли искал да пробваш някоя от тях, преди да са се издокарали?

— Не, благодаря — отвърна той, фиксирайки ги с широко отворени очи.

— Е, винаги, когато пожелаеш… — рече Джамайка. — Те са на разположение. За тебе е безплатно — просто един от плюсовете на тази работа.

Джо кимна.

— Да отидем тогава отпред в магазина — предложи негърът и отново спря поглед върху момичетата. — Една от вас да си замъкне прелестите до кафенето на ъгъла и да ни донесе малко кафе и кифли!

Той остави младежа да мине пред него и седна насреща му зад тезгяха.

— Разбрах, че си бил писател — взря се в Джо чернокожият.

— Така е — отвърна му той.

— Какво пишеш?

— Разкази. За разни списания… нали разбираш.

— Аз не чета много — призна си Джамайка. — Но изпитвам уважение към писането.

— Това е хубаво — каза Джо.

— Трябва да знаеш, че девойчетата не са част от твоята работа — поясни мъжът. — Те са моя странична стока, която се продава покрай главната.

— Не е зле — усмихна се Джо.

— Малко повечко ме напрягат, но не се оплаквам — добави негърът.

Джо кимна.

— Главното ти задължение ще бъде да стоиш в магазина и да вдигаш телефона, защото повечето време аз съм навън. Понякога ще ти се налага да правиш някои доставки след края на работното време. За тях ще ти се плаща извънредно. Доволен ли си? — погледна го Джамайка.

— Да — рече Джо. — Но все още не ми е ясно какво ще върша и какво ще продаваме тук. Не разбирам нищо от онези неща, които се виждат по лавиците и по стените.

Черният поклати глава.

— Мистър Бухалтер не ти ли е казал?

Той направи отрицателен знак.

— „Гумени топчета“, „кукички“ и „радост на прах“ — срещна очите му Джамайка.

Значи опиум, марихуана и кокаин…

— Мистър Бухалтер нищо не ми каза — обясни Джо.

— Няма за какво да се притесняваш — успокои го негърът. — Клиентелата ни е от най-висше качество. Все музиканти и хора от върховете. Пък и мистър Бухалтер има споразумение със Синдиката. Пазят ни дебела „сянка“, така че никога няма каквито и да било проблеми.

Джо слушаше мълчаливо.

— Работата е добра — продължаваше другият. — През по-голямата част от времето няма да вършиш нищо и ще можеш да писателстваш колкото ти душа иска. А покрай двайсет и петте долара по всяка вероятност ще забърсваш на седмица допълнително още двайсет-трийсет от доставките.

— Това е чудесно — каза Джо.

— Уплаши ли се? — проницателно го изгледа Джамайка.

Той кимна.

— Погледни на нещата по следния начин — рече негърът. — Просто си помисли, че за тебе е за предпочитане да бъдеш уплашен тук, вместо да бъдеш глупак в армията, който се бои до смърт, че ще му пръснат главата.

Джо замълча. Това беше един от вариантите да бъде възприето положението. Задната врата се отвори и се появи едно от момичетата. Беше облечено в евтина басмена домашна роба, която стегнато обвиваше неговите едри гърди и масивните му, мускулести хълбоци. То любопитно го изгледа с черните си очи, сетне, отмятайки тъмната, навита на широки букли коса от лицето си, се обърна към Джамайка:

— Може ли да взема кафе и датски сладки и за нас?

— Работните маси поставени ли са? — взря се той в момичето.

— Почти са готови — отвърна то.

Джамайка отдели една петдоларова банкнота от голямата бала в джоба си.

— Окей — рече той. — Но побързай, защото ни чака много работа.

Чернокожото девойче взе парите и стрелна Джо с очи:

— Искаш ли сметана и захар в кафето си?

— Благодаря, предпочитам го без нищо — каза той.

— Щом харесваш черния цвят, значи си точно от моя тип мъже — усмихна се то.

— Изчезвай! — грубо нареди Джамайка. — Запази си мераците за след работа… — Той проследи с поглед как момичето излезе от магазина, след което отново се обърна към Джо. — Мацетата са доста нахални — поясни му. — Човек непрекъснато трябва да им показва дебелия край.

Джо не отвърна.

— Работното ти време ще бъде от пладне до седем часа вечерта — продължи негърът. — От един до шест аз ще отсъствам.

Той кимна.

— Хайде — каза Джамайка. — Ела да видим какво правят момичетата.

Джо го последва в задната стая. Тя изненадващо се беше превърнала в работилница. От чифт флуоресцентни лампи, фиксирани на тавана, струеше дрезгава синкава светлина. Диванът спалня беше сгънат и бе приел образа на канапе от изкуствена кожа. Две маси, всяка от които беше покрита с изопната черна мушама, бяха поставени една до друга във формата на буквата „Т“. Намиращите се все още в стаята две девойки бяха също в евтини басмени роби.

Джамайка извади връзка ключове от единия си джоб. Джо едва сега осъзна, че една от стените бе покрита с високи, заключени метални шкафове, а в дъното имаше два нови електрически хладилника. Техните врати също бяха снабдени с ключалки. Негърът енергично се зае да отваря шкафовете и хладилниците.

Той и момичетата започнаха бързо и ловко да пренасят оборудването от шкафовете и да нареждат отделните му части върху масите. В края на образуваното от тях „Т“ бяха закрепени една ръчна мелница и голяма електрическа бъркачка с две въртящи се лопати, които съответстваха на извивките на вдлъбнатата й част, а до тях се намираше огромна цедка, свързана с приличащ на купа съд. В средата на масата се мъдреха аптекарски везни с шпалир от теглилки срещу тях, които мереха от половин грам до две унции. В далечния край на кръстосаните под прав ъгъл маси имаше тесни листчета хартия, които бяха навосъчени от едната страна, а от другата бяха оцветени или в розово, или в синьо. Зад тях стояха бурканчета от кафяво стъкло със залепени етикети. Джо им хвърли едно око. Надписите бяха фалшиви — „НАФТАЛИН“, т.‍е.‍ кокаин, „ЛЮСПЕСТИ КРИСТАЛИ. СЕДЕМ /7/ ГРАМА“.

Дългата правоъгълна маса беше разделена на малка и на голяма секция. В малката секция беше монтирана лека ръчна преса, която произвеждаше по десет таблетки едновременно. По-широкият сектор, където имаше валяк за стриване на марихуана с къси клиновидни зъби, беше предназначен за смъкване на листата от клонките. Впоследствие те попадаха в някакво сито, благодарение на което семената се отделяха, а листата биваха изсипвани в корито. Близо до него беше поставена масивна машина за свиване на цигари с ръчно задвижване.

Джамайка извади няколко кутии от хладилниците. Остави две, сиви на цвят, върху Т-образния тезгях. Той отбори кутиите, всяка от които съдържаше по десет кафяви шишенца. Това вече беше нещо истинско — оригинални опаковки с предписван с рецепти кокаин. Непосредствено до шишенцата Джамайка нагласи някаква обемиста кръгла консервна кутия с етикет „ЛАКТОЗА“ и ниска малка стъкленица с надпис „СТРИХНИН“. Негърът погледна Джо.

— Аптекарският кокаин е с чистота седемдесет процента. От него главата на човек може да се пръсне — поясни той. — Ние смесваме равни части кокаин и лактоза, след което добавяме щипка стрихнин, за да придаде на прашеца горчив вкус и да убие сладникавостта на лактозата. По този начин всички са щастливи.

Джо не каза нищо в отговор, фактът, че така се вдигаха печалбите, дори не беше споменат. Продължи да наблюдава как Джамайка сложи грамаден четвъртит кафеникавочерен блок от пресован опиумен клей пред едно от момичетата и широка кутия, пълна със стъбла от марихуана, пред друго.

— Използваш ли нещо от тази стока? — стрелна го с очи мъжът.

Джо поклати глава.

— По някоя и друга цигара с „трева“ от време навреме. Но в действителност не си падам особено по тая работа — направо полудявам.

Джамайка се ухили:

— Така и трябва. Щом не ти понася, по-добре е да се откажеш.

На вратата се почука и момичето, което той беше изпратил за кафе, надникна в помещението.

— Кафето е отвън на тезгяха — рече то.

— Добре — усмихна се Джамайка, поглеждайки към него. — Да вървим.

Едно от девойчетата, наредени зад кръстосаните във вид на буквата „V“ маси, заприказва шефа си.

— Ще може ли всички да смръкнем по веднъж? — попита то. — Трябва да се събудим… Не забравяй, че миналата нощ не ни остана много време за сън. Беше седем часа сутринта, когато дойдохме тук.

В продължение на секунда Джамайка го зяпа втренчено, сетне кимна и извади неголям мускал и миниатюрна сребърна лъжичка.

— Окей! Но всяка от вас да „надуе клаксона“ само по един път… — отвърна той. — Помнете, че тази сутрин ни чака цял куп работа. Краят на седмицата наближава.

Момичетата се струпаха около него като малобройно ято врабчета, просещи трошици хляб. Чернокожият ги обгърна с поглед, след което отмести очи към Джо.

— Всичките са Лолити — повторно се ухили той. — Истински мръсници!

Джамайка се надигна от стола си иззад тезгяха. Остави празната си чаша от кафе и хвърли поглед към момичетата.

— Партито свърши! — оповести той. — Залавяйте се отново за работа!

Изпрати с очи момичетата, които влязоха в задната стая, после се обърна към Джо:

— Можеш ли да започнеш утре по обяд?

— Ще бъда тук — рече той.

— Ще разполагам с повече време, за да ти обясня какво ще трябва да вършиш… — каза Джамайка. — Тъкмо сега не бива да изпускам от контрол онези сладурани. Ако не съм при тях ще ме окрадат до голо.

— Добре — отвърна Джо.

Телефонът иззвъня и негърът вдигна слушалката, без да го измъква изпод тезгяха.

— „Карибиън Импортс“ — сдържано произнесе той. Остана заслушан за момент, сетне запита: — Веднага ли ви трябва? — Минаха още няколко секунди, преди да отговори: — Ще се погрижа за това.

Затвори телефона и се вгледа в Джо.

— В състояние ли си да ми направиш една услуга?

Той кимна.

Джамайка направи жест към него да го последва в задното помещение. Момичетата вече работеха. Той взе два кафяви плика от хартия, пъхна ги един в друг, после изключително бързо ги напълни и ги запечати. Движенията му бяха толкова ловки, че Джо дори не успя да разбере какво беше сложил вътре в тях.

Джамайка стегна пликовете с канап и му ги подаде, като надраска някакъв адрес върху парче вестник.

Джо го разгледа: „25 Ц.‍П.В. Пентхаус — Ц/$ 1000.00.“

— Знаеш ли го? — попита негърът.

Той кимна.

Джамайка му даде една петдоларова банкнота от своята бала.

— Бутни това на портиера — каза му. — Той ще те пусне. — Двамата с Джо отново минаха отпред в магазина. — Клиентът е едра риба — рече му. — Известен композитор от Бродуей е, така че действай пъргаво. Каза, че в два часа заминавал за Калифорния.

— Със заплащане в брой при доставянето ли? — запита Джо.

— Това е единственият начин, по който въртим бизнеса — уточни Джамайка.

На Джо му бяха необходими по-малко от десет минути, за да стигне до жилищната сграда. Портиерът се вторачи в него изпитателно, след което го заведе при асансьора и го качи до апартамента. Той застана в очакване при отворената врата на кабината, наблюдавайки как младежът предава пакета си и получава някакъв плик. Джо провери сумата и преди да успее да благодари с кимване, вратата на апартамента се беше затворила. Върна се при асансьора.

За обратния път до магазина му бяха нужни приблизително още десет минути. Той беше празен. Джо почука на вътрешната врата и Джамайка се появи.

Той му връчи плика. Негърът мина зад тезгяха, преброи банкнотите и ги мушна в джоба си. После се приближи с един десетак в ръка и протегна доларите към Джо.

— Клиентът току-що ми позвъни и каза, че толкова много бързал, та не му останало време да ти даде пари за почерпка.

— Няма нищо — отвърна Джо. — Не е спешно.

Джамайка се усмихна.

— Задръж това — рече му. — Ще се видим утре.

— Благодаря — каза Джо. Още не беше излязъл навън на улицата, когато си даде сметка, че преди малко бе издържал първата проверка.