Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Storyteller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

31

Беше почти осем часа сутринта, когато напуснаха палацото на контесата и се качиха на автомобила.

— Бихме могли да изпием по едно кафе в моя хотел — предложи Джо. — Кухнята вече работи…

— Мисля, че ще е най-добре, ако се прибера направо у дома — погледна го Мара.

— Чаша кафе би се отразила добре на всички ни — рече той.

— Ще ви оставя — каза тя, запалвайки цигара. — Беше уморителна нощ.

— Както желаеш — съгласи се Джо.

Актрисата се вгледа в него и Мариса:

— Нали няма да кажете на приятеля ми какво сме правили?

— Аз не знам нищо — отвърна той. — А и дори не го познавам.

— Много е ревнив — обясни тя. — Ако разбере, че съм се любила с друг мъж, ще ме убие.

— Ами лудориите с контесата? — запита Джо.

— Той знае за тях — рече Мара. — Освен това за него жените не влизат в сметката.

— Добре.

Лимузината спря пред хотела и двамата с Мариса слязоха.

— Благодаря ти — каза Джо.

— Няма за какво — отговори актрисата. — Ще бъдеш ли в града през този месец?

— Още не съм решил.

— Ще ти се обадя — рече тя. — Чао! Чао, Мариса!

Колата потегли и двамата влязоха в хотела.

Преди да се качи в апартамента, Джо поръча закуска на рецепцията. Мариса вече беше съблякла роклята си и бе надянала някаква стара военна фланелка, когато прекрачи прага на стаята.

— Исусе Христе! — каза тя. — Тази контеса обърка понятията ми. Бях чувала, че лесбийките били ненадминати, но до днес не вярвах на това.

На вратата се почука и един келнер внесе поднос с кафе и кифли. Мариса го изчака да си излезе и продължи:

— Тя ми подари четирийсет хиляди лири, а не двайсет хиляди, както искаше първоначално.

— Не е зле — каза Джо.

— Забелязах, че на тебе също ти даде нещо…? — полюбопитства тя.

Той се засмя и извади от джоба си малко пликче от восъчна хартия?

— Кокаин.

— Контесата е истинска дама — отбеляза Мариса докато наливаше кафе в чашите. — Доволен ли си от чукането?

— Не се оплаквам — отвърна Джо.

— Между краката ми направо гори — рече тя. — Толкова съм претрита.

— Ще ти мине — подсмихна се той и отпи от кафето.

Очите на момичето срещнаха неговите:

— Искаш ли да спя на дивана?

— Можеш да спиш на кревата — каза Джо. — Само че не ме буди, ако ти се наложи да сновеш наоколо.

— Ще пазя тишина — обеща то.

Той съблече дрехите си и пропълзя гол под завивките.

— Ще имаш ли нещо против, ако взема един душ? — помоли го Мариса. — Трябва да махна грима си…

— Върви — рече й Джо. — Но загаси осветлението в спалнята. Искам да спя.

— Добре — каза тя. Лампата угасна и вратата на банята се затвори зад гърба й. Секунда по-късно до слуха му достигна приглушеното плющене на душа.

Той отпусна клепачи. „La dolce vita…“ — рече си мислено. Контесата беше права като наричаше живота сладък. От това би могло да излезе добро заглавие за филм, но не беше създаден за него. Действително се намираше в чужд свят. Беше в състояние да се радва на удоволствията му, но никога нямаше да започне да го разбира… Сетне заспа.

През затворената врата на спалнята проникваха гласове. Джо полека отвори очи. Мариса я нямаше в стаята. Чу я да разговаря в хола. Той седна в кревата и закопча часовника на китката си. Беше четири часа следобед. Запали цигара и се заслуша в останалите гласове — единият беше мъжки, а другият женски.

Без да бърза Джо отиде в банята, наплиска лицето си със студена вода и облече халата си. После, както беше бос, отвори вратата на спалнята.

Мариса, Мара и някакъв мъж, когото не познаваше, се бяха разположили около малката масичка. Келнерът току-що беше сервирал кафето.

— Buongiorno — поздрави ги той.

Мъжът скочи на крака. Беше здравеняк, среден на ръст, със зализана назад по последната мода черна коса. Имаше тъмнокафяви очи, дълъг римски нос, който беше надвиснал над чифт пълни устни и четвъртита брадичка. Той се поклони на Джо, усмихвайки се.

— Signor Dottore! — рече му.

Джо се взря в него, после отмести очи към Мариса.

— Това е моят приятел Франко Джанпиетро. За него е огромна чест и удоволствие да се запознае с тебе… — припряно занарежда Мара.

Той кимна и протегна ръката си към италианеца:

— Честта е моя…

Мъжът каза нещо скорострелно на италиански и Мариса му го преведе:

— Господин Джанпиетро се извинява за неочакваната визита. Ако желаеш да продължиш съня си той на драго сърце би дошъл отново, когато ти е удобно.

— Всичко е наред — отвърна Джо и направи жест с ръка: — Седнете, моля.

Италианецът кимна.

— Английският ми не е особено добър — изрази съжалението си той, — но с ваше позволение ще го изпробвам.

— Съвсем приличен е — усмихна се Джо. Той взе чашата с кафе, която Мариса беше поставила пред него, и се облегна назад на дивана. Кафето беше силно и гъсто. То го накара да се разсъни.

— Какво бих могъл да сторя за вас? — запита го.

— Вие сте много известен писател — отговори Джанпиетро. — Мара твърди, че сте били най-добрият в Америка.

— Тя е изключително любезна, но… — понечи да възрази Джо.

— Вярно е — усмихна се тя.

— Сантини е противен тип — продължи италианецът.

— Не бих се мъчил да доказвам обратното — разсмя се той.

— Мара се надява, че може би ще напишете сценарий специално за нея. Тя чувства, че Сантини я е измамил с този филм — дал е всичките сериозни сцени на американката… — Погледът на Джанпиетро се спря върху него с ням въпрос.

— С най-голямо удоволствие — рече Джо. — Но има няколко проблема… Първо, няма продуцент и, второ, аз не разполагам с подходящ сюжет за нея.

— В състояние съм да намеря продуцент — каза той.

— А може би един разказ от списание, който Мара е чела, ще се окаже подходящ за филмиране. Историята е много популярна в Италия и се радва на отличен прием. Казва се „Момичето с мотоциклета“.

— Чела съм го — намеси се Мариса. — Разказът е хубав. Става дума за съдбата на едно момиче от бедно семейство, което открадва голям мотоциклет и с него тръгва да обикаля Рим, проституирайки и крадейки, за да нахрани близките си. Краят му е трогателен. Полицията го преследва из улиците на града и то бива убито, защото не иска да прегази някакво малко дете, което пресича платното.

— Звучи интригуващо — каза Джо, — само че трябва да го прочета. Разказът преведен ли е?

— Мога да го преведа за един ден — отвърна тя. Джанпиетро кимна.

— От мене ще си получите всички пари наведнъж. Аз съм човек с чест, не съм като Сантини. Освен това подразбрах, че възнамерявате да прекарате месец август в Южна Франция. Притежавам просторна вила в самите околности на Ница, където ще бъдем двамата с Мара. Има и прекрасен павилион за гости, в който можете да живеете при пълни удобства. Ще ви предоставя дори и кола за лично ползване. Когато завършите сценария, ще ви дам пълната сума от трийсет и пет хиляди долара плюс останалите разноски. Няма да ви се налага да чакате докато стане готов филмът…

— Повече от щедър сте — рече Джо. — Но все пак смятам, че първо трябва да прочета тази история. Не бих желал да ви излъжа, като ви кажа, че мога да се справя с нещо, което не е по силите ми.

Италианецът се взря в лицето му за момент, сетне извади от джоба си сноп банкноти. Бавно отброи на купчинки няколко десетки от по хиляда долара.

— Тук са двайсет хиляди — каза той, когато приключи с броенето. След това прибра останалите пари обратно.

— За какво е всичко това? — учуди се Джо. — Аз не съм се съгласил да напиша сценария.

— Сценарият няма нищо общо. Тези долари са от Сантини за вас…

Очите му станаха кръгли от удивление.

— Всичко е наред — рече Джанпиетро. — Контесата ме помоли да уредя този въпрос.

— Но Сантини не смяташе да ми ги дава — каза Джо. — Заяви ми, че не разполагал със сумата.

Приятелят на Мара се усмихна:

— Изненадващо е колко бързо хората от неговата порода се сещат, че парите са им подръка, особено когато ги стиснеш леко за топките.

Джо го погледна, сетне взе банкнотите и ги пъхна в джоба на халата си.

— Благодаря ви!

Джанпиетро кимна:

— Оставих на Мариса екземпляр от разказа и се надявам, че във вторник вечерта, когато вече ще сте го прочели, ще можем да вечеряме заедно и да го обсъдим.

— Ще ми бъде приятно — прие той.

Италианецът стана прав и Мара го последва.

Погледът й срещна този на Джо.

— Ти ще направиш от мене велика кинозвезда. Много по-блестяща от онази putana!

Той я целуна по бузата и стисна ръката на приятеля й за сбогом.

— Довиждане до вторник вечер! — рече им докато излизаха.

Преводът на разказа отне на Мариса почти два дни, но на Джо му бяха необходими само два часа, за да го прочете. Той хвърли ръкописа на масата и се вторачи в него. После погледна към нея.

— Пълен боклук е — рече. — Невъзможно е да напиша този сценарий.

Мариса запали цигара.

— Сигурно съществува някакъв начин да спасиш положението…

Джо поклати глава.

— Не! Това е върхът на безвкусицата. На всичко отгоре разказът е лишен от всякаква занимателност, детински наивен е.

— Джанпиетро ще бъде разочарован.

— Предпочитам да бъде разочарован от истината, отколкото да го будалкам. Той не е глупак. Рано или късно ще се усети, че съм му прибрал парите за нищо. Предпочитам да не предизвиквам гнева му. Няма никак да ми бъде приятно да ме стисне „леко“ за топките.

— Трябва да бъдеш много дипломатичен — предупреди го тя. — Той твърдо е решил да създаде от Мара кинозвезда.

— Ще му обясня ситуацията. Ще му се наложи да й намери по-подходящо превозно средство, за да измине пътя към славата.

— Имам една идея — каза Мариса. — Защо не му отговориш, че ще прекараме две седмици с тях и че ще се опиташ да измъдриш някакъв сюжет, от който всички биха имали полза?

— Това би било откровено мошеничество — възрази Джо.

— Не съвсем — отвърна чернокожото момиче. — Кой знае? Току-виж ти хрумнало нещо, което да влезе в работа.

— Не се занасяй! Нали си наясно, че Мара не е никаква актриса. Как да отгатна каква роля би й прилегнала? — рече той.

— Кажи на Джанпиетро, че не искаш пари. Всичко, което ще му обещаеш, е, че ще направиш двуседмичен опит. Той няма да му струва нищо, като се изключат разходите за поддръжка на къщата, които текат така или иначе.

— За тебе остава почивката, а?

— Естествено — рече Мариса. — При това да се охарчиш дори с един цент, защото и на теб няма да ти се налага да ми плащаш заплата.

Джо се разсмя:

— Толкова много ли ти се ходи там?

— Да — погледна го в очите тя. — За момиче като мене Френската Ривиера е най-привлекателното място на света. Кой знае какви възможности биха ми се открили? Пълно е с богаташи… Може да ми се падне голямата печалба.

Той се взря в нея замислен.

— Окей — съгласи се след кратка пауза. — Ще му го предложа. Но ако не се получи нищо недей да ме обвиняваш.

— Няма! — целуна го по бузата Мариса. — Ще ти се махна от главата щом минат двете седмици, но трябва да внимаваш…

— Какво ме заплашва? — учуди се Джо.

— Мара… — отговори тя. — Хвърлила ти е мерак, а пък Джанпиетро е вързан в Рим през цялата седмица. Прескача само в събота и неделя.

— Кое те кара да мислиш така? — запита изненадан той. — Мара не е лишена от мозък. Отлично знае коя е намазаната страна на филията.

— Вярно е — рече Мариса. — Но едва ли би имала нещо против едно малко приключенийце с тебе извън програмата.