Харолд Робинс
Разказвачът (40)

Епилог

Бях най-отпред на опашката от пътници, които чакаха да слязат от „Боинг — 747“. Когато люкът се отвори се забавих само за секунда, докато офицерът от емиграционните власти вземе списъка на пасажерите от главния стюард. После стъпих на платформата. Мениджърът от бюрото на „Ер Франс“ се приближи към мене.

— Добре дошли у дома, мистър Краун! — Той пое с усмивка дипломатическото куфарче от ръката ми и ме въведе в терминала. — Лек ли беше полетът?

Здрависах се с него, въпреки че не го познавах.

— Беше много приятен, благодаря… — Последвах го с бързи крачки, без да използвам бастуна, който винаги носех. Беше минало повече от година, откакто бях лежал в болницата със счупено бедро.

— Ако ми дадете багажните си разписки, бих могъл бързо да ви прекарам през митницата — предложи служителят. — Колата и шофьорът вече ви чакат.

— Нямам багаж — отвърнах му. — Поддържам пълен комплект дрехи тук и във Франция. Това спестява време.

— Много практично — кимна той. — Тогава ще ви заведа направо при митническия контрол.

Чиновникът се оказа жена. Плъзнах декларацията и паспорта си към нея. Тя ми хвърли преценяващ поглед.

— Вие ли сте Джо Краун, писателят?

— Да — рекох.

— Радвам се да се запозная с вас — каза служителката. — Току-що довърших последната ви книга. Вече е номер 1 в класацията на бестселърите. — Тя се усмихна и добави: — Страхотна е, наистина щура история!

— В известен смисъл… — отвърнах.

Тогава дамата стана сериозна:

— Къде е багажът ви?

— Ето го — сложих аз дипломатическото куфарче на масата и го отворих.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Да — рекох й. — Дрехите, от които се нуждая, са тук, в американското ми жилище.

Младата жена се замисли за момент, сетне чукна с пръст върху няколко от клавишите на компютъра, който се намираше пред нея.

— Нещо друго за деклариране? — подкани ме тя. — Подаръци, бижута, парфюми?

— Не — казах аз. — Пътувам с „лек“ багаж.

Ръката й отново зашари по компютърната клавиатура. После митничарката се извърна към мене, подаде ми паспорта и маркира декларацията ми.

— Оставете я на изхода. Наистина обожавам книгите ви. Потресаващи са…

— Благодаря — сбогувах се аз.

— Не пишеше ли във вестниците, че довечера ще има тържество, посветено на сребърния юбилей от появата ви в класациите на бестселърите?

— Правилно сте прочела — отвърнах.

— Сигурно живеете като в приказка! — възкликна тя. — Обикаляте целия свят по разни приеми и вълнуващи чествания.

— Е, би могло да бъде и по-лошо… — подсмихнах се.

— Всичко хубаво! — пожела ми чиновничката.

Благодарих още веднъж на представителя на „Ер Франс“ и се огледах за моя автомобил, заставайки на тротоара пред аерогарата.

Сребристосиният „Ролс Ройс“ с подвижен покрив отби от потока на движението и спря до мене. Дари изскочи навън и тичешком заобиколи, за да ми отвори вратата.

— Добре дошъл у дома, шефе! — усмихна ми се той.

Настаних се на седалката до него.

— Затвори сгъваемия покрив и включи климатика — наредих му аз. — Въздухът вони и е горещо като в пъкъла.

Дари се справи за миг и с двете ми претенции, след което се вляхме в основния трафик от автомобили. Пътьом ме уведоми, че мисис Краун била в ресторанта, уреждайки последните подробности около празненството, че фризьорът и гримьорът щели да бъдат на мое разположение в пет и трийсет и че личният ми лекар бил помолил да му се обадя веднага, щом пристигна.

Взех телефона и набрах номера му. Казах името си на сестрата, последва изщракване и гласът на Ед се разнесе в слушалката:

— Как си, по дяволите? — попита ме.

— Жив съм. Не знам как, но го постигам…

— В къщи ли си вече? — продължи с въпросите той.

— Не — рекох му. — Звъня ти от колата. Току-що излязохме от летището.

— Ще се видим след половин час — каза Ед. — Искам да ти направя един експресен преглед.

— Дадено — съгласих се. — Ще те чакам.

Но движението по магистралата беше претоварено и той ме беше изпреварил. Седеше в бара и се подкрепяше с шотландско уиски и вода. Погледът му ме проследи, докато вървях към него.

— Действително притежаваш красива походка, старче — рече моят доктор, като се изправи и ме прегърна.

Аз също го стиснах здраво в обятията си.

— Ходя така, както се чувствам — отвърнах му.

— За какво ти е този бастун? — запита той, докато го измъкваше от ръката ми, за да го разгледа.

— Когато се изморя много, накуцвам лекичко.

— Това е нормално — успокои ме Ед. Пръстите му погладиха металната дръжка на бастуна. — От истинско злато ли е?

Аз кимнах утвърдително:

— А ти какво очакваш? Че е от неръждаема стомана ли? Това би сринало репутацията ми…

— Откъде си се сдобил с него?

— Една приятелка ми го подари във Франция — рекох.

— Лаура ли? — полюбопитства той.

— Че коя друга? — контрирах го аз.

Той ми подаде обратно бастуна и извади стетоскопа от джоба си:

— Съблечи си ризата и ме остави да преслушам гърдите ти.

— Пак ли ще се правиш на лекар? — промърморих.

— Аз съм лекар — заяви Ед с убийствено сериозен тон. — А сега изпълни нарежданията ми!

Свалих ризата от себе си и двамата се отдадохме на скучната игра с вдишването и издишването.

— Само за сведение — рече ми той, — пак ти напомням, че страдаш не от астма, а от емфизема. При това не вървиш към подобрение. Продължаваш ли да пушиш?

— Да.

— Откажи се веднага и ще изкараш пет години повече. Мога да ти го гарантирам.

— „Пет години или петдесет хиляди километра!“ — пошегувах се аз.

— Говоря сериозно — каза Ед. — Сега все още си в състояние да се пребориш. Иначе нещата ще се влошат.

— Ще размисля над проблема — обещах му, обличайки ризата си. — Но седна ли да пиша, посягам към цигарите.

— Почивай — посъветва ме той. — Работи по-малко. Не е необходимо да се блъскаш толкова много. Парите вече не са от значение. Знам, че си напълно задоволен с всичко.

— Не ме разбираш — възразих аз. — Невъзможно е един писател да спре да твори… Не и когато в главата му се зароди някаква идея. Животът ми никога не е бил достатъчно дълъг, за да напиша всички истории, които искам. Пък дори да доживея и до сто и петдесет години!

Чертите на лицето му се смекчиха:

— Известно ти е, че си откачен, нали?

— Да — отговорих му. — Но всеки път се появява по някой нов връх, който трябва да изкатеря. Все пак, благодаря ти за усилията, които полагаш.

— Ела в кабинета ми в петък — рече Ед. — Просто за един обикновен преглед…

— Добре.

— Ще се видим довечера — изправи се той. — Опитай се да поспиш малко преди тържеството. Денят ти и без друго е бил уморителен.

Погледнах през прозореца и проследих с очи как колата му се спуска по алеята. После се качих в спалнята, легнах и затворих клепачи. Сънят е хубаво нещо, но не и когато човек чува в ушите си бученето на реактивни двигатели.

Почувствах нечия нежна ръка върху рамото си.

— Здравей, мила — казах, без да се помръдна. — Спя…

Меката буза на Лаура се притисна до моята.

— Съжалявам, любими, не ми се ще да те будя, но часът е шест, а ти спиш непробудно вече в продължение на четири часа. Бръснарят и маникюристът те чакат. Трябва да бъдем на партито преди осем, когато ще пристигнат гостите…

— Майната им! — отвърнах аз. Неочаквано до обонянието ми достигна непознат аромат. — О, Боже! — възкликнах. — Май съм попаднал на чуждо място.

Тя се разсмя.

— Изпробвах един нов парфюм. А сега престани да се правиш на ударен от гръм и се размърдай.

Притеглих я към себе си и я целунах:

— Здрасти, мамче!

— Разсъни ли си вече? — попита ме жена ми.

— Да — казах аз.

Тя се изправи:

— Скачай тогава… В края на краищата тържеството е в твоя чест!

Горе в салона всичко беше в сребристо и в бяло. Даже цветята бяха напръскани със сребърна боя, а от тавана висяха също такива гирлянди. Отвън в просторното помещение на бара беше изписано с огромни сребърни букви на огледалото зад тезгяха: „СРЕБЪРЕН ЮБИЛЕЙ — ДЖО КРАУН — 25 Г.‍ В КЛАСАЦИИТЕ НА БЕСТСЕЛЪРИТЕ.“

Джини, който отговаряше за моите връзки с обществеността, се усмихна насреща ми.

— Днешният празник обещава да бъде най-хубавият от всички други тържества, които са организирани във ваша чест. Разполагаме с два оркестъра — единият е рок група, а вторият свири всякаква музика. След вечерята ще има шоу с дузина момичета, които сме довели от казино „Париж“ в Лас Вегас. В списъка на гостите са най-изтъкнатите хора от града. Все „асове“ — от кино и телевизионни звезди до политици и общественици. Кръгло сто души. Успях да сместя дори две маси за журналистите. Ще гръмнем по целия свят, отразени от вестниците, радиото и телевизията. Двамата с Лаура се изтрепахме, докато подредим табелките с имената по съответните маси… Харесва ли ви?

Аз се засмях и го прегърнах:

— Няма ли да ми кажеш поне едно здравей!?

Той се вторачи в мене и избухна в смях.

— Изглеждате невероятно! — рече ми. — Какво е станало с вас?

— С грим съм — отвърнах му. — Но си прав, че е нанесен невероятно.

През три четвърти от времето, докато траеше вечерята, бях зает да оглеждам салона. Джини беше прав — присъстваше цялото висше общество. Гласът ми беше станал дрезгав и едвам се чуваше от прегракването, което бях получил, галопирайки през всички интервюта и поздравления. Започвах да се изморявам. Напрегнатият ден казваше думата си.

В отсрещния край на помещението Кърт Никълъс прошепна нещо в ухото на Джини и той се запъти към мене.

— Кърт ми съобщи, че долу е дошъл някакъв много изискан възрастен чернокож господин. Бил облечен във великолепен смокинг, а диамантите на пръстените и копчетата му за ръкавели били най-големите от времето на Сами Дейвис досега. Казал, че е от Ямайка или нещо подобно…

— От Ямайка ли? — попитах аз озадачен.

Джини кимна.

— Доведи го.

— Придружавала го някаква умопомрачаваща черна красавица — добави той.

— Покани ги и двамата и нареди на келнера да донесе за тях два стола тук, до мене… — рекох му.

— Какво има? — попита ме Лаура, когато Джини се отдалечи.

— Дошъл е един мой много стар приятел — обясних й аз. — Не помня дали съм споменавал името му пред тебе.

Сервитьорите поднасяха десерти и кафе по масите, когато Джини доведе Джамайка и момичето му при нас. Аз вече бях скочил на крака. Двамата силно се прегърнахме. Спрях погледа си върху лицето му. Джамайка си беше останал същия — времето не беше прибавило към чертите му нито една бръчица. Само гъстата му, къдрава коса бе побеляла. Взрях се в очите му — той плачеше…

— Джамайка…! — възкликнах аз.

— Джо! — едва чуто произнесе негърът. — Джо, приятелю мой! Дори не бях сигурен, че ще се сетиш кой съм.

— Смахнат кучи син! — скарах му се аз. — Как е възможно да не те помня? — Обърнах се към Лаура: — Лаура, да ти представя моя стар приятел Джамайка. Джамайка, това е съпругата ми Лаура… — Гласът ми на практика почти не се чуваше.

Тя стана и му протегна ръката си. Той галантно я пое в своята и я целуна:

— Лаура, благодаря ти за добротата, с която обграждаш моя приятел. Той беше добро момче и аз искрено го обичах.

— Приятно ми е да се запозная с тебе — отвърна тя. — Заповядай на нашата маса!

— Не, не! — отказа Джамайка. — Не ми се ще да се натрапвам на празника ви. Исках само още веднъж да видя моя другар и да му кажа колко много се гордея с него.

— Седни, моля те — настоя жена ми. — Освен това лампите вече гаснат и всеки момент ще започне програмата. Настани се ей там, отдясно на Джо.

— Благодаря ти, Лаура — поклони се той и посочи към чернокожото момиче, което беше довел. — Това е най-новата ми приятелка, Лолита.

— Здравейте — поздрави тя.

Спомних си колко режещ можеше да бъде някога тонът му. Времето не беше го притъпило.

— А сега, миличка — тихичко й рече Джамайка, — обърни се учтиво към моите приятели — така, както те е учила майка ти!

— Мисис Краун, мистър Краун, много ми е приятно… — Момичето направи полуреверанс.

Усмихнах се, докато сядаха. Всички лампи в салона угаснаха. Тогава на малката сцена излезе млад мъж, облечен в бяло и сребристо.

— Дами и господа, тъй като мистър Краун току-що се завърна от Франция, за момичетата от ласвегаското казино „Париж“ ще бъде истинско удоволствие да представят тази вечер едно оригинално изпълнение на френски канкан.

Оркестърът засвири и танцьорките излетяха на подиума.

— Откъде, по дяволите, пристигаш? — шепнешком запитах Джамайка.

— Установил съм се за постоянно в Кливланд — все така шепнейки отвърна възрастният мъж. — През зимата живея в Хонолулу, където имам апартамент. Старите ми кости не могат да понасят студа. Научих за твоя юбилей от телевизора в хотела. Тук съм, защото отложиха полета на самолета ми.

— Щастлив съм, че те виждам — казах аз.

— Чета всички твои книги — рече той. — Откакто се оттеглих от бизнеса, имам време за четене. Особено първата, в която пишеш за мене…

— Гледай представлението — засмях се аз. Потърсих ръката на Лаура и здраво я хванах: — Работех за Джамайка, когато ти продаде първия ми разказ — припомних й.

— Значи той е…

— Да — прошепнах й. — Той е героят от романа.

В този момент проехтяха фанфари и започна класическият финал на танца. Момичетата се уловиха за ръце и в синхрон нанесоха дванайсет ритника във въздуха, после рязко завъртяха задниците си към публиката и с устремно движение заметнаха полите си нагоре. Зрителите ги наградиха с буйни аплодисменти. Върху всяка от половинките на голите им задници беше изписана по една буква, а на последния в редиците се мъдреше блестящ удивителен знак в същия искрящо сребрист цвят. Всички те образуваха поздравлението: „ЧЕСТИТО, ДЖО КРАУН!“ После сцената потъна в мрак и момичетата изчезнаха.

Ръкоплясканията продължиха и когато лампите светнаха. Наведох се към Лаура и я целунах.

— Благодаря ти! — казах й, сетне се извърнах към Джамайка. Само че старикът си беше отишъл.

Понечих да стана и да тръгна подире му, но Лаура ме задържа за ръката.

— Не го спирай — тихичко ми рече тя. — Той искаше да сподели с тебе един жив спомен, който и двамата носехте в себе си. Сега вече това е само минало.

— Но…

— Тогава светът е бил друг — прекъсна ме Лаура. — Не разрушавай представата му за него. В днешния той се чувства чужденец.

Замислих се за момент.

— А какъв е моят свят? — попитах я.

— Такъв, какъвто ти самият го създадеш, любими — отвърна тя.